Да оцелееш в Ада - ново издание
- Издател: Лексикон
- Жанрове: Съвременна проза , Мемоари. Документалистика.
- Художник: Любомир Славков
- Страници: 354
Очаквайте новото издание на "Да оцелееш в Ада"!!!
Местата, лицата и събитията в тази книга са ДЕЙСТВИТЕЛНИ
Това е история, пред която Prison break е скучен като следобед в банковия клон. Това е историята за Иисус и Разбойника, разпнат до него, които се явяват едно и също лице. Разказ за доброто и злото, палавото и мъдрото - това е историята на Савко Калата - след Пантуди - най-знаменития и чаровен касоразбивач на миналия век. И за разлика от Пантуди Савко е жив и здрав, живее в красивия Созопол и е все така изумително сладкодумен разказвач...
С автобиографията си Савко Калата за пореден път разбива скуката и ще открадне сърцето ви. - Любен Дилов-син
Една преживяна история с живи герои разказана в първо лице.
Савко Калата е роден през 1949 г. в гр. Созопол. Баща му е бил капитан на риболовен кораб, а майка му домакиня. Средното си образование завършва в ТМТ–Бургас, служи в армията, пътува като моряк в „Океански риболов“ и така до 1973 г., когато става контингент на отдел „Затвори“. Излежава цели 11 години, 8 месеца и 9 дни, като цели 2 години и 6 месеца прекарва сам в изолатор с цел превъзпитание по метода на Макаренко. Излиза от затвора през лятото на 1985 г. Жени се през 1986 г. и това обръща живота му. На шега или не на шега, казва, че е попаднал на най-безкомпромисния надзирател в живота си – съпругата си. Не крие, че дължи промяната на съдбата си изцяло на нея. Имат син и успешен бизнес. Гледа смело в бъдещето, като е сключил примирие с миналото.
Понятието Савко
"Невъзможно е понятието САВКО да се събере в няколко изречения. Още в следователските стандартни заключения правих подобни безуспешни опити. Чистокръвен вълк. И как да го сравняваш с градските песове. Ще умре от глад, но няма да клечи и се умилква за оглозган кокал, нито ще ляга по команда и подтичва с каишка на врата по киноложките изложби. Савко беше неповторим расов мъжкар единак. И Бог да пази сегашната ни мижава държава, ако Савко се пренесеше в днешно време. Той тогава, през 70-те години, така дръзко и успешно самичък разиграваше онази желязна правозащитна система, та какви ли шансове можеше да има срещу него днешната нейна пластмасова имитация.
Той ненавиждаше наркотиците, не близваше алкохол, пребиваше изнасилвачите, от честен джоб и една стотинка не е взимал, за подкупи и чупки в кръста пред началства въобще е грехота да се споменава даже.
Интелигентно пипаше Савко! Даже и теоретично е невъзможно да сме врагове с него. Омразата е присъща на дребнавите човечета.
Със Савко просто бяхме противници, както на дуел. Воювахме един срещу друг с чувство за чест и достойнство. Излишно беше да се опитвам да го надхитрям или залъгвам. Единственото ми оръжие срещу него беше, че зад мен стоеше системата, а той беше САМ.
Днес е трагикомично, като си представиш как някоя мутра, преправила се на мафиозо от видеопомията, с протеинови габарити, черни очила и джип, важно пристъпва до ковчега на боса си...
Уважавах го и, както се вижда, имало защо. Той винаги е имал съзнанието за човешкото достойнство, пазил е своето и не е накърнявал чуждото."
Тодор Батилов, следовател по делата
на Савко Христов Петров КАЛАТА
Виж повече...
