И така, някои хора са напълно безполезни като птички Божии, които нито сеят, нито жънат. Те са образовани, но не създават нищо. Имат професии, но не се трудят. Разполагат с пари, но не получават заплати и никога не са получавали, защото никога не са работили. Тези хора се грижат единствено за себе си, за собственото си благополучие и за собствените си удоволствия. Те са паразити. Не създават ценности, а само ги придобиват. Солидарността и братството са им чужди. Биха приели да обичат ближния си, но никого не биха приели за свой ближен. И въпреки всичко Бог ги обича, грижи се за тях и ги храни. За тези хора е и книгата, наречена „Додекамерон“. Започва се така:

Пролог в Гърция

Следобедната мараня караше четирите мъжки силуета леко да потрепват. Но дали потрепването им не беше само илюзия в очите на някой страничен наблюдател, какъвто в този час на деня липсваше  – това никой не можеше да каже. Може би потрепваха от глад и жажда, защото часът вече наближаваше четири и благоразумните господа отдавна бяха обядвали и сега лениво се увиваха във воалите на следобедната дрямка. Силуетите добиха плътност пред вратата на малка кръчмица, която единствена в миниатюрното селце даваше признаци на живот. Разбудиха някакъв рунтав пес, грозен като Цербер. Той припълзя от сянката на едната маслина под сянката на другата и тупна два-три пъти с опашка, за да придаде известна приветливост на пустинния пейзаж и да изрази плахото допускане, че в кухнята може би все още се мотае някой, който да посрещне закъснелите странници.

Странниците бяха Батко, Хер Дидев, Джовани и Милен. От загара им личеше, че не са по тези места от седмица или две. Бяха решили да се пуснат на разходка от Порто Карас към Вурвуру и избраха да заобиколят Ситония, средния пръст на Халкидическия полуостров, от южната страна, защото пътят от там е по-живописен. По план трябваше да спрат на малкото яхтено пристанище Порто Куфо и там да обядват. Сутринта се наспаха, поиграха тенис, после отидоха за малко на плаж, след което се оттеглиха в бара на хотела, за да възстановят силите си. Докато се изкъпят и нагласят, времето съвсем напредна, но беше късно да се отказват от експедицията, пък и те не бяха такива хора – те бяха истински джентълмени, хора на честта и волята. Щом са казали, че днес ще отидат до Вурвуру и по пътя ще обядват в Порто Куфо, то щяха да го направят. Гордо и мълчаливо.

Оставиха колата на паркинга и се спуснаха по стръмната уличка към крайбрежната алея. Повървяха малко покрай вързаните яхти и стигнаха до кръчмата, където разбудиха въпросния рунтав пес. На ствола на маслината, под която той се тръшна и отново заспа, с кабърче беше забоден стандартен лист А4, на който пишеше нещо на гръцки. Надписът гласеше: „έχουμε τηγανητά κολοκυθάκια με γιαούρτι[U1] “

- Какво пише? – попита Хер Дидев.

- Graeca sunt, non leguntur [U2] – отговори Милен.

- Пише – каза Батко - Lasciate ogne speranza, voi ch'entrate[U3] !

Прекрачиха прага и седнаха на най-близката маса, турена под сянката на иглолистни дървеса. Изпълзя някакъв човек, опакова масата в хартия като Кристо и постави отгоре панер с хляб, прибори и салфетки.Приятелите му спестиха стреса да питат за меню и поръчаха направо по една малка бутилчица „Узо 12“ и пържени тиквички с подлучено кисело мляко. Киселото мляко сполучливо допълваше гледката, щедро ширнала се само на няколко метра от кръчмата - живописен залив, чийто излаз към морето беше препречен от островче, така че яхтите можеха да излизат и да се прибират в пристанището само през тесните протоци от двете му страни. През тези протоци по време на войната излизаха и се прибираха подводниците на Крийгсмарине.  Погледнато отгоре, заливчето имаше формата на сърце или на отпечатък от женско дупе върху ситен влажен пясък. Въпрос на гледна точка. Ако един моряк си татуира на рамото сърце, прободено със стрела, и после застане на ръце с главата надолу, то всички ще видят дупе, прободено със стрела. Понякога светът е ужасяващо относителен!

- Ех вие, деца на мъдрост и състрадание! – провикна се Милен, след като отпи от узото и на душата му стана добре. – Насладете се на красотата на вечния простор!

Беше по-скоро висок, без онези признаци на напълняване, които често се срещаха при връстниците му. Имаше малка брадичка, голям щръкнал нос, който повдигаше леко горната му устна и опулени кафяви очи, които придаваха на лицето му нагло изражение. Беше подстриган съвсем късо, както бяха подстригани впрочем и Хер Дидев и Джовани. Само Батко носеше дълга коса, която вярваше, че му придава младежки вид. Не беше побелял, не се беше отпуснал, обличаше се добре и се гордееше с обстоятелството, че все още не му се налагаше да плаща за любов. Хер Дидев също беше слаб и строен, макар че не беше по-млад от останалите. Имаше големи изразителни длани с дълги пръсти и беше цяло удоволствие да гледаш как ги използва, когато иска да разкаже нещо. Очите му бяха черни и добри, а характерът – мек. Затова Хер Дидев беше вечният миротворец на всяка компания. Само Джовани беше дебел. Но със стегнатата дебелина на някой стар царски генерал. Имаше дълго лице с тесни сини очи, голям нос и тънки устни. Ядеше малко, пиеше много и беше готов да се присмее на всичко.

