Част I

1.

Беше ранна пролет и през отворения прозорец княз Иван гледаше как вятърът огъва върховете на дърветата.

Мария-Белослава играеше на двора и първа посрещна „чичо Климента“. Войводата я вдигна високо над главата си, засмя се и се провикна:

– Ууу, каква мома станала!

После, като остави Мария-Белослава на земята, той се за­пъти не към вратата на еднокатната дървена къща, а към раз­творения прозорец. И попита вместо поздрав:

– На градината ли се любуваш, Иване?

– И на слънцето, войводо... Мисля си, как ли грее то над Търнов и над манастира, гдето е мама...

– Тъжно ги зареди. А пък аз идвам да те зарадвам. Виж! Климент подаде на младия княз пергамент, навит на тъничък свитък:

– От болярина Радослав.

Иван бързо разви пергамента.

– ...И пари изпраща – притури Климент.

Радослав беше един от най-верните Иванови поддръжници.

„Ти, господарю, само се появи в Подунавието, та макар и с малка дружина. За две седмици ще насъбереш войска, по-многобройна от Бориловата. Откак маджарите завладяха Бялградската и Браничевската област, заради потушаването на бунта те завладяха в Бдин и откак Борил се съюзи с най-върлите наши врагове – латинците, няма честен човек, който да не вижда, че Борил ни води към гибел. Десет години вече управлява твоят братовчед, а в нищо не сполучи. Всички те очакват, великий господарю...“

През последните месеци княз Иван получи няколко такива писма: от преславския болярин Костантин, от младия болярин Живан, от двамина търновски търговци.

– Много се забави Делчо! – обади се войводата Климент. – По Коледа замина да купува оръжие, а още го няма. Ще си иде и тази пролет, Иване!

Княз Иван отпусна ръка, в която държеше свитък. Думите на войводата пробудиха в него нещо забравено. Климент говореше рязко, настоятелно, както някога, както някогашните Калоянови войводи. В годините на изгнание бе изпадал в отчаяние, беше пил от мъка, бе се сражавал като наемник, но сега Иван му прощаваше всичко.

– Ще тръгнем, войводо! – тихо, но със страст в гласа рече князът. – Няма повече да чакаме. Десет години ни стигат!

Климент удари с пестник рамката на прозореца.

– Ех!

И шумно пое дъх.

Развълнува се, закипя Берлад. Много бродници и всички българи изгнаници напускаха волния град.

Прощаваха се стари приятели, разменяха си нагръдки и кръстове – за спомен, да не се забравят! – прегръщаха се, пожелаваха си сполука и пак да се видят.

Засвириха тръби, загъгнаха рогове.

Двамата князе, на бели коне, облечени в кафтани от скъпо кадифе, се появиха пред строените воини. Бродниците не бяха навикнали да поздравяват военачалниците си, ала всички трепнаха, когато белите коне в красив галоп приближиха и българите завикаха дружно:

– Слава, слава, слава!

Зад князете на охранени коне яздеха оръженосците им. Първият от тях, Делчо, държеше поводите в лявата ръка, а в дясната здраво стискаше дръжката на боен стяг с лика на свети Димитрий - покровителя на Асеновци.

Българите пак завикаха:

– Към Търнов! Към Търнов!

Повечето бродници за пръв път чуваха за българската престолнина, но и те подеха вика:

– Към Търнов!

И за царя натрапник повечето от бродниците чуваха за първи път, но и те викаха заедно с българите:

– Смърт на Борила! Смърт!

Княз Иван опъна поводите, стисна колене и конят спря. Брат му Александър закова своя кон до него.

– Бате... тръгнахме! Бог да ни помага!

И се прекръсти бързо.

Иван мълчаливо го погледна.

Всички воини, затаили дъх, чакаха да чуят какво ще каже той, синът на цар Асен. Ала князът само вдигна ръка и широко, като че беше владика, прекръсти воините.

После даде знак с глава на тръбача да свири.

Понесоха се познатите звуци, които означаваха „поход“.