Да оцелееш в Ада - ново издание
Савко Калата
Началото
За мен соченето с пръст започна още през 1959 година. Тъкмо ме бяха приели пионерче, и то още в първата група, групата на отличниците. Аз далеч не бях такъв, но имах майка за чудо и приказ. Едва след години оцених тази нейна черта – нямаше врата, през която да не може да влезе, нямаше молба, на която да ѝ се откаже. И така, денят е слънчев и ние – аз, Дончо и Петко, се надпреварваме в стрелба с прашки. Сигурно мястото не е било най-подходящо, кой ли пък знае, но след малко издрънча едно стъкло. Не на нечия къща, не на нечия канцелария, а на бюфета на пристанищното казино[1]. Още преди стъклата да са се изсипали на земята, ние вече сме окопани зад рибарските каси. Минутите текат, а бай Методи кръчмарят не излиза навън с оня цветущ речник, от който ушите ти пропищяват и се изчервяват. Схванахме се от чакане. Събирам кураж и се показвам. Крачка по крачка, докато хрущенето на стъкла не ми подсказва, че вече съм на крачка от НАЧАЛОТО. Витрината е счупена и отвътре цветни етикети сякаш ни подканят: вземи ме, вземи ме. После всичко е един миг, един дъх. Но най-интересното беше, че аз не посегнах към така интересните етикети. Докато Дончо и Петко си тъпчеха пазвите, аз посегнах към мръсното и олющено чекмедже на бара. Не мога да забравя този момент. Прилежно в отделни преградки се кипреха банкноти. По-възрастните сигурно помнят цвета на двата лева, те бяха досущ като цвета на долара. За секунди съдържанието на чекмеджето си смени собственика. Изскочих, последван от аверчетата ми. Спряхме се едва на края на града. Настанихме се в една ниша на скалите и всеки заизважда плячката си. Неповторим момент. Това наистина бе часът на истината. Сякаш се бяхме клели или бяхме част от банда – това пред нас ни обединяваше. Ясно осъзнавахме какво бяхме сторили и това наистина ни обединяваше. Сега вече знаехме, че всеки от нас е обвързан с тайната. Докато другите вадеха шишета, цигари, кутии с локуми, аз изсипах пред тях купчина с пари. Парите са власт, парите са магия. Почувствах го още там, тогава. Очите и на двамата се бяха фокусирали върху мен. Не, не учудени или уплашени, а покорни. Аз вече бях водач, главатар. Одисеята ни продължи само ден. Плячката беше разделена, стоката заровена и след минути бяхме пред стрелбището. Руса, силно гримирана кака с огромно деколте и още по-огромен балкон магнетично ни прикова най-отпред. Имахме пари, пред нас стоеше истинска жена, оставаше само да се захванем за удоволствията. И ние започнахме. Каката не можеше да свари да ни пълни пушките и да ни прибира левчетата в дълбоката пазва, намигайки ни съучастнически. Бяхме герои. После пасти и боза. Черпехме всеки наш познат, минал пред сладкарницата. Мили, усмихнати приятелски лица. Каква сила имат тези зелени хартийки. Но нали знаете онзи стар филм „Тя танцува само едно лято“. В нашия вариант звучеше като „Те танцуваха само една нощ“. Сладките ми мечти излетяха ведно с тялото ми от леглото – баща ми се бе намесил. Крещеше като луд и налиташе като такъв. Беше едър мъж и мама, дребна женичка, едва го удържаше. Пътя до милицията го взех, летейки пред върха на бащиния ботуш. Моите момчета вече бяха там. Бай Илия милиционерът ни гледаше с укор.
– Не ви ли е срам! Бащите ви са наши другари, ударници, а вие?!
Върнахме това, което беше останало, нашите доплатиха останалото и ето ни изправени пред черната дъска. Взеха ни пионерските връзки и ни порицаха. Онези, същите, дето снощи ни гледаха и тупаха приятелски, надули бузи, пълни с пасти и боза, сега ни заклеймяваха и ни оплюваха. Егаси работата! Сложиха ме да седна на последния чин до Гюла, едра циганка, която беше запецнала трета година в трети клас. Оттогава соченето с пръст ми стана съдба. Но и оттогава разбрах, че човек се манипулира най-лесно с пари и власт. Оттук насетне за мен имаше само една страна на барикадата, и то тъмната. Но това си беше и чиста далавера, защото после не ме приеха и в комсомола. Сега се сещам, че бих могъл да мина и за дисидент и да си кютам[2] някъде в парламента до Ахмедчо или Кошлучето. Но както споменах, за мен барикадата имаше една страна и аз си държа да си остана на нея.
