Единственият документ, който хвърля светлина върху съдържанието на третата книга „Бит и душевност на еснафа и дребния собственик след Освобождението“, написан от ръката на Иван Хаджийски, е писмото му до Ефрем Каранфилов от 8 септември 1943 г. Затова ще приведем по-долу част от него:
8 септември 1943 г.
Драги Каранфилов,
Обаждам ти се като войник от запаса, навършил вече седем месеца служба, лъган от един месец, че ще го уволнят, и за една дадена ми тридневна отпуска от командира на друга част, към която сме придадени, лишен от отпуска два месеца, и най-сетне, лишен от два месеца заедно с всички от гарнизонна отпуска, която другите части имат непрекъснато.
Аз съм наблюдател в радиостанция за предупреждаване за прелитане на аероплани.
Но това не е толкова важно, макар че по повод на това пленничество ти пиша.
Важното за тебе е, че написах втората и най-важната част от изследването си върху душевността на нашия народ: Бит и душевност на дребния собственик и еснафа, която излезе приблизително 45 коли френски формат, и представя пълна енциклопедия на тази господствуваща около Освобождението и сега фигура на нашия народ.
Първите два дяла, обхващащи периода на класическия еснаф преди Освобождението, са в ръцете на издателя, и по-специално на Цвети Иванов от „Хемус“. Ако го познаваш, или ако се запознаеш с него чрез Вл. Василев, можеш да прелистиш съдържанието.
Разгледаните проблеми, особено главата: „Дребният собственик като стопански и политически слаб и слабият изобщо в обществените борби“, представлява интерес изключително за политици и военни, изобщо за този, който има работа с такива фигури в обществения живот.
У мене сега, готов, е делът след Освобождението, където са разгледани въпросите за парламентарния обход с дребния ни собственик, теорията на партиите, като органи и политически резерв, партизанщината, трагедията на интелигентския ни индивидуализъм, нашата посредственост и нейната организация, единни фронтове, методи на утвърждаване, защита и нападение, с две документални глави: интелигентският индивидуализъм в Троян и социализмът на троянските еснафи, като принос за ирационализма на дребния собственик. Друга интересна глава е за дребния собственик в социалистическите партии, т.е. приключенията на социализма в средата на нашите дребни ганювци. Книгата приключва с преинтересна, тъжна и комична глава за пошлостта на дребния собственик.
Изпълних дълга си към литературата с написването на това изследване. Мога да не пиша нищо повече.
Написах я с любов, с каквато никога не съм писал, защото я изтръгвах от душата и сърцето си, които не са в Хайделберг, а в дребнособственическата еснафска стихия.
Но каква външна участ има тази книга и нейният злополучен автор?
Аз можех да остана в София, защото командирът ни, който бе запасняк и преди месец се уволни, ме насилва да ме остави.
Аз обаче реших да направя всички лични жертви и да замина на гръцката граница, само да мога да напиша книгата.
Книгата съм написал между Беласица и Круша планина, на 6 км от гръцката граница, двеста-триста метра от горите на Беласица, пълни с контрабандисти, гръцки четници, дори мина и един парашутист, с които граничарите, между които се намираме, водят всекидневно почти сражения с жертви от двете страни. Както виждаш, напълно кабинетна обстановка.
Тази обстановка съм допълнил с инсталирането ми в един обор, където спя на голата земя на слама. Но всяка жертва за науката е малка.
Всички тези дреболии нямат значение. За мене имат значение само следните въпроси:
1. Да си донеса останалата част от ръкописа, защото не смея да го поверя никому, нито дори на пощата. Това е моят живот.
2. Трябва да отида за малко до Троян, да събера и попълня материалите си.
3. За тази цел трябва да ми се махне това несправедливо наказание, за да мога да ида в отпуска, или поне до Демирхисар, да си пратя ръкописа.
Истинският ръкопис е безвъзвратно изгубен, съзнателно унищожен или откраднат през 1946-47 г.
Намерените в архива и публикувани тук страници доказват само неговото съществуване и мащаба на задачата, която авторът си поставя.
„Социализмът в Троян“ е чернова, с много странички с по един ред, за да бъде допълнен текста. Това е писмо до Пенчо Икономов, аптекар във Вършец и брат на Димитър Икономов. Върху страниците на ръкописа има много бележки както на П. Икономов, така и на Иван Хаджийски, някои със стенографско писмо. Във всички случаи, това не е историята на социалистическото дружество в Троян, а приключението на социалистическата теория и идеи сред еснафа.
Героичната страна на тази история не е част от изследваните тук и изнесени факти. Тук няма дори името на убития „при опит за бягство“ Спас Балевски, уважаваният кмет-социалист в Троян след Първата световна война. Но на гърба на ръкописа той се споменава на три пъти заедно с още други.
