Като изстискан парцал съм. И ако не е тази болка в главата, със сигурност може да се каже, че съм мъртъв. Иска ми се да стана от леглото, но не мога.

         Срещу мен е куртката ми.

         Преметната на стола.

         Аз тази куртка един път съм я обличал само. Когато я мерих в управлението.

         Даже снощи не я облякох.

         Единият пагон на куртката е на капитан, другият – на лейтенант.

         Като се прибирахме снощи, Човекоядката сложи двете ромбчета само на единия. Догодина, ми рече, щяла да сложи и на другия пагон ромбчета.

          Че кой ще я търпи до догодина?

          Всеки път се заканвам, че за последен път си лягаме заедно.

          И все не намирам време да я разкарам.                                                             

          Понякога я заварвам на стълбите. Седи и чака. Вярна е като куче.

          Аз като малък имах куче. Също толкова вярно. И ако завърших, то е заради него.

            Още не бях тръгнал на училище. Сигурно съм бил пет-шестгодишен. Бях си намерил едно улично кутре, но мама не даваше и дума да се продума да го вкарам в апартамента.

           И аз му направих колибка в мазето.

            Всички съседи имаха  кучета и не се сърдеха.

            Само че на мама й писна един ден и го даде на един от съседния блок. Имал вила на двайсетина километра.

            Нали го храних със закуските, кучето доста беше поотраснало.

            Сигурно заради това не мога да се мръдна от леглото. Петдесетте си килограма не мога да вдигна. То е заради закуските, дето ги давах на кучето.

            Защото, който не закусва не расте.

            Кучето закусваше, а аз си останах дребосък.

            Много плаках, като ми каза, че дала кучето. Сврях се в неговата колибка в мазето и цял ден не излязох от нея. Мама ми каза тогава, че онзи й дал два лева.

            Дал й двата лева и го качил в багажника на колата.

            Не минаха обаче няколко дена и един ден, беше по обяд, аз слязох да си плача за кучето, когато го намерих в колибката.

            Така и досега не мога да си обясня как е намерило обратния път.

            От вилата на съседа на двайсетина километра от къщи, по претъпканите с коли, трамваи и улични псета улици.

            Оттогава през ден, през два продавах песа, защото знаех, че ще се върне.

            И той се връщаше.

            Или го продавах, или се хващах на бас.

            Докато не го намерих в двора зад блока пребито от бой да скимти.

            Умря в ръцете ми и го закопах там.

            С децата му направихме погребение.

            Нали и тях черпех от парите, дето изкарвах от него.

            Човекоядката, както си е с гръб към мен, е протегнала ръка към кучето и се опитва да го събуди.

            Аз съм й разказвал за него и тя така вика на оная ми работа.

          -Я да извадим кучето от колибката – вика, докато дърпа ципа на дънките надолу.

Само че когато омекне в ръцете й, аз си представям как майка ми пребива моето куче в задния двор на блока.

Тя не знае, че е човекоядка.

Защото аз само на ум така й казвам.

Човекоядката.

Тя се обръща лениво към мен.

По лицето й се лющи бялата кръв на моето куче.

Главата ме боли. Но не мога да се обърна, докато Човекоядката разтваря с език устата ми.

Езикът й е солен.

Това сигурно е солта на живота, си казвам.

Тя е затворила очи. Зная, че ще ги отвори едва тогава, когато главата й стигне до слабините ми.

Винаги така прави.

Целува ме със затворени очи, сякаш я е срам да ме погледне.

И сега прави така.

Ръката й ме гали отдолу, само че кучето не помръдва. Като малко пале. Вместо да навири опашка и да заскимти от удоволствие в ръката й, то все повече се отпуска, готово да заспи.

Ръката й го повдига.

-Искам да го разсърдя, да чуя как джавка – ми казва на ухото.

И езикът й облизва мозъка ми направо.

Сигурно езикът й е по-грапав от мозъка ми. Не усещам никакви гънки в черепа.

Мозъкът ми е гладък като яйце.

Като бебешко дупе е гладък.

Като бебешко дупе със запек, защото при всеки напън да мисля, главата ми ще се разцепи на две.

Това не е само от махмурлука.

И кока смърках снощи.

В тия кръчми вече има всичко.

Ръката й се опитва да го откъсне направо. Това да не й е полянка с четирилистни детелини.

И Детелинката беше в кръчмата снощи.

Тъй викаме на най-стария наркоман.

Детелинката.

Това име аз му го измислих.

Тогава е бил на годините, на които съм аз сега.

А аз сега съм на трийсет.

Само че Детелинката никога не е бил старши лейтенант.

Когато ми даде ромбчетата шефът на отдела, аз се обадих веднага на Човекоядката.

Не бях й се обаждал никога. Винаги тя ме е търсила.

Или ме е чакала на стълбищата пред квартирата.

И извади, като се видяхме, една четирилистна детелинка от шофьорската си книжка и ми я даде.

Да ми вървяло, ми рече.

Само че аз веднага я хвърлих.