МОМИЧЕТО
Станах късно. Баба – почти осемдесетгодишна антика, суха, беззъба и жилава като каиш – вадеше вода от кладенеца. Роко, помиярът му с помияр, въртеше куйрук до нея и прилайваше любовно. Сара, котката, вече бе на гривната и надничаше без страх в черното гърло.
- Василе, ще закъснейш!
- Няма, ма – отегчено измърморих и изпреварих Роко: наплисках си очите от лъсналата на макарата кофа.
Избърсах се на простряната на тела кърпа и скочих в жигулата.
Отпраших. По съседните вили хората също бяха излезли и чоплеха съсредоточено нещо из дворовете.
Пътят слезе към язовира, после пови и се изкачи на стената. Точно по средата се бяха струпали няколко коли с червени и сини буркани. Двайсетина души висяха току до водата и ръкомахаха.
Изчаках един бабанко да премести лъскава линейка и вече почти отминавах, когато се сетих да попитам:
- Какво става тук?
- Абе, нищо... – Помълча и с неохота додаде: – Едно момиче се е удавило. Само жилетката и обувките му намерихме.
- Кой знае в коя вила си спинка – рекох скептично.
- Ами, оставила е писмо.
Нещо ме стисна за сърцето. Дадох газ.
Градът си беше там – зад хълма. Прашен, мръсен и тъп. И аз се чувствах тъпо. И болницати си беше на мястото – сива, мръсна и нагрочена.
Стоян изпрати поредния си пациент и веднага ме вкара в кабинета. И бодро я подкара:
- Ей сегинка... О, ама ти си Идеал Петров, бе... добре. Ама така, за всеки случай едно кръвно изследване...
- Не – рекох. – Омръзна ми.
- Нали трябва да се лекуваш...
- Не искам.
- Нещо си нервен...
Мълчах и гледах върховете на обувките си. Изчаках го да си натрака зъбите и тихо попитах:
Той понечи да отговори, но аз го спрях с ръка. Погледна ме и започна колебливо:
- Ами зависи от химиотерапията...
- Няма химиотерапия – срязах го аз. – Не искам.
Той преглътна шумно.
- Знаем се от деца. Играли сме... Колко?
Помълча, мина два пъти нервно през кабината.
- Пет месеца.
- Много – изпъшках и станах.
Слънцето бе в апогея си. Задушно... Вървях в сянката на улицата и зяпах по витрините. Дрехи, дрехи... телевизори, книги, сувенири... Нищо, което да трябва на един болен от левкемия. Опа! Кръчма.
Седях и пих дълго. Само това. Никакви равносметки, ретроспекции и киноленти на миналия живот. Просто наливам чаша след чаша, за да напълня главата си. Е, успях донякъде...
Тръгнах си към десет. Едва се дотътрих до колата. Беше ми гадно. И още по-тъпо. Май половин час рових за ключовете. Те били на седалката... Тръгнах. Бавно. Накрая на града спрях и повърнах. Олекна ми и разбрах, че съм карал без фарове. На луна. Включих ги. Е, така било лесно... По язовирната стена бе равно и право. Дадох газ.
И почти веднага с цялата си тежест скочих на спирачките. Успях да спра на два метра от нея.
Изскочих изтрезнял навън.
От изпаренията в язовира пълзеше бяла пелена и се извиваше около краката ми. Имах чувството, че газя в памук.
Тя стоеше обляна в светлината на фаровете. С дълги крака, тънък кръст и висока гръд. Дълги черни коси – почти до кръстта. Гледаше ме унесено. Кой знае защо реших, че очите й са сини.
“Колко е секси” – помислих си аз и усетих някакво затопляне в слабините си.
- Какво правиш?
- Нищо – рече тя равно. – Сега излизам от водата.
- По това време?
Тя вдигна рамене. Гърдите й се размърдаха, тениската й се опъна на корема като кожата на барабанче.
- Закъде си? За града? Аз живея във вилната зона на другия бряг.
- Може ли да дойда с теб?
- У нас? – ахнах аз. – Сама ли си?
Тя кимна и тръгна към вратата отдясно. Скочих вътре и махнах ключалката. Седна и стисна коленете си в сини прилепнали дънки. Имаше крака на манекенка.
Фаровете подгониха мрака.
“Дано баба е заспала” – молех се аз. За първи път... за първи път от три години, откак ми откриха болестта, имах желание. Усещах го, харесвах го... За първи път мразех баба си – че е жива, че се мота край мен.
Посегнах към ръката й. Стори ми се, че... абе, ръката ми влезе в нейната, а не усетих нищо.... “Защо пих толкова” – ядосах се на себе си. Докоснах я. Докоснах я – ледена.
- Ей сега ще пийнем, ще се стоплиш...
- Гледай пътя – каза тя студено – като ръката си.
Кучетата от първите вили ни посрещнаха с лай. “Какво им става” – мярна се в главата ми.
Роко бе на дворната порта и се давеше в гласа си. ”Край – помислих си. – Абсурд да я вкарам, без баба да види.”
Слязохме. Момичето се огледа замаяно, направи крачка към портичката. Роко отскочи на десетина метра и продължи яростно да ни лае. Извиках му. Хванах я за ръката и я поведох към вилата.
Сара се бе качила на макарата на кладенеца и съскаше към нас злобно.
Лампата над входната врата светна. Баба излезе, облечена в долна риза, която бях виждал само в “Козия рог”.
Гласът й се загуби за момент в какафонията на Роко. Сара скочи от кладенеца и се качи на черницата в дъното на двора.
- Отивай си! – грубо рече баба и започна да се кръсти. – Махай се!...
Момичето спря. Аз се извърнах. Сега видях, че е боса.
- Има стъкла – рекох.
- Да се връщаме.
- Къде? – изненадах се аз.
- Там. Там, откъдето ме взе.
Погледнах към настръхналата стара жена, настръхналото лаещо псе, настръхналата съскаща котка, настръхналите звезди, черните дървета, черните прозорци, черните хълмове...
Седнахме в колата. Миришеше на изгнили водорасли. Фаровете разсякоха тъмнината.
Сара притича и скочи на портата.
Баба бе паднала на колене и дереше земята.
Роко бе навирил муцуна към луната и плачеше...
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.