Соченето с пръст продължи и в Бургас, където отидох да уча в ТМТ-то[3]. Дори и не мислех да уча, но страхът от баща ми ме преследваше и тук. Беше капитан на рибарски кораб и току през ден-два спираше на рибната борса. И тук се изхитрих и започнах да следя радиовръзките на корабите, които съобщаваха местонахождението и посоката си. Когато и да дойдеше, аз прилежно си четях уроците. Иначе животът си течеше с пълна пара.
Бях се прикрепил към една банда на „Малката алея“. Всички бяха по-големи и по-пекани. Започнах да ги копирам и много скоро си извоювах място сред тях. Това бяха пекани момчета, момчета от улицата: Атата, Шуната, Пулата, Калпака и покойните вече Ники Анархиста, Точето и Йотата. Те всичките ми бяха кумири. На тях можех да разчитам винаги. Бях слаб и дребен, но това не ми пречеше да налитам на къде по-големи мъже. Аверите ми за секунди дотърчаваха. Тогава въртяхме далавери с моряци от чужди кораби. Наричаха ни „гураджии“[4]. Вносни цигари, дъвки, чорапи, комбинизони, парфюми, сапуни – всичко, от което можехме да имаме далавера. Сега, като пиша тези редове, ми е трудно да повярвам, но тогава, тогава най-луксозният сапун беше „Чайка“, а цигарите – „Слънце“. Прехвърляхме желязната ограда на вълнолома и дебнехме постовия милиционер. Секунда и уговореният пакет тупва. После свирка и гонитба. Естествено, пакетът се прехвърля през оградата на чакащия авер, а ако не успееш да се прехвърлиш, си „пред килимчето“ на Детската педагогическа стая. Инспекторът е стар познат – Цеков. Същият този Цеков, когото след години уволниха от органите по болест. Само че тогава не се споменаваше, че болестта му си беше чиста педерастия и педофилия. Сред другарите нямаше такива болести. Та, влиза усмихнат другарят Цеков, гледа ме с умиление, което прераства в отвращение, и поредният стол става на трески.
– Какво правише там бе, сине майчин! Кой беше с теб? Знаеш ли, че вече съм те подготвил за ТВУ-то?
И така, в дружески монолог, докато се измори. После следва конско, бършене на кръвта, измиване и писане. Тупва ти бял лист и молив. Трябва да пишеш, защото той е длъжен да рапортува. Е, той и без това знае какво ще последва – играли сте на топка, някой я ритнал и ти като най-малък си прескочил оградата. Що си хукнал, ли? Ами щот’ си се уплашил от милиционера. Какво си подал, ли? Ами топката, естествено. Всичко това е свързано с допълнителни удари по главата. Но те не са страшни, страшното вече е минало. Още малко и изхвърчаш на улицата. Аверите са подготвили стоката и аз заедно със Сакина пътуваме за София. Същата тази София, за която сега сме провинция, чака нашите доставки от цигари и дъвки. И там си имаме ятаци – Чико, Гелето, пекани и точни в плащанията. На сутринта сме пак на пиацата. Парите са отчетени, всеки си е прибрал полагаемото.
Скоро махнах на такси и с учудване видях зад волана другаря Цеков. Погледите ни се преплетоха и видях, че ме позна. Не, не точно кой съм, но някъде от мъглата нещо изплува. Опита се да ме заговори, но аз махнах да спре. Спря и учуден се обърна. Обля ме топлина, онази топлина, която ме обливаше преди всяко сбиване. Усетих как след част от секундата ще замахна и бързо изскочих навън. Нека си живее мръсникът, нека страхливо се оглежда, това му е достатъчно.
Не знам кой е глупакът, измислил класификацията на престъпника. Сигурно ще е досущ като Ломброзо[5], според когото престъпникът се ражда такъв. После описва основните белези: силно окосмен, с два пръста чело и още куп глупости. Та мисълта ми беше за класификацията. Значи, става някакво престъпление и ченгетата задържат всичко живо, що е влязло в техните досиета. Това е първият признак за оядения държавен служител. Защо трябва да се кахъри и тормози, след като му е къде-къде по-лесно да те измъкне от леглото, затвори в стая сам с лист и химикалка и през час да те пита:
– Написа ли всичко?
