МОМИЧЕТО

   Станах късно. Баба – почти осемдесетгодишна антика, суха, беззъба и жилава като каиш – вадеше вода от кладенеца. Роко, помиярът му с помияр, въртеше куйрук до нея и прилайваше любовно. Сара, котката, вече бе на гривната и надничаше без страх в черното гърло.

• Василе, ще закъснейш!
• Няма, ма – отегчено измърморих и изпреварих Роко: наплисках си очите от лъсналата на макарата кофа.

   Избърсах се на простряната на тела кърпа и скочих в жигулата.

• Василе, закуската!...

   Отпраших. По съседните вили хората също бяха излезли и чоплеха съсредоточено нещо из дворовете.

   Пътят слезе към язовира, после пови и се изкачи на стената. Точно по средата се бяха струпали няколко коли с червени и сини буркани. Двайсетина души висяха току до водата и ръкомахаха.

   Изчаках един бабанко да премести лъскава линейка и вече почти отминавах, когато се сетих да попитам:

• Какво става тук?
• Абе, нищо...  – Помълча и с неохота додаде: – Едно момиче се е удавило. Само жилетката и обувките му намерихме.
• Кой знае в коя вила си спинка – рекох скептично.
• Ами, оставила е писмо.

   Нещо ме стисна за сърцето. Дадох газ.

   Градът си беше там – зад хълма. Прашен, мръсен и тъп. И аз се чувствах тъпо. И болницати си беше на мястото – сива, мръсна и нагрочена.

   Стоян изпрати поредния си пациент и веднага ме вкара в кабинета. И бодро я подкара:

• Ей сегинка... О, ама ти си Идеал Петров, бе... добре. Ама така, за всеки случай едно кръвно изследване...
•  Не – рекох. – Омръзна ми.
• Нали трябва да се лекуваш...
• Не искам.
• Нещо си нервен...

   Мълчах и гледах върховете на обувките си. Изчаках го да си натрака зъбите и тихо попитах:

• Колко ми остава?

   Той понечи да отговори, но аз го спрях с ръка. Погледна ме и започна колебливо:

• Ами зависи от химиотерапията...
• Няма химиотерапия – срязах го аз. – Не искам.

   Той преглътна шумно.

• Знаем се от деца. Играли сме... Колко?

   Помълча, мина два пъти нервно през кабината.

• Пет месеца.
• Много – изпъшках и станах.

   Слънцето бе в апогея си. Задушно... Вървях в сянката на улицата и зяпах по витрините. Дрехи, дрехи... телевизори, книги, сувенири... Нищо, което да трябва на един болен от левкемия. Опа! Кръчма.

   Седях и пих дълго. Само това. Никакви равносметки, ретроспекции и киноленти на миналия живот. Просто наливам чаша след чаша, за да напълня главата си. Е, успях донякъде...

   Тръгнах си към десет. Едва се дотътрих до колата. Беше ми гадно. И още по-тъпо. Май половин час рових за ключовете. Те били на седалката... Тръгнах. Бавно. Накрая на града спрях и повърнах. Олекна ми и разбрах, че съм карал без фарове. На луна. Включих ги. Е, така било лесно... По язовирната стена бе равно и право. Дадох газ.

   И почти веднага с цялата си тежест скочих на спирачките. Успях да спра на два метра от нея.

   Изскочих изтрезнял навън.

   От изпаренията в язовира пълзеше бяла пелена и се извиваше около краката ми. Имах чувството, че газя в памук.

   Тя стоеше обляна в светлината на фаровете. С дълги крака, тънък кръст и висока гръд. Дълги черни коси – почти до кръстта. Гледаше ме унесено. Кой знае защо реших, че очите й са сини.

   “Колко е секси” – помислих си аз и усетих някакво затопляне в слабините си.

• Какво правиш?
• Нищо – рече тя равно. – Сега излизам от водата.
• По това време?

   Тя вдигна рамене. Гърдите й се размърдаха, тениската й се опъна на корема като кожата на барабанче.

• Закъде си? За града? Аз живея във вилната зона на другия бряг.
• Може ли да дойда с теб?
• У нас? – ахнах аз. – Сама ли си?

    Тя кимна и тръгна към вратата отдясно. Скочих вътре и махнах ключалката. Седна и стисна коленете си в сини прилепнали дънки. Имаше крака на манекенка.

   Фаровете подгониха мрака.

   “Дано баба е заспала” – молех се аз. За първи път... за първи път от три години, откак ми откриха болестта, имах желание. Усещах го, харесвах го... За първи път мразех баба си – че е жива, че се мота край мен.

   Посегнах към ръката й. Стори ми се, че... абе, ръката ми влезе в нейната, а не усетих нищо.... “Защо пих толкова” – ядосах се на себе си. Докоснах я. Докоснах я – ледена.

• Ей сега ще пийнем, ще се стоплиш...
• Гледай пътя – каза тя студено – като ръката си.

   Кучетата от първите вили ни посрещнаха с лай. “Какво им става” – мярна се в главата ми.

   Роко бе на дворната порта и се давеше в гласа си. ”Край – помислих си. – Абсурд да я вкарам, без баба да  види.”

   Слязохме. Момичето се огледа замаяно, направи крачка към портичката. Роко отскочи на десетина метра и продължи яростно да ни лае. Извиках му. Хванах  я за ръката и я поведох към вилата.

   Сара се бе качила на макарата на кладенеца и съскаше към нас злобно.

   Лампата над входната врата светна. Баба излезе, облечена в долна риза, която бях виждал само в “Козия рог”.

• Василе?... Какво е това?

   Гласът й се загуби за момент в какафонията на Роко. Сара скочи от кладенеца и се качи на черницата в дъното на двора.

• Отивай си! – грубо рече баба и започна да се кръсти. – Махай се!...

   Момичето спря. Аз се извърнах. Сега видях, че е боса.

• Има стъкла – рекох.
• Да се връщаме.
• Къде? – изненадах се аз.
• Там. Там, откъдето ме взе.

   Погледнах към настръхналата стара жена, настръхналото лаещо псе, настръхналата съскаща котка, настръхналите звезди, черните дървета, черните прозорци, черните хълмове...

• Добре.

  Седнахме в колата. Миришеше на изгнили водорасли. Фаровете разсякоха тъмнината.

   Сара притича и скочи на портата.

   Баба бе паднала на колене и дереше земята.

   Роко бе навирил муцуна към луната и плачеше...