Още по фрагментарен характер имат малкото бележки върху „Интелигентския индивидуализъм“.
Но, както обичаше да казва Иван Хаджийски, налага се да изберем по-малкото зло.
Мария Хаджийска
Освобождението нанесе непоправим удар върху старите ни занаяти, отнемайки им тяхната опора - широкия турски пазар. Този пазар обхващаше не само Анадола, но и Беломорието, Македония, Босна и Херцеговина. За Северна България (наричана тогава „Княжеството“) това стана със самото Освобождение, а за Южна България (бивша Румелия) това стана със Съединението.[1]
Изчезна турският пазар за калоферските, карловските гайтани, за шуменските емении, за сливенските и котленските аби, за копривщенските и клисурските шити дрехи, за горнооряховските пастърми, за дряновските луканки, за габровските ножчета и дърволяк, за старозагорските сахани. За нашите занаяти остана само ограниченият вътрешен пазар, към който те трябваше да се нагодяват, ограничавайки производството си и произведенията си.
Но за да разберем малкия скок, с който се създаде новата стопанска обстановка, трябва да изясним насоките на нашето стопанско развитие непосредствено преди Освобождението и каква стопанска картина биха създали у нас, ако ние се освободяхме да кажем при Балканската война или по-късно, например при Европейската война.
Нашата домашна шаячена индустрия и нашите занаяти: абаджилък, табаклък, папукчилък, кожарство и други, щяха да минат към висшите форми на манифактурата и машинното производство. Габрово, Тетевен, Карлово, Сопот, Котел, Панагюрище и други щяха да станат големи промишлени центрове. С това щеше да почне процесът на концентрация на търговски и промишлен капитал. В едрите манифактури и фабриките щяха да влязат като наемници с по три гроша надница (колкото за неумиране) жените и децата на бедните хора, както и полугладните планинци.
В село щеше да се закрепи едрото земеделие, организувано на стокови, капиталистически начала в ръцете на турците земевладелци. Така че в градовете щеше да се развива търговският и промишлен капитал в ръцете на българи, а в селата щеше да расте едрата поземлена собственост в ръцете на турците.
Но Освобождението прекъсна и двата тези процеса. Занаятите от износни станаха местни. Всичко стана дребно, за преживяване, за поминък, за поминаване. Нямаше широките стари възможности за забогатяване. Нямаше условия за развитие като това на братя Тъпчилещови: най-напред дребни местни занаятчии, след това - средни занаятчии - износители на стока за Цариград, после - едри занаятчии - търговци на абаджийска стока, най-сетне - търговци на всякакви стоки и държавни доставчици.
Абаджилъкът с неговите горди абаджии бе заместен със свития терзилък по поръчка и от още по-свитото домошарство, а в градовете - от панталонджилъка. Други занаятчии: гайтанджии, табаци, бакърджии, еменджии и други, ограничаваха производството си. Над всички занаяти легна тъмният облак на индустриалната конкуренция и на новия начин на живот. България, която политически и държавно почна да се организува на капиталистически основи, чрез чиновничеството и едрите собственици почна да възприема европейския начин на живот: облекло, обуща, къщна уредба, мобилировка, украшения, каквито предмети първобитната техника на нашите стари занаятчии не можеше да даде. Котленските, калоферските, копривщенските, панагюрските, клисурските богатства не отидоха след Освобождението в търговията със Западна Европа и в индустрията, а отидоха за покупка на турски чифлици, в заеми за покупка на турски имоти (т.е. бяха изнесени из България, защото това бе злато), за възстановяване на изгорелите къщи, за учение на синовете в чужбина и за издръжка.
Още по-интересен бе превратът на нашата поземна собственост, който зема вид на малка аграрна революция. Това бе оземляването на малоимотните и безимотни селяни (на ратаите) и на дошлите в широк прилив планинци върху земята и чифлиците на избягалите турци. Всички форми на това оземляване и самооземляване, от доброволните до насилническите, бяха признати и уредени със закона за чифликчийските и господарски имоти, който възприе началото: земята на този, който я работи.
Турците масово бягаха пред победния поход на руските войски. Това бягство не можа да се спре с джентлеменските споразумения между българи и турци в смесените селища да се пазят взаимно.
По-бедните българи и особено българите-ратаи у турците, на които приличаше това, със своите коли така основно поразтребиха напуснатите турски села и къщи, че от тях останаха само каменни дувари. Всичко: дрехи, покъщнина, храни, врати, прозорци, бе пренесено в българските села и къщи, долу-горе по примера, по който турските башибозуци през Априлското въстание и през Освободителната война се бяха отнесли към българските къщи.