Какво да ти напиша бе, човек, нали ако ти напиша всичко, то отиде, та се не видя. Престъплението, мили ми ченгета, е като наркотика. Не те интересуват видът и качеството, ако си я окъсал и се нуждаеш от сухо[6]. Вече имаш мотив, останал си без мангизи, трябват ти само обект и съпроцесник. Днес си бил гураджия, утре си сутеньор, а после идват и кражбичките. Следите ли ми мисълта за мотива – все неща, които ти снасят сухо, а и врагът е един и същ – кварталната кука.
Имаше периоди на застой с корабите и аз бързо се преквалифицирах. Тогава се брояха на пръсти тези, които носеха шушлекови якета и шлифери. Ето начин да изработим по някой лев. Всички училища имаха столови. А в столовата не влизаш облечен, я. Дългите закачалки по коридора ти дават право на избор. Оглеждаш се и след миг се понасяш с придобивката навън. Мераклии тогава много, на пазара имаше глад за вносна стока. Но нищо не е вечно. В коридора след десетия удар се кипри дневален. Значи, сменяме и ние гарда. Два класа имат физкултура и чантите се въргалят на купчина безотговорно в далечината. Опитваш уж да си намериш своята и веднага преценяваш къде има комплекти от пергели – скъпи и неоткриваеми помагала, задължителни в обучението. Вече си ги спазарил в съседния строителен техникум. Толкова често си в милицията, че се чувстваш като служител. Поздравяваме се с почти всички. Почти всички, защото старшията бай Стоян все ме гледа навъсено. Че той си е прав. Гилам си по шпарца и скибам как един баламурник[7] слиза от колелото и влиза в едно часовникарско ателие. Е, аз откъде да знам, че е ченге – на колелото нищо не пише. Изчаквам го да се наведе и – хоп – вече ме няма. Е, после той си го познал, другият ме издал и ей ме нà, пак „на килимчето“. Добре че татко има солидни партийни другари и всичко минава в графа „момчешки лудории“.
И ето, време е за отбиване на войнишкия дълг. Там още първата седмица съм в карцера. Имаше по наше време „триъгълник на смъртта“. Три поделения, три кръга на Ада. Бояново, Звездец и Грудово. Свински кочини, с още по-свински командири. Извращенията и тормозът бяха в основата на новобранското ни обучение. Тук опитът от улицата ми дойде като дюшеш на таблата. Една вечер в столовата застанах пред баката и си поисках от стария пес полагаемото ми се парче месо. Уви, новобранецът нямаше чак такива привилегии. Последва смях и удар с черпак. Приклекнах и забих юмрук в диафрагмата. Изсипа се като торба с картофи. После... дойдох на себе си след дванадесет часа. Старите се бяха обединили и решили да ме накажат за назидание. Сутринта старшината ме топи и ето ме в карцера. Броя си дните и опитвам да си спомня кой ме срита и ми изби предните зъби. На първото нощно учение един от младши сержантите липсва. Бях го нацелил между каската и основата на врата. Трябвали са му три дни да се осефери[8].
