ДРАГИ ЧИТАТЕЛЮ, авторът на тази стихо­сбирка не е вече между живите. Той е скъпа жер­тва на възродителния процес. Самозапали се. Тези стихове са рожба на агонията, която про­дължи няколко години.

Неговото самоубийство аз възприемам като най-благородна форма на инстинкта за самосъхра­нение - унищожаваш тялото, за да спасиш душата си. Не препоръчвам никому такова спасение, но се прекланям пред мъжеството му. Извърши го тихо, без героични пози. В това време на фалшиви герои и показни жестове, той ни доказва, че човешкото достойнство е по-велико от пресметливата смелост.

Неговото самоубийство не е патология, а край­но отрицание на патологията. Защото живяхме в система, където законите за физическо оцеляване заповядваха да се откажеш не само от име и род, но и от собствената си личност. За някои това беше добре дошло, за други мъчително, а трети...

Кощунствено ми се струва точно сега да анали­зирам стиховете му. Не мога. Нека бъдещето съди, ако То се окаже по-добър съдия от предишния.

Скъпи Мехмед, твоите кръстници сега правят опит да заличат следите - прекръщават самите се­бе си. Това не е утешение, не е възмездие. Аз знам, че ти няма да злорадвстваш, няма да се усмихнеш дори - разплатата на поета е по-висша.

Сбогом. И здравей...

Константин ПАВЛОВ

Мехмед Хасанов Карахюсеинов, поет и художник, роден на 5 октомври 1945 в с. Севар, Разградско. Работи като печатар, осветител в киноцентъра, уредник в списание "Нов живот", строителен работник.

На 1 февруари 1985 поетът се самозапалва. Прави го не демонстративно, а в усамотение, в двора си във Владая. Случаен таксиметров шофьор го загасява и откарва в Пирогов. Докато е в безсъзнание, сменят името му с българско. Лекарите спасяват живота му, но обгарянията са изключително тежки и предизвикват нелечима болест. Мехмед Карахюсеинов умира на 3 май 1990 в София. Три месеца по-късно се ражда синът му.