Аз съм Антон К. и сега съм зле. Моля ви, оставете ме.

Днес няма да отворя нито едно писмо, няма да вдигна нито веднъж телефона си, няма да кажа здравей на нито един човек. Ей само там има едно куче. Лежи си на студената мозайка пред входа. Само него ще поздравя. Ще му кимна. За повече нямам сили. Простете ми, простете ми. Нямам сили за повече. На никого няма да обърна внимание днес. Отчаян съм.

Ходя изправен, но това силно ме учудва. Вървя и размишлявам докъде ли могат да стигнат човешките сили. Искам да кажа, че ме учудва това, че въобще мога да вървя изправен. При силата на това сегашно отчаяние въобще не би трябвало да мога да стоя изправен. Ще ми се да легна. Във всяка секунда си казвам – сега ще се откажа от стоенето прав и ще легна. Няма да вървя изправен, а ще пълзя. Но и за такава смела постъпка – да се откажа от благоприличието на правото ходене – нямам сили. И затова продължавам да кретам. Аз съм мравка в океан от скръб.

Ако някой сух и практичен човек чуе думите ми сега, ще се разсмее. Какво ти има, стар глупако? – ще каже той. Здрав мъж на средна възраст, с що-годе подреден живот и така нататък... Какво искаш ти? Въобще – това с твоето отчаяние и с тия метафори за мравките е смешна работа. Пфу. Я се стегни! – така ще каже някой сух и практичен човек. Всеки ще каже така.

Сигурно и самият аз, но аз от вчера или аз от утре, бих казал така на този аз – от днес.

Всъщност – не знам. Не вярвам някога занапред да мога да се отнасям подигравателно или омаловажително към това свое чувство. Към себе си от сега. Не вярвам някога, отсега нататък, да мога да се присмея или да се отнеса с презрение към човек, който страда като мен сега.

Да, да...

Няма какво повече да ви обяснявам. Оставете ме. Сега ще отида в онова заведение на „Славейков“, където започна всичко. Ще пия чай, ще гледам сивите пространства навън и ще живея секунда по секунда. Аз познавам отчаянието, хора!

Знам добре как човек, когато е отчаян, живее секунда по секунда. Прокарва секундите като зърна на отровна броеница през пръстите си. Ето такава асоциация ми идва. Все едно някоя багдадска коварна магьосница му е подарила броеница, всяко зърно на която е намазано с отрова. И той, отчаяният човек, прокарва през пръстите си всяко зърно.

Надява се, че така – както си трака с броеницата – ще се успокои.

Че с всяко зърно ще идват забравата и успокоението. А всъщност с всяко зърно той се отравя все повече и повече.

И му причернява, и светът се замъглява пред очите му, и той е стар човек вече, но изведнъж вдига ръка към лицето си, пипа очите си – а! какво е това? Влага? Дъждът на сърцето? Боже, Боже – това са сълзи!

Посред бял ден, пред хората и сред сивите пространства на външния свят! Как ли не ме е срам да плача? – така си казва отчаяният човек.

И плаче, и гледа навън през прозореца на кафенето, и извива настрани глава – за да не го видят другите хора. Да не го видят, че плаче. Защото подстриганата му брадичка вече е почти съвсем бяла и той въобще не трябва да плаче, особено пред хора.

Но той плаче и криви глава, погледът му замаяно се рее върху сивите плоски предмети и пространства навън. Да – светът, който се предлага на очите на отчаяния е като сива въздушна картина. Лишена от плътност. Нарисувана от бездушен кубист, който използва само сиви тонове и освен това мрази хората. Тъжен свят се предлага пред очите на отчаяния.

٭ ٭ ٭

А аз съм стар човек. Ще навърша скоро 45. На 8 март. Колко смешно. На тоя глупав женски празник. А отчаянието ми, както естествено всички се досетихте, се дължи на жена.

Ето. Сега, като си признах, вече съвсем ми се доповръща, прилоша ми физически. Прилоша ми, защото мисълта, че всичко е толкова обикновено, толкова банално всъщност... някакви пошли женски празници, някакви банални любовни истории, някакви абсолютно безинтересни за другите любовни отчаяния – тая мисъл може да ме убие.

Защото аз, 45-годишният Антон К., сега съм убит. Да, сега открих точната дума. Аз не съм тъжен. Не съм отчаян, по дяволите. Всичко това са думи, които ме отвращават! Аз не съм това!

Аз чисто и просто съм убит.

Сърцето ми е извадено и лежи някъде, на някой безмълвен поцинкован плот, а тялото ми съхне с отворен гръден кош до прозореца на моргата. Мъртъв съм. Ходя едва-едва, кретам, отивам да пия чай и съм напълно мъртъв. И не искам да говоря с никого. Оставете ме.

Днес няма да отворя нито едно писмо, няма да вдигна нито веднъж телефона си, няма да кажа здравей на нито един човек. Ей само там има едно куче. Лежи си на студената мозайка пред входа. Само него ще поздравя. Ще му кимна. За повече нямам сили.

Началото

Нека сега се върна към началото. На тази история, или както там може да се нарече. Знам, че ще мине време и аз ще искам да нарека това, което ми се случи, просто „история“, „случка“ или по някакъв подобен омаловажаващ начин. Но сега думата „история“ все още ми се струва неподходяща.

Стоя, сърцето ми се вълнува, прескача, мъчи се и иска да диша... и не позволява на мръсника ум да нарича както си иска най-важните събития в живота ми.

Да – аз съм и сърце, и ум. И двете съм. Но когато умът започне да се прави на голям господар, сърцето ми – което явно е жена – започва да рита столове и да чупи чинии. Бунт на сърцето!

Не искам умът ми да омаловажава тия събития, които са най-важното нещо в тоя живот. Най-важното от гледната точка на сърцето. Не знам дали не говоря сега само от името на сърцето, идентифицирайки се само с него...

О, да, струва ми се, че като че ли се гневя на ума си. И го приемам като чужд... Но – това е положението.

Сега съм повече сърце, сега все още то е господар.

Това деление на ум и сърце е много романтично и може да се стори на по-модерния човек съвсем неподходящо... но аз усещам ума, строгия палач на веселието и тъгата – съвсем отделен от мен. А аз – поне сега – се чувствам предимно като едно наранено сърце. Все още.

Сигурно ще дойде скоро ден, в който разумът, умът ще стане пак господар. Пак като казвам Аз – ще имам предвид ума си. Или поне тая, безчувствената част.

Но сега хич не искам да съм хладен. Да преценявам и да омаловажавам. Да отхвърлям страданието. Да наричам „тая история“ най-шеметното преживяване в живота ми от близките години.

Ще дойде време и за хлад. И за насмешка.

Когато остарее човек – може да стане и студен циник, и патетичен глупак. Но аз още не искам така.

Не искам да намаля силата и значението на...

Сега започвам. И ще кажа първата дума. Да.

Любов.

Не искам да намалявам големината на любовта си. Силата ѝ. Значението ѝ. Още не искам. Тя за мен сега е съкровище и отрова.

٭ ٭ ٭

Заради нея не мога да ходя – като ухапан от австралийска отровница, заради нея не мога да ходя – като човек със сто килограма злато на гърба. Тя е моята отрова и моето съкровище. Не искам да се лиша от нея, като я омаловажавам.

Чуй ме, мой скапан и склонен да се надсмива ум: разкарай се! И бездруго още не можеш да направиш нищо по въп­роса. Сега аз съм почти изцяло съставен от сърце; и то иска да плаче и да се къса.

٭ ٭ ٭

Аз съм мъж на 45 години и искам да си позволя! Искам това да е моят бунт срещу това, че съм мъж на 45!

Искам да се изправя срещу целия тоя свят, който ме иска като мумия, като статуя на автомонтьор в работен комбинезон, като твърда и сигурна суха купчина, на която да стъпват други хора...

Искам да се опълча, да се изплюя... не – няма да плюя – с добро, с милост и с молба – да се изправя и да търся правото си!

Правото си да бъда мек, да бъда разплакан, да бъда нещастен, да бъда полутечен, да бъда нещастен, да бъда щастлив до седмото небе...

...да бъда влюбен!

Казах го! Сега разумът ми и малката ми, но смърдяща купчинка от предразсъдъци, които всички имаме и всички наричаме Морал – ще се изсипе върху мен!

Ха-ха-ха.

Мъж на 45 години, който не само че си позволява да се влюбва, не само че си позволява да бъде нещастен от любов­та си... ами на всичкото отгоре иска и да не се срамува от това!

И чуйте! – иска разумът му да не омаловажава неговото влюбване! Пфу!

Та какъв е тоя 45-годишен мъж? Дали да не вземем да го убием с камъни? Да го осмеем. Да го наречем дърт пръч? Любовчия, коцкар, донжуан, Казанова, стар глупак, безотговорен човек...?

Дали да не го заведем на...? Защото сега не е особено модерно да наричаш с обидни думи някого. Заради политическата коректност. Но не е ли редно да го заведем заради тая негова заблуда – че има право да се влюбва – на Психотерапевт?

Някой представител на бихейвиоризма? На когнитивно-поведенческата терапия? Да го излекува по най-фин начин от заблудата му, че един мъж на 45 има право да се влюбва. При това – безсрамно.

٭ ٭ ٭

Хей, ти, мъжо на 45 – ако ще се влюбваш – поне изпитвай рационален срам от това! Мобилизирай разума си и нека той застане над теб, нека се изкашля и нека каже сухо и разумно: Хм, дреболии... ще отмине... това се дължи на хормоналния дисбаланс...

Така вие цялата тълпа от вкиснати предразсъдъци! Така вие цялата тълпа от деспоти в главата ми!

Аз знам – всеки носи в себе си не един цербер! Всеки носи в себе си и строгата мама, която гледа и под завивката дали не си пипаме пишката... и учителката по математика, която ни изправя на дъската като пред наказателен взвод.

Носим тия и още много други цербери. Които наричаме съвсем наивно своя Съвест.

Бог за нас е също един вид мама, която рови из бельото ни. За да ни хване в правенето на нещо мръсно!

И ще ви кажа: Бог, Боже мой – Бог не е това! Аз не вярвам да е това!

Аз не искам Бог да е моят цербер! Не искам да вярвам, че Бог е тоя, който рови в мръсното ми бельо, за да ме уличи в онанизъм, или наднича под чаршафите ми!

٭ ٭ ٭

И си правя сметка, че тия цербери, които са ме наплашили... които са ме дресирали да се плаша от желанията си още от детството (ако ще и да се наричат Съвест), са най-противното нещо, което имам!

Влезли са в главата ми още в детството, набутали са ми ги – и защото съм ги приел, докато съм бил още несъзнателен и беззащитен, аз даже ги смятам за част от себе си. О, колко смешно!

Те ръмжат, точат лиги и лаят във всеки един миг, когато в мен се появят чувствени желания.

٭ ٭ ٭

И сега съм мъж на 45.

И тия цербери казват така: Абе, ти нормален ли си? Да се влюбваш на 45? Това е най-малкото... непрактично! А и грозно някак си. Защо да е грозно? – питам аз и веднага съм вече застанал – както съм дресиран – в позата на обвиняем.

– Защо да е грозно? – питам и се присвивам.

– Защото ти, Антоне К., имаш две дъщери на 24 и 17! И въобще – защо не си гледаш мъжките работи, характерни за 45-годишния мъж?

Виж сега, Антоне: Обществото...

– Какво обществото? – измъчено питам аз предразсъдъците си, които се наричат ту Разум, ту Съвест.

– Обществото има нужда от стълбове. От устойчиви неща. Въобще – хората живеят заедно... в общество... благодарение на това, че имат устойчиво поведение. Как да ти кажем: Обществото се крепи на това, че всеки в него прави това, което се очаква от него.

– Ох, така е – казвам аз и се плесвам по високото чело. По челото, приличащо на издута чанта от слонска кожа. В която са натъпкани биографиите на всичките ми различни личности. – Да, да. Знам. И аз очаквам от лекаря да е лекар и да е стабилен. И аз очаквам от месаря да е чист, сериозен и омацан с кръв. А не да се отдава на чувства и да се лигави. Знам – от един 45-годишен мъж не се очаква да се влюбва. От него се очаква да...

– Да – точно така! – викват моите морални цербери. Моят Разум, или там както го наречем тоя душевадец.

– Ами... – навеждам глава аз – какво точно се очаква от един 45-годишен мъж? В наше време? Аз знам – в минали времена се е очаквало от него още поне пет години да е войник. Да ходи на война. Да защитава някой цар или някое посрано отечество. Но сега? Тия времена с мъжете войници и кръвопролитията – надявам се, отминаха. А може би се очаква от мен да съм благодушен дядо?

Какво очаква от мен сегашното общество? Един прочут актьор скоро каза – наградата за мъжа на 45 е да е опора. Това ли се очаква от мен? А какво означава опора? Да изкарвам пари? Да водя децата и внуците си в мола? Е – аз изкарвам пари... Може би също така – да поправям лаптопите на децата? Да ходя да им плащам сметките в „Макдоналдс“? Да ги наглеждам в интернет? Да им поръчвам пица по телефона? Да следя фейсбук профила им?

Това ли се очаква от стабилния стълб на обществото, който трябва да съм аз?

Или просто се очаква да нямам чувства? Защото чувствата правят човека нестабилен и непредвидим... как точно се казваше? Правят го неадекватен, правят го...

О, по дяволите... дойде ми една мисъл... Не се ли иска от мен... не иска ли обществото от мен просто да нямам чувства...

...защото те ме правят прекалено свободен?

– Ти, приятелю – казват церберите, – си се объркал. Чувствата не те правят свободен – те те правят роб на себе си!

– А кое съм аз? – питам – Искате да кажете, че аз съм вие? Тоест аз не съм чувствата си? Вие казвате, че чувствата ми ме правят роб на себе си... и това не е хубаво. Защото според вас би трябвало да съм роб не на чувствата, а на тия неща... които сте вие? Вие искате да съм роб на вас? Нали? На съвестта си или по-точно – на моралните предразсъдъци, на втълпените в беззащитното ми детство правила цербери?

Искате да кажете, че човек трябва да не е роб на чувствата си... на собствените си мили чувства, а да е роб на разума си... и на морала, въобще – на съобразяването с другите... съобразяването с външното за него?

– Абе, хей – викат церберите, – ти чел ли си за Принципа на удоволствието на Фройд... и за Принципа на реалността... пак на Фройд?

– Ами... не, не съм – навеждам глава аз.

– Значи, слушай... Човек, ако следва чувствата си и желанията си, ако е зает само с това да ги следва и удовлетворява – още след минута ще го изядат вълците!

Ако човек не прави така, както трябва, а прави така, както му се иска... както му диктуват чувствата му – той никога няма да стане и да отиде на работа! Няма да си изпълнява ангажиментите... ще върви като замаян само след обектите на желанието си...

...и така всички ще умрем от глад. И помни... ще дойдат вълците! Не можем да се водим от чувствата – няма как! Един мъж на 45 трябва да се води от разума си. А разумът е това, което ни кара да ходим на работа и да пазим колибата от вълците!

– Аха, ясно – казвам и ми става тъжно. – И все пак – аз не живея ли заради тия мокри и нещастни създания – чувствата? Не са ли те това, което ми дава смисъл и щастие?

– Много си се объркал – казват церберите в главата ми и продължават да си ръмжат и да се лигавят.

٭ ٭ ٭

Церберите. Те никога няма да ме оставят. В някои дни ще побеждават и аз тогава ще съм повече Разум и повече Съобразяване с Реалността. Но сега не... Още не.

Сега съм повече сърце.