Превантивно ме караха да правя лицеви опори над клекалото в кенефа. Ужас! К’во е това сране бе, момчета! И така, докато успеят да пречупят дяволитото пламъче в края на очите ти. Че кому е нужна такава армия от педали бе, началство? След седмица старите ни пращат да им берем череши. Писна ми. С още едно аверче резвам едно дърво, тупваме го на каруцата и право на плаца. Пак съм в карцера. Сякаш аз искам да ям череши. Старите пък решават, че катърът има нужда от разкрасяване и ето ме с четка и паста да му лъскам зъбите. И така да видим кой пръв ще се огъне. Ротният пък, едно истинско чудо в армията, ми нарежда да копая яма. Единия ден я копая, на другия ден я заривам. Въобще живот като на кино. Но от това аз си оформям злобата и трупам дивиденти. Младите ме гледат с нескрито възхищение, а старите, ако са сами, бързо ме заобикалят. Но стига да искаш, винаги можеш да измислиш гяволия. На мен това ми беше специалност и аз тутакси открих как да кръшкам. В самия край на поделението имаше болничен изолатор и там лежаха болните от краста. Веднага открих, че като се здрависам по-юнашки с отрупаните им с рани ръце, съм готов и аз за изолатора. И така няколко седмици почивка. Но тук пак се намеси мама. Направило ѝ впечатление, че на всяко свиждане съм все насинен, ревнала на татко и старите партийни канали са задействани. Викат ме в дивизията. Там при генерала нашите доволно се кипрят на дивана. Излях си душата. Още същия ден се разчу, че съм племенник на генерала. Старите само свирка дето не ми направиха. Чу се, че ще ме местят, разбра се и кога. Вечерта се измъкнах от поделението и хвърлих две димки на кошерите на ротния. Дотук беше с меда.
Другото поделение беше като пионерски лагер. От скука ли, от що ли реших да се оженя. Пък и нали даваха седмица отпуска.
След като се уволних, разбрах, че бракът е бреме. Вече не мислех как да ударя нещо и да възвам, а мислех и за семейство. Още тогава знаех, че за истинския хайдук семейството бе на първо място. По-късно научих, че и колегите в Сицилия са на същото мнение. А и за беля брат ми си внесе от Англия „Форд Капри“. Това беше единствената спортна кола в Бургас. На фона на съветския автомобилен парк от москвета и жигулита аз изглеждах в каприто като принца на Монако. Не че са ми липсвали гаджета, но сега сякаш вратите на женския рай се отвориха за мен. Където и да мръднех, на предната седалка все се мъдреше някое маце. Непосилна задача. За бензин трябват пари, за мадамите пак пари, а ръцете ми са само две. И като капак, за да се правя на състезател, доста често се блъсках. Поддръжката беше непосилна. Тогава у нас нямаше магазини и морги за авточасти на западняшки автомобили и се налагаше да посещаваме „нощния магазин на бай Виталий“. На наш апашки жаргон това значеше кражба. Хубаво, ама каприта тогава имаше едно във Варна и едно в Плевен. Може би заради големите разстояния не ни разкриха. Не си спомням дали успях да благодаря на брат си за тази невероятна придобивка, която ме направи известен с прякора Каприто, но сега ти се покланям, братле, за търпението и за проблемите, които ти подминаваше с усмивка. Защото, ако приемем, че бяхме навъртели 50 000 км, то той беше на волана само 500 км.
Проблемът със семейството си оставаше и аз трябваше да се грижа за издръжката му. Местих се от една работа на друга, само и само да стигат финансите, но уви. Пак с връзките на партийните другари станах моряк в „Океански риболов“, но явно грешката беше някъде в мен. С качването на кораба „Хан Омуртаг“ започнаха и моите неволи. Не бяха минали и два дни и аз се скарах с един от старите моряци. Бях доста по-дребен и се наложи да вадя нож. Не се стигна до клане, но онзи само след ден ми го начука. Следобеда отблъснахме от кея и зацепихме към Босфора. Щях да минавам за първи път, затова помолих вахтения рулеви да ме събуди. Всички стари моряци разправяха, че светлините на Босфора са нещо неописуемо. Сепнах се от побутването и сънено попитах дали вече сме дошли. Още бях сънен, но усетих, че вахтеният ме води не към палубата[9], а нагоре към капитанския канижел[10]. Огледах се и с почуда видях, че корабът е на стоянка, а в далечината проблясва фар. Надникнах навън и видях, че на десния ни борд има военен катер. Още не бях се осеферил и ето ме в капитанския салет[11]. А тук са капитанът, още трима морски офицери и двама цивилни с копойски физиономии.
– Я, кажи сега, момче, какво знаеш за бягството? – ме попита единият от цивилните.
Аз даже и не знаех за какво говорим, и така и не успях да отворя уста, когато този пак ме почна:
– Я, да видя аз ножа, с който си се репчил.