Запръхтяха коне, чуха се гласове, нареждащи нещо.

Започваше дългият и труден поход.

Беше се запалил вековен лес и огнените стълбове се виж­даха отдалеч – от устието на Дунава, та чак до Средец се разчу за завръщането на Асеновите синове.

До Търнов имаше стар удобен път. Той вървеше отначало край Дунав, после през Червен и Раховец[1]. Имаше и пряк път през Стохълмието, но той беше по-труден, а в лошо време дори опасен. Минаваше през диви гори и оврази. Първият бе най-сгоден за търговски коли и за болярски кочин[2], вто­рият – за бързи конници. Ала него избра Иван, щом наближи Дръстър. Преди десет години по този път избяга, сега иска­ше по него да се върне в Търнов.

Поразному ги посрещаха болярите. Някои не смееха да се покажат от каменните си домове, други изпращаха свои хора в селищата, гдето спираха Ивановите хора за почивка, а сами се криеха наблизо и чакаха да разберат силна ли е войската на Асеновия син, за да си направят сметката.

Колкото приближаваха към Търнов, толкова повече се увеличаваше броят на болярите, които се присъединяваха с дружините си към законния наследник на престола. Идваха и селяни, макар и невъоръжени. Стари Калоянови воини или някои селски стареи заставаха начело на такива дружини и Делчо всеки ден раздаваше оръжие на новите воини.

Кефалията на силната Червенска крепост, боляринът Ра­дослав се обяви против Борила и разгласи из цялата област, че приема за войници всички, които отидат в Червен и се закълнат да са верни до смърт на Асеновия син Иван.

От Преслав боляринът Константин съобщи по таен пра­теник, че в крепостта и в околността Бориловите противни­ци сега са повече от всякога, но нямат оръжие и кефалията Цоко, най-малкият брат на протостратора Велемир Бдински, държи стражниците откъсо, храни ги и ги пои добре и те са му верни като кучета. Константин пишеше и настояваше Иван да изпрати един отряд от войската си. Ще се втурнат тогава пре- славци, ще се справят със стражниците и с кефалията, от когото вече години наред нямаха мира.

В далечната Вратица[3] боляринът Живан успя да обезглави с хората си кефалията, кастрофилакса и още десетина души и сред тържището, пред насъбрания народ, заяви, че признава за цар само сина на стария Асен – Ивана.

С буйни пламъци гореше вековният лес, из цялото царство падаха искри. Приближиха огнените стълбове, оградиха престолнината, нагорещиха високите каменни стени на Царевецката крепост.

Петровският пек гореше земята, мараня замрежваше кръго­зора. Горещото дихание на лятното слънце проникваше и край Етъра[4].

Ивановите воини пристигнаха през нощта и по съвет на войводата Климент се разположиха на стан в окрайнината на гората, само на неколкостотин крачки от Великата врата на Ца­ревец. Така от крепостта не можеха да пресметнат на око колко на брой са русите и българите. Освен това всички Иванови сили са на едно място, та гдето е нужно, натам да се втурнат на бой.

Борил не бил подготвен за битки – научи Иван от неколци­на боляри. Той едва успял да събере войниците от близките крепости и да се затвори в Царевец. Не знаеше какво става по царството, кои кефалии още са му верни, на кои кастрофилакси може да разчита.

През деня нито един Иванов воин не излезе от гората, макар че Трапезица и градът между двата хълма не бяха защитени с крепостни стени и лесно щяха да ги завземат.

Към обяд от града към гората започнаха да се промъкват мнозина търновци. Те искаха по-скоро да видят Асеновия син, да му кажат, че нито на Трапезица, нито в града има Борилови войници.

Делчо се погрижи Иван да се настани на най-голямата по­ляна в истински царски шатър. Вътре нагласиха трон, подобен на великокняжеския „стол“ в Галич.

Заобиколен от първите си помощници, Иван обу червените ботуши, облече багреницата и високо вдигна меч – докато пре­вземаше Царевец, той щеше да му служи за скиптър. А корона щеше да му бъде бойният шлем.