Българите не само че вземаха готовото, но и засяха заетите от тях ниви. От продажбата на високи цени на добитък и храни на руските окупационни власти нашите нови собственици взеха доста пари. И когато след време почнаха да пристигат забягналите турци или техните векили (пълномощници) и виждайки опустошените си селища, решиха да се изселят и да продават, нашите приятели бяха в състояние да вадят кесия и да броят сухи пари, сухо злато в брой. Тази охота за продаване и изселване се засилваше от някой и друг нощен гърмеж, от други, от дървено естество, действия, чийто шум някога замлъкваше веднага, а понякога, сякаш на всеуслишание, се носеше доста продължително над селото. Цените се определяха по правилото: нощем го плаши, денем купувай.
Там, където нямаше условия за такива форми на самооземляване, придошлите планинци купуваха със спестени пари и с пари, заети от лихвари. По-лакомите от тях се нагълтаха и задавиха от такива заеми, че изпаднаха в зависимост от лихварите, които после заради лихви им взеха земите.
Много турски чифлици бяха купени от копривщенски, дряновски чорбаджии, които от своя страна после ги препродаваха на отделни късове.
Така в градовете изникнаха, като основна маса, дребните занаятчии и търговци, а в селата - дребните земеделци. България стана земя на дребния собственик, обаче с капиталистическо устроена държава - едно несъответствие, което даде възможност за поява на интересни обществени и политически явления.
Натрупването на нови богатства не стана от печалби на външния пазар, а от вносно-износна търговия, лихварство (зеленичарство), по-сетне от едра търговия във вътрешните центрове, а след закона за покровителствуване на местната индустрия - и от индустрия. Един източник за бързо забогатяване бе държавното предприемачество: предприемане държавни строежи и държавни доставки за обзавеждане на новата държава и въоръжаване на армията.
Да рисуваме бавната агония на занаятите ни под ударите на чуждата и местна индустрия и на данъчната и митническата политика, покровителстващи създаването на местна индустрия за сметка на дребния собственик, е излишно. Подробностите са разнообразни със своя трагизъм, но общата линия е една и проста.
Държавата ни, за да спечели политическото благоразположение на нашите занаятчии, се опитва да спре процеса на западане на занаятите със специалния закон за занаятите и с хумористичния и неприложен закон за задължително носене от чиновниците на дрехи от местен шаек. Но всичко бе напразно. Животът е по-силен от непочиващите на законите му желания и мерки.
[1] Както е известно, съгласно Берлинския договор Румелия оставаше автономна турска провинция, начело с генерал-губернатор, назначаван от султана всеки 5 години. Султанът имаше право да държи гарнизони по граничните пунктове (по Стара планина), от което право той (поради общите вече интереси на България и Турция да се вардят от руския империализъм) не се възползува, имаше право на вето върху законите, гласувани от областното събрание, от което право той се ползува многократно. Поради това положение на Румелия тя се включваше в митническите граници на империята и ползуваше турския пазар.
Градовете, които бяха изгорели през Априлското въстание и Освободителната война (Клисура, Панагюрище, Сопот, Стара Загора, Калофер), не можеха да използуват обаче в старата мяра този пазар. Те не само загубиха много вересия, стоки, но каквото бяха спасили, отиде за издръжка през размирното време и за постройка на нови жилища.
Запазването на турския пазар игра основна роля в борбата за Съединението. Южнобългарските чорбаджии, представяни от Гешевата партия, свързани с този пазар, който още бе добър търговски терен, подкрепяни от руската дипломация, която се страхуваше от силна и независима изобщо, и особено от нея, България, която щеше да препречва пътя ѝ за Цариград, се бориха против Съединението, и когато Данаил Николаев изкара от казармата пловдивския гарнизон и обяви Съединението, тя накара генерал-губернатора Гаврил Кръстевич да поиска с телеграма от султана турски войски срещу войските на Съединението. Телеграмата бе написана, връчена на куриера за отнасяне на телеграфа, но когато куриерът сложи ръка на дръжката да излезе и я отнесе, Г. Кръстевич - това старо турско оръдие - дръпна телеграмата и я скъса с думите: „И аз съм българин.“ Съединението по други съображения, като прибързано, не бе желано от Батемберга и П. Каравелова министър-председател. Те го подкрепиха по силата на свършения факт. То дойде неочаквано за тях.
Съединението бе направено от народа, който не бе свързан с турския пазар, нито разбираше общостопанското му значение, от патриотично настроената младеж, а на Никола Генадиев - тогава ученик, който искаше да влезе наред със своите кумири Ботев и Левски в героичната ни история, водена от стария безсребърник и бездомник Захари Стоянов, при съдействие на македонски харамии и авантюристи като Д. Ризов и пламенни народни синове като Чардафон Велики.
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.