Докато му обясня, че е в шкафа до леглото ми, той кимна и другият изхвърча навън. След минути ножът бе на масата. Аз вече недоумявах и се ругаех, че имам сприхав характер, когато гласът на капитана ме върна в играта:
– Прав бях, като ви казах, че момчето нищо не знае. А и аз гарантирам за него, той е момче от сой. Пътувал съм с брат му, баща му ми е колега, прекрасен другар.
Онзи, явно беше главен, защото всички гледаха него. Той постоя минута, вперил поглед в мен, и махна с ръка:
– Е, щом капитанът гарантира, нека слиза долу – и обръщайки се към, мен допълни: – Опичай си акъла, момче, за да не свършиш като онези отвън.
Излязох на палубата и като насън се отправих към скупчилите се на борда моряци. Сургито ме прегърна през рамо и тихо прошепна:
– Няма да се коркаш, малкият, при нас е така, корабът без котва тръгва, но без курва – ухо не тръгва.
Явно бях станал жертва на нечие „другарско докладване“. Загледах се и аз към стоящия на борда ни военен катер и едва сега видях, че и на кърмата, и на бака[12] имаше вързани хора. Всъщност това бяха двама, а и те и двамата ми бяха приятели – вторият ни капитан Ботев и рулевият Катъров. Едва когато катерът се отдалечи и ние поехме по курса, успях да разбера драмата, на която станах свидетел. Когато получих назначение на кораба, там ме отведе брат ми Петър Калата, който вече бе пекан моряк. Беше доста уважаван механик и луд купонджия. Душа човек. Че той ме предаде в ръцете на втория капитан, с когото бяха пътували преди време. Петьо Катъра също присъства и докато се усетя, всички стари моряци и най-вече боцманът Илийчо Сопата ме приеха за свое момче. Но дяволът си няма работа и ето проблем. Ден преди да отплаваме, ченгетата отказват да заверят пасиша[13] на втория кептан, защото преди време в Кейптаун нарекъл помполита[14] ченге и така издал мисията му пред чужди граждани. А в „Океански риболов“ имаше глад за капитани и оттам му обещават, че ще го уредят. Те си обещават, ама ченгетата не дават. Отрязаха му крилата на момчето. Но нали споменах, че дяволчето не спи. Преди тръгване по парлангото[15] молят посетителите да напуснат – корабът ще отплава. Кой да предположи, че кептанът се е скатал в каютата на авера си, рулевия Катъров. След минути ехти команда, въжетата се вираят[16] и корабът ляга на курс. Хубаво, ама след два часа Катъра застъпва на вахта и си я изкарва. Тръгва да се прибира в каютата и тук става фалът. Рулевите спяха сами в каюта. А той застава пред вратата и потропва три къси и веднъж дълго. В същия момент един от „ушите“ на кораба е бил в края на канижела и се спотайва, за да види, че отвътре някой отваря. След секунди вече е снесено на старпома[17] Нешо Пъпеша. Той веднага търчи при капитана и взимат решение. Извикват по парлангото Петьо на мостика, уж за уточняване на курса, през това време боцманът Илия се спуска с щормтрапа[18] зад борда и осветява с фенер вътре в каютата. На долната койка[19] лежи човек. Изкъртват вратата и Нешо пръв връхлита в каютата. Капитанът Ботев се мята като в клетка и първото, което прави, е да налети с нож върху старпома. В каютата е доста тясно и онзи се отървава само с драскотина. Веднага „стоп машини“ и спешно телеграма до граничните. Когато те идват, и двамата са завързани като пашкули от доблестните моряци. Дали сега тези хора чувстват угризение? Но ето че е време да се вмъкна и аз. Съвестният шпионин шепти на старпома, че освен тях двамата има и трети, който не само че е много гъст с Ботев, ами и преди ден го е заплашвал със същия нож. Аз съм този, който извади нож на келемето, значи и аз съм в играта. Хубаво, ама моят нож си е в мен, или по-точно беше, преди да ми го вземат куките. И така, аз на косъм отървавам депортирането. А историята си е точно следната. След като часове преди отплаване на кептана му отказват пасиш, той и рулевият решават да избягат. Рулевият преди година е лежал в болница в Истанбул и си е създал връзки. Обещали са му да го уредят на много по-доходна работа и това, което става впоследствие с приятеля му, го кара да вземе решение. Приготвят си документите и необходимите неща, завиват всичко в найлони и чакат да навлезем в Босфора. Тук корабите намаляват ход и за един добър плувец стотината метра не са препятствие. Но врагът бди и ето че вместо на желания бряг се оказаха вързани на граничния катер.
Оттук започваше и моят късмет. Киро, с когото бях в една каюта, стана рулеви и аз трябваше да се местя в друга. Другата се оказа злополучната, в която се бе развил екшънът. Вътре всичко беше обърнато наопаки. Ченгетата яко бяха тарашили[20]. Наместих си дюшека на долната койка и започнах да подреждам. Видях, че одеялото на горната койка беше чисто ново и го издърпах. То беше отметнато в единия ъгъл и отдолу зееха пружините на леглото. Когато реших да го изтупам, от него падна нещо тежко. Беше неголям пакет, завит с найлон и тиксо. Когато го отворих, изкрещях от радост. Пред мен стояха подредени чуждестранни мангизи! Оказаха се 300 лири, 800 долара и 2000 марки. Даже и не мога да си спомня дали това не е било най-щастливият миг в живота ми. Оттук насетне бях приятел с всеки, защото аз плащах пиячката и мадамите. Ботев и Петьо отнесоха по година затвор, защото се оказаха връзкари. След години се видях с Петьо и му разказах за късмета си. Той се засмя и ми каза, че през всичките тези години си е мислел, че някое от ченгетата ги е свило, но сега му е олекнало. Но това май ми беше единственото сериозно преживяване, защото животът на кораба си беше чиста проба кудошене и драпане за оцеляване.
А пък аз въобще, ама въобще не се вписвах в пейзажа на социалистическия труженик. Дори и там, зад желязната завеса, си имах търкания с реда. В Канада с Варто арменеца решихме да търсим детска количка за детето на брат му. И докато обикаляхме огромните магазини, ми дойде гениалната идея да отмъкнем една от количките за пазаруване. Ние дотогава в България не бяхме виждали такова чудо, а и те си стояха отвън пред входа. Речено – сторено. Навън виелица, сняг, а ние си бутаме количката към пристана, който бе на около два километра. И точно пред пирса[21] една полицейска кола завъртя буркан и пусна сирената. Не знам и досега дали е било за нас, но ние хукнахме към кораба, като тикахме количката пред нас. Пред трапа я изоставихме, подадохме си пасишите и бегом нагоре. Нежно е да се каже, че това беше най-тъпото изпълнение. Количката е пред трапа на кораба, при полицая са последните пасиши и, естествено, ние си го начукахме сами. Не знам какво е обяснявал дежурният капитан, но явно се разминахме, сякаш е било пиянска шега.
В Германия обаче ми провървя. Бях дежурен на вахта, докато разтоварваме рибата в Бремерхафен. Дали защото нещо и в мен не беше в ред, но ми направи впечатление, че докерите слизаха с чанти в трюма[22] и когато излизаха, те бяха доста издути. Слязох през една от почивките им в твиндека[23] и – хоп – нацелих шестицата. Навсякъде наоколо се въргаляха разбити и празни касетки от пилета. Ние като кораб майка освен за нас носехме и провизии за флотилията ни от риболовни кораби в Северния Атлантик. И к’ва стана тя, немците – и те крадели. Хукнах при старпома и докладвам за кражбата. И ето, бригадата се връща и отново с чантите поема към трюма. Мишката си влезе сама в капана. Веднага следва команда да задраем[24] капаците и после капитанът се свързва с властите. Когато полицията дойде и отворихме трюма, чак ми дожаля. Няколко от тях бяха с разкървавени ръце от блъскането по металния капак. Те бяха толкова уплашени, явно мислейки, че ги отвличаме, защото чантите им бяха захвърлени с натъпканите пилета. Много скоро започнаха да отварят и колите им, където в багажниците се бяха намