Когато бях малък
Чети в библиотеката- Издател: Лексикон
- Жанрове: Българска класика , Разкази и новели
- Страници: 243
В историята на българската детска литература тая книга има особена съдба. Непретенциозно дело на един амбициозен писател, тя се оказва най-трайната му книга и далече след смъртта на автора си живее, преиздава се и се превежда на чужди езици.
За първи път „Когато бях малък“ се появява през 1934 година, допълнена през 1937 и 1939 година от втори и трети свитък. Няколко години по-късно пак в същия ред излиза второто й издание. Между това в различни детски библиотеки се явяват отделни подбрани разкази от нея, през 1961 година е преведена на руски, а през 1973 година излиза подборката на Дамян Дамев, която също се преиздава няколко пъти. Сегашното издание е нова подборка от първата публикация на автора през 30-те години.
Животът, който „Когато бях малък“ пресъздава, е детският живот от края на миналия век. В края на нашия, когато децата играят с електронни игри и компютри, всичко, описано от Добри Немиров, изглежда така старо, както на неговото поколение е изглеждала Библията. Той разказва за игри на топчета и чилик, за деца, облечени в дрехите на батковците и каките си, за протрити и скъсани обувки, които изглеждат като най-свидно имане, за трошици хляб, които се услаждат повече от всякакви лакомства. Който не е живял никога такъв живот, сигурно повече ще му се учудва, отколкото да му се радва и ако ценността на книгата е била в умелото съживяване на личните спомени, то и тя както и целият тогавашен, отдавна мъртъв бит, щеше да изглежда отминала и ненужна. На съдбата на „Когато бях малък“ не е такава; тя остава една от най-интересните и ценни книги в цялата история на българската детска литература.
Виж повече...Най-купувани
Препоръчано
Най-обсъждани
Аз и Славчо Горнокрайчето
Вие можете да си подсвирквате с уста, когато пожелаете. Свивате устни, духвате през тях и — свършено. Така можете да изкарате каквато песничка пожелаете.
Но когато бях малък, за мене това не беше лесно. Голяма мъка ми беше, че не можех да свиря с уста. По цели дни духах през свити устни, ту слабо, ту силно, но напразно — звук не се чуваше.
Най-малко ме ядосваше Славчо Горнокрайчето. Той, като знаеше мъката ми, дохождаше при мене, сядаше на тротоара и започваше разговор. И уж съвсем случайно засвирваше с уста. Ах, какви хубави песни знаеше той! Когато минаваше войска с музика начело, всякога ще видите Славчо Горнокрайчето да припка до войниците и да свири с уста това, което свиреше музиката. Той знаеше всички песни, а те бяха много.
И тъй, седнал на тротоара, той си подсвиркваше и ме гледаше със своите мънички дяволити очи.
— Чудна работа — рече той, — как тъй да не можеш да свириш!
— Малък съм още — рекох аз. — Мъчно е.
— Никак не е мъчно! Направиш си устните така, после духнеш и… туй то.
И той свиваше уста и започваше да пищи с всичка сила.
О, какво не бих дал на Славчо само да ме научи!
Славчо беше много по-голям от мене и затова по-хитър. Веднъж ми взе цял един геврек, уж да ме изучи, друг път му дадох едно хубаво копче от дрехата на леля ми и все пак не ме изучи.
Но един зимен ден, като ковях гвоздей на шейничката си, съвсем случайно свирнах с уста. Как стана това? Помъчих се да повторя и пак успях. Сега разбрах колко лесно било, стига да знаеш как да свиеш устните си и как да си подгънеш езика.
И писва една песен из улицата, та се понася чак до другата махала. Аз тичах по снега и свирех с всичка сила. Струваше ми се, само аз знам да свиря и че всички хора ми завиждат.
Така с тичане съм стигнал до малкото кафене, гдето Славчо слугуваше от известно време. Той стоеше отвън до вратата, отпуснал гръб на стобора, и навъсено мълчеше.
Аз юнашки запристъпвах към него и свирех песничката, която той най-много обичаше.
— Не свири! — ме изруга той.
— Защо?
За пръв път Славчо не свиреше и не искаше това да правят и други.
— Не ща да слушам!
— Ама аз се научих и мога да свиря всичките песни.
— Махни се оттука! — сопна се пак той. — Не ми се слуша нищо.
— Да не си болен бе, Славчо? — попитах аз загрижено.
— Не! Изпъди ме господарят. Изтървах табличката с кафетата. Той се разсърди и ме изпъди.
— По-хубаво! Ще си свиркаш цял ден.
— Ами какво ще ям? Господарят ми даваше хляб.
Като видя, че не го разбирам добре, навъси се и добави:
— Я се махни бе, дете! Ти знаеш ли какво нещо е да си без работа?
Право, че не знаех какво нещо е да си без работа, но като видях, че Славчо не свири, разбрах, че то трябва да е много лошо нещо. Господарят давал хляб, а сега не дава! Лошо!
Тогава ми стана много жално за Славчо Горнокрайчето, та застанах до него, отпуснах и аз гръб на стобора и силно слепих устни. Нещастието на Славчо подплаши моята свирка.
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.