Когато кръвта заговори
- Издател: Лексикон
- Жанрове: Съвременна проза , Романи и повести
- Страници: 87
Младата, красива и амбициозна Кали, получава тежък и неочакван удар от съдбата. Останала съвсем сама, тя е принудена да понася лишения и унижения, за да оцелее в жестоката реалност. Но превратностите на живота са непредсказуеми - след злото идва и доброто. Кали сбъдва мечтите си - намира семейство и любов, след като една дълго пазена тайна излиза наяве. А когато и кръвта заговори, щастието е напълно постижимо и заслужено.
Бета Наур е автор, който умее да интригува, да държи в напрежение и същевременно да изразява онези истини, за живота, нужни на всеки от нас. Това е поредната ѝ книга, която ще накара читателя да се замисли за стойностните и непреходни ценности в обществото и във времето, помагащи на човека да се чувства успешен и щастлив.
Бета Наур е авторски псевдоним на Елизабета Джамбазова. Пише за малки и големи. Издала е много книги за деца, два романа и четири стихосбирки. Творчеството ѝ е добре познато както у нас, така и в чужбина – Канада, Франция, Испания и Белгия, където периодически публикуват нейни творби. Бета от дълги години е член на клуба на Международните писатели в Брюксел, където живее и твори.
Виж повече...
Когато кръвта заговори
Бета Наур
Много добре си спомняше точната дата. И деня помнеше – понеделник. На тази дата и този ден тя трябваше да отиде в училище, за да получи дипломата си. Малка, елегантно подвързана книжка, която удостоверяваше усилията ѝ през целия учебен процес и края на този процес. Сега пред нея се отваряха нови врати. Предстоеше ѝ нов живот. Чернокосата Кали знаеше как да започне този живот. Щеше да стане адвокат. Щеше да влезе в университета, да завърши и да стане известна и търсена. Искаше името ѝ да се чува, а голяма хубава табела, изписана със златни букви, да краси вратата на кантората ѝ. Много от досегашните ѝ съученици се чудеха на избора ѝ. Всички смятаха, че е много красива и непременно трябва да бъде топ модел или водеща на някоя програма по телевизията. Дори някои от момичетата казваха, че ако имаха нейната красота, нямаше да се успокоят, докато не завладеят сърцето на някой известен мъж с корона на главата. Но тя бе скромна в изискванията си. Усещаше, че е красива, но нямаше подобни амбиции. Дори си нямаше сериозен приятел. Беше стеснителна, ученолюбива и непременно искаше да следва право.
Вървеше по улицата с документа в ръка, а до нея крачеше съученичка, но от другия клас. Някак си се беше сприятелила с това момиче. Може би, защото и двете бяха по-различни. Не обичаха шумните събирания, цигарите, дрогата, която понякога раздаваха гратис из скришни места на училището. Училището – да… Това училище, което само преди броени минути остана в миналото им.
И двете вървяха и се усмихваха. Беше толкова хубаво! Свършиха се ученическите години. Пред тях се извисяваше в цялата си бляскавост желаното бъдеще. Те вървяха без определена посока, безгрижни и щастливи, бърбореха, смееха се, коментираха идните дни. Чувстваха се на седмото небе.
Тъкмо се беше разделила с приятелката си, когато някой позвъни на телефона ѝ.
— С Катлин ли говоря, моля? – чу тя да я питат.
— Да, Кали съм. Катлин. А вие кой сте? – изненада се Кали, защото никой освен майка ѝ не я наричаше тъй.
— Инспектор Буков от четвърто районно – отдел криминален – рече мъжът.
— И какво общо имам аз с този отдел, инспектор Буков? – запита недоумяваща.
— Става дума за Вашите родители... – поясни предпазливо инспекторът. — Бихте ли дошли на място?
— Какво се е случило с моите родители, инспекторе? Сутринта тръгнаха за работа, както обикновено. Какво...
— Бих искал да дойдете до районното, Катлин – отвърна сухо инспекторът.
Тя не зададе повече въпроси. Увери Буков, че тръгва веднага, и не след дълго вече хлипаше неудържимо пред погледите на цяла дузина униформени. В гърлото ѝ се появи буца, която я душеше, а хлиповете ѝ се обърнаха в хриптене.
— Изглежда нелеп случай! – рече един от тях.
— Нашите съболезнования, Катлин! – подаде ѝ ръка Буков. — Наистина много абсурдна катастрофа!
Тя спря насълзен поглед върху лицето на инспектора, понечи да каже нещо, но буцата си стоеше все там – дълбоко в гърлото ѝ.
— Трябва да отидем в моргата, за да идентифицирате родителите си... – рече някой от униформените.
— Да вървим! – каза изведнъж тя с твърд глас.
Главата ѝ се въртеше, мислите ѝ бяха объркани, сълзите премрежваха погледа ѝ, а краката ѝ тежаха като олово. Единствената ясна мисъл, която се ширеше в съзнанието ѝ бе, че остава съвсем сама на този свят. И точно тази мисъл отказваше да приеме жестоката истина, която изплува с цялата си безсърдечност в приземния етаж на болницата. Неоспоримите факти бяха налице и на нея не ѝ оставаше нищо друго освен да се примири с безмилостната действителност. От този ден нататък трябваше сама да се справя с нещата от живота. Нямаше си абсолютно никого другиго. Откакто се помнеше, живееше само с родителите си, за чиято смърт току-що бе научила. Нямаха роднини, близки. Всъщност спомни си изведнъж, че от време на време се случваше да ходят на гости при някаква далечна и много стара леля на майка ѝ. Сега се сети, че отдавна не бяха я посещавали. Сигурно и тя бе починала.
Страданието ѝ беше огромно. Останала преждевременно сама в живота, вече трябваше лично да се нагърби с отговорната задача за оцеляването си. А и мъката по любимите хора, които бе загубила, нямаше край. Но нейният живот продължаваше. Трябваше на всяка цена да измисли нещо, да се погрижи за себе си. Това, което нейните родители ѝ оставиха след смъртта си, едва ли би ѝ помогнало много. Те бяха добри, но бедни хорица. Затова искаше да учи, да завърши, да им бъде опора. Мечтите ѝ обаче бяха осуетени от непреклонната съдба. Не ѝ оставаше нищо друго, освен да отложи следването и да си потърси подходяща работа. Мъката по загубата я задушаваше. Не искаше да остава в този град, в който бяха погребани родителите ѝ. Тя ги обичаше безгранично и не желаеше да ходи по гробищата, за да ги опява и да се самосъжалява. Реши да замине, като така щеше да живее с мисълта, че един ден ще се върне и отново ще ги прегърне. Запъти се към столицата. Смяташе, че там по-лесно ще се оправи. Че има по-голяма възможност да намери нещо подходящо, някаква работа, отговаряща както на възрастта ѝ, така и на познанията, които имаше.
С малкото пари, които бяха останали като наследство, Кали нае една стаичка в непознат за нея квартал. После дни наред кръстосва големия град, за да го опознае и потърси работа. Готовите средства се топяха като лоена свещ, мизерията и отчаянието тропаха на вратата, когато снизходителността на живота я срещна с русата.
— Ела, влез! – я повика тя един ден, виждайки как лакомо гледа през витрината към пресните закуски.
— Търся си работа. Ако имате нещо за мен... мога веднага да започна – изрече едва чуто Кали.
— Неволя значи – каза русата, като ѝ подаде един сандвич.
— Не мога да платя. Нямам пари. Затова си търся работа – рече момичето, като гледаше с гладни очи към храната.
— Не ти искам парите. На, яж! – ѝ отвърна жената зад щанда. — Лошо е, когато човек е гладен! Хайде, дръж! Ще ми платиш сандвича, когато можеш.
— Както вървят нещата, скоро няма да мога. От сутрин до вечер обикалям... искам да работя, но нищо не намирам... Сигурно изглеждам ужасно, щом не ме взимат. Ето и Вие нямате нищо за мен...
— Сега да не вземеш да се разплачеш! Не ги обичам аз такива! Дръж ти казвам и стига си хленчила.
Кали се поколеба още миг, после се пресегна и без да сваля поглед от жената, взе сандвича.
— Черпя те. От добро сърце го правя. А сега яж и повече не му мисли.
— Благодаря! – отвърна чернокосото и очите му плувнаха в сълзи.
— Изглежда яко си го закъсала? – запита русата.
— Така е, но се опитвам да се справя с положението – въздъхна момичето и отхапа залък.
— И какво толкова ти се е случило? – полюбопитства жената. — Да не би някой гад да те е изнасилил и примерните ти родители да са те изхвърлили затова, че не си съумяла да запазиш непорочността си? Бас държа, че е така, като те гледам какво си ми хубавичко и възпитано! – лукаво рече продавачката.
— Те вече не са между живите.
— Ей, Господ ми е свидетел, че затова не помислих! Ако е така, наистина здравата си загазила. И как стана т’ва бе, малката? Уби ли ги някой тия хора, или к’во там... – кой знае защо русата се развълнува.
— Катастрофа. Нещастен случай! – отвърна чернокосото с разтреперан глас.
— И нямаш никакви близки, роднини, познати дори?
— Нямам.
— Нямаш и пари? Не ти ли оставиха нещичко тия родители, бе, преди да те сполети тая беда, а? – питаше жената.
— Оставиха ми, но... те не бяха много заможни... – въздъхна Кали, като преглътна на сухо.
— На това му се вика лош късмет – отсече русата. — Но горе главата! Все ще измислим нещо – и продавачката на закуски излезе иззад щанда, и прегърна през рамо Кали.
— Слушай, сега си върви, защото след малко работниците ще почнат да се точат, а утре пак намини. Дотогава ще измислим нещо, ти казвам, ще видиш! Върви и пак да дойдеш!
Момичето поблагодари още веднъж и излезе навън. Зави старателно с къс хартия останалото от сандвича и като го стисна здраво в две ръце, тръгна без посока.
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.