Българското стопанство непосредствено след Освобождението

Освобождението нанесе непоправим удар върху старите ни занаяти, отнемайки им тяхната опора - широкия турски пазар. Този пазар обхващаше не само Анадола, но и Беломорието, Македония, Босна и Херцеговина. За Северна България (наричана тогава „Княжеството“) това стана със самото Освобождение, а за Южна България (бивша Румелия) това стана със Съединението.[1]

Изчезна турският пазар за калоферските, карловските гайтани, за шуменските емении, за сливенските и котленските аби, за копривщенските и клисурските шити дрехи, за горнооряховските пастърми, за дряновските луканки, за габровските ножчета и дърволяк, за старозагорските сахани. За нашите занаяти остана само ограниченият вътрешен пазар, към който те трябваше да се нагодяват, ограничавайки производството си и произведенията си.

Но за да разберем малкия скок, с който се създаде новата стопанска обстановка, трябва да изясним насоките на нашето стопанско развитие непосредствено преди Освобождението и каква стопанска картина биха създали у нас, ако ние се освободяхме да кажем при Балканската война или по-късно, например при Европейската война.

Нашата домашна шаячена индустрия и нашите занаяти: абаджилък, табаклък, папукчилък, кожарство и други, щяха да минат към висшите форми на манифактурата и машинното производство. Габрово, Тетевен, Карлово, Сопот, Котел, Панагюрище и други щяха да станат големи промишлени центрове. С това щеше да почне процесът на концентрация на търговски и промишлен капитал. В едрите манифактури и фабриките щяха да влязат като наемници с по три гроша надница (колкото за неумиране) жените и децата на бедните хора, както и полугладните планинци.

В село щеше да се закрепи едрото земеделие, организувано на стокови, капиталистически начала в ръцете на турците земевладелци. Така че в градовете щеше да се развива търговският и промишлен капитал в ръцете на българи, а в селата щеше да расте едрата поземлена собственост в ръцете на турците.

Но Освобождението прекъсна и двата тези процеса. Занаятите от износни станаха местни. Всичко стана дребно, за преживяване, за поминък, за поминаване. Нямаше широките стари възможности за забогатяване. Нямаше условия за развитие като това на братя Тъпчилещови: най-напред дребни местни занаятчии, след това - средни занаятчии - износители на стока за Цариград, после - едри занаятчии - търговци на абаджийска стока, най-сетне - търговци на всякакви стоки и държавни доставчици.

Абаджилъкът с неговите горди абаджии бе заместен със свития терзилък по поръчка и от още по-свитото домошарство, а в градовете - от панталонджилъка. Други занаятчии: гайтанджии, табаци, бакърджии, еменджии и други, ограничаваха производството си. Над всички занаяти легна тъмният облак на индустриалната конкуренция и на новия начин на живот. България, която политически и държавно почна да се организува на капиталистически основи, чрез чиновничеството и едрите собственици почна да възприема европейския начин на живот: облекло, обуща, къщна уредба, мобилировка, украшения, каквито предмети първобитната техника на нашите стари занаятчии не можеше да даде. Котленските, калоферските, копривщенските, панагюрските, клисурските богатства не отидоха след Освобождението в търговията със Западна Европа и в индустрията, а отидоха за покупка на турски чифлици, в заеми за покупка на турски имоти (т.е. бяха изнесени из България, защото това бе злато), за възстановяване на изгорелите къщи, за учение на синовете в чужбина и за издръжка.

Още по-интересен бе превратът на нашата поземна собственост, който зема вид на малка аграрна революция. Това бе оземляването на малоимотните и безимотни селяни (на ратаите) и на дошлите в широк прилив планинци върху земята и чифлиците на избягалите турци. Всички форми на това оземляване и самооземляване, от доброволните до насилническите, бяха признати и уредени със закона за чифликчийските и господарски имоти, който възприе началото: земята на този, който я работи.

Турците масово бягаха пред победния поход на руските войски. Това бягство не можа да се спре с джентлеменските споразумения между българи и турци в смесените селища да се пазят взаимно.

По-бедните българи и особено българите-ратаи у турците, на които приличаше това, със своите коли така основно поразтребиха напуснатите турски села и къщи, че от тях останаха само каменни дувари. Всичко: дрехи, покъщнина, храни, врати, прозорци, бе пренесено в българските села и къщи, долу-горе по примера, по който турските башибозуци през Априлското въстание и през Освободителната война се бяха отнесли към българските къщи.

Българите не само че вземаха готовото, но и засяха заетите от тях ниви. От продажбата на високи цени на добитък и храни на руските окупационни власти нашите нови собственици взеха доста пари. И когато след време почнаха да пристигат забягналите турци или техните векили (пълномощници) и виждайки опустошените си селища, решиха да се изселят и да продават, нашите приятели бяха в състояние да вадят кесия и да броят сухи пари, сухо злато в брой. Тази охота за продаване и изселване се засилваше от някой и друг нощен гърмеж, от други, от дървено естество, действия, чийто шум някога замлъкваше веднага, а понякога, сякаш на всеуслишание, се носеше доста продължително над селото. Цените се определяха по правилото: нощем го плаши, денем купувай.

Там, където нямаше условия за такива форми на самооземляване, придошлите планинци купуваха със спестени пари и с пари, заети от лихвари. По-лакомите от тях се нагълтаха и задавиха от такива заеми, че изпаднаха в зависимост от лихварите, които после заради лихви им взеха земите.

Много турски чифлици бяха купени от копривщенски, дряновски чорбаджии, които от своя страна после ги препродаваха на отделни късове.

Така в градовете изникнаха, като основна маса, дребните занаятчии и търговци, а в селата - дребните земеделци. България стана земя на дребния собственик, обаче с капиталистическо устроена държава - едно несъответствие, което даде възможност за поява на интересни обществени и политически явления.

Натрупването на нови богатства не стана от печалби на външния пазар, а от вносно-износна търговия, лихварство (зеленичарство), по-сетне от едра търговия във вътрешните центрове, а след закона за покровителствуване на местната индустрия - и от индустрия. Един източник за бързо забогатяване бе държавното предприемачество: предприемане държавни строежи и държавни доставки за обзавеждане на новата държава и въоръжаване на армията.

Да рисуваме бавната агония на занаятите ни под ударите на чуждата и местна индустрия и на данъчната и митническата политика, покровителстващи създаването на местна индустрия за сметка на дребния собственик, е излишно. Подробностите са разнообразни със своя трагизъм, но общата линия е една и проста.

Държавата ни, за да спечели политическото благоразположение на нашите занаятчии, се опитва да спре процеса на западане на занаятите със специалния закон за занаятите и с хумористичния и неприложен закон за задължително носене от чиновниците на дрехи от местен шаек. Но всичко бе напразно. Животът е по-силен от непочиващите на законите му желания и мерки.