- Не отиват на добре нещата – каза Хер Дидев, след като кръчмарят изнесе някакъв гаден морски таралеж, маринован в зехтин и люти чушки, домашно производство, и се прибра обратно в кухнята. – Далаверата не върви, хората нямат пари. Останахме на едни голи обществени поръчки, а и до тях не можем да се доберем, защото политиците си ги раздават един на друг.

- Като намалеят парите в една държава – добави Батко, - започват да се въртят само в кръга на най-големите мошеници.

- А такива трубадури като нас духат супата – тъжно обобщи Джовани.

- На това му се вика „Световна финансова и икономическа криза“.

- Абе не знам какво е, ама знам, че ни се разгони фамилията. Но от друга страна е добре за нравите. Хората са лакоми и мислят, че всичко им се полага. Коли, апартаменти, пътешествия… Хайде сега връщайте кредитите с лихвите, да ви видим!

- Много хора останаха без работа. Банките ги притежават. Но какво от това, че ги притежават? Ще им вземат апартаментите да си ги чукат о главата ли?

- Трябва да ви призная – каза Батко, който цял живот се беше издържал от гешефти с недвижими имоти, - че в нашата фирма сме разпуснали персонала и държим офиса празен. Не го даваме под наем само от инат. А и от страх да не се окаже, че няма кой да го наеме. Абе въобще, бизнесът умря.

- Чиновник да си на днешно време – замечта се Хер Дидев. – Чиновниците гладни няма да останат.

- Ба! – не се съгласи Милен. – Тях пък ги разчистват през няколко години. Лява метла, дясна метла, централна метла, обединена метла, тройна метла… От сутрин до вечер треперят за местенцата си.

- Нищо! Нека! – каза Джовани. – Нека да отрезвеят малко.

- Те хубаво ще отрезвеят, ама ние какво ще правим през това време? – гневно се огледа за келнера Батко. – Не съм плащал данъци от три години!

Келнерът се появи с печената риба. Беше направил и сос от зехтин и лимон. Милен го върна за люти чушки, а Хер Дидев поиска още хляб и маслини. Разбира се, поръчаха и още „Узо 12“.

- Кой ще шофира на връщане? – загрижи се педантичният Хер Дидев, но другите го погледнаха с презрение и не му отговориха.

- Какво ще правим ние ли? – върна се Милен на повдигнатия от Батко уместен въпрос. – Ами, ще се скатаем някъде. Ще избягаме, както едно време тарикатите са бягали от чумата в именията си. Ще напълним хладилниците, ще заредим барчетата, ще вземем хубава музика и мъдри книги и ще чакаме бурята да отмине.

- Звучи прекалено хубаво, за да е осъществимо – намръщено каза Батко.

- Защо? – учуди се Милен.

- Най-малкото защото не се сещам някой от нас да разполага с подходящо имение.

- Хайде сега и ти! Всеки от нас има някаква къща в провинцията, където можем да се съберем десетина-двайсет души и да изчакаме отминаването на кризата в условията на евтино потребление. Колкото и да се свият приходите ни, пак ще ни позволят да живеем царски в някоя глуха провинция.

- Не става – поклати глава Джовани. – Ние не говорим за евакуация, а за бягство. Бягството е винаги по-поетично. То предполага преминаването в друга действителност, откъсване от времето, забрава. Иначе всеки знае да се скрие на село и да яде буркани.

- Така е – призна и Хер Дидев. – Едно бягство може да бъде паническо, може да бъде и артистично. Може да бъде унизително, а може да бъде изискано. С достойнство и финес.

- В такъв случай – предаде се Милен – можем да си купим яхта и да избягаме на нея. Така достатъчно артистично ли е?

Всички признаха, че това безспорно е артистично. И се впуснаха да уточняват подробностите. Яхтата трябваше да събира десетина-дванайсет души, така че всеки от тях да може да се настани удобно. Трябваше да има палуба с тента и голяма маса за всички, но трябваше да има и салон, където да се събират, ако времето е лошо. Големият телевизор и бързият интернет бяха просто задължителни. Добре щеше да е, ако има богата колекция музика и филми.

- И все пак това не е достатъчно – каза Батко. – Ще пукнем от скука.

- Няма – успокои го Джовани. – Като ни омръзне да гледаме филми и да слушаме музика, ще си къркаме и ще си разправяме разни весели истории. Както в „Декамерон“. Ще направим график и всяка вечер един от нас ще е дежурен да разказва забавна случка на останалите.

- Хитро! – отдаде дължимото на идеята Милен. – Само морето, ние и нашите истории за отминали времена. А там далеч, на сушата, зад мъждукащите светлинки на бедните селца, Кризата се мята, ще се пени и ще се зъби, безсилна да ни докопа!

- А какво ще къркаме?

- Всичко!

- И най-вече – вдигна пръст Милен – „Узо 12“. Ще натоварим поне 100 кила „Узо Додека“, а ако свърши преди Кризата, ще акостираме за още.

- В такъв случай – скромно предложи Хер Дидев – можем да наречем нашата експедиция „Додекамерон“.

- Гениално! – извикаха другите в един глас. – Ще се съберем 12 души и ще основем задругата на Додекамерона! 12 души на самотна лодка се наливат с „Узо 12“!

Окрилени от идеята, четиримата приятели платиха набързо сметката и скочиха в колата. Шофираше Джовани, защото и без друго книжката му беше отнета за шофиране в нетрезво състояние. Сега, ако го хванеха, можеше да загуби само оковите си. Но кой ще те спре в блага и приветлива, макар и напоследък малко бюрократична Гърция! Заклатиха се по завоите, а слънцето се огледа подозрително, преди да се пльосне върху хълмовете на Касандра.