– Да живее Иван Асен! – пръв Климент нарече Ивана с двойното име, което остана във вековете.

Полите на шатъра се размърдаха – прииждаха нови и нови люде.

Подкрепян под мишци от оръженосците си Михаил и Дел­чо, Иван Асен тръгна към изхода. Хората се дръпнаха да му сторят път, а Александър се втурна из малкия войскови стан да извика всички на тържеството.

Едва сега, когато видя брат си в багреницата, с червените бо­туши, Александър почувства съдбоносната промяна. „Свърши се с изгнанието, Иван стана цар!“ – мислеше той и не се безпо­коеше, че не бяха превзели Царевец, че Борил имаше войска и боляри поддръжници. Нали стигнаха до сърцето на български­те земи. Ще превземат Царевец, как няма да го превземат!

Иван се мъчеше да държи главата си високо, както чичо му Калоян правеше в тържествени случаи, ала погледът му бавно се замъгли. Сякаш бе тръгнал по обсипана с цветя поляна, ся­каш чудна птица бе кацнала на рамото му и пееше ли, пееше - нищо друго освен тая песен не съществуваше за Ивана.

Малкото тържество в шатъра – както го бе замислил Иван Асен – се превърна в истински празник. Бродниците разчистиха трънаците, отведоха настрана конете и заиграха както в Берлад „засапожната“. Ножовете, които до тоя миг мир­но стояха в кончовете на ботушите, сега лъснаха на слънцето и заедно с пискливата свирня на костените свирки и думкането на тъпаните се понесе честото чаткане на наточените острия. Играеха по двама – един срещу друг, приклякваха, завъртаха се и при всяко обръщане ножовете се срещаха.

Лазар Кост като че бе пиян. Той измъкна меча си, взе меча на застаналия до него бродник и заигра сам с двата меча. Остриета очертаваха кръгове встрани, после се спускаха на­долу, като че щяха да покосят краката на Кост, ала той ловко ги прескачаше и пак ги завърташе встрани.

– Ииих!

– Дръж се, Лазуня! – викаха бродниците.

Около него престанаха да играят, наредиха се в кръг и всич­ки запляскаха с ръце.

Иван Асен приближи до големия кръг и загледа усмихнат. Кост се въртеше все по-бързо и по-бързо, краката му не се виждаха, като стъпват на земята. Изведнъж той високо вдигна двата меча и с всичка сила ги заби в пръстта.

– Ииих! – изтръгна се от гърдите му.

– Бива си го войводата ни!

– И в боя, и в играта е пръв! – заваляха похвали.

Кост изтриваше с ръкав потното си лице и се правеше, че не чува възгласите.

Боляринът Радослав изпълни Ивановата поръка. Той насъ­бра колкото воини можа и като остави само една стотица в Чер­вен, тръгна към престолнината. С пристигането на Червенския отряд под стените на Царевец за пръв път се вдигна шум.

В града и на Трапезица нахлуха няколко дружини.

Боривой постави каменометката на десния бряг на реката, срещу южната кула на крепостта.

Не стигаха силите за пристъп, нямаше смисъл да бият с каменометки тройната Велика врата. Многохилядна ромейска войска, водена от император Исак-Ангел през 1190 година, три месеца обсажда Царевец и пак не успя да проникне в крепостта. Оставаше едно – да изтощят защитниците от глад.

Иван Асен често си мислеше: „Търпение... търпение... И когато дойде време за действие, не се хвърляй презглава, не се впускай направо, а лекичко, внимателно, както котката из­бира где да стъпи в разкалян път.“

На това го бяха научили годините на изгнаничество.

Само едно не изтрая Иван Асен. Реши час по-скоро да види майка си. Облечени като боляри, придружени от цяла петдесетка войници начело с Боривой, Иван и Александър една сутрин се отправиха за Суходолския манастир. Войводата Климент остана да началства на отрядите и да не допуска защитниците на Царевец да излизат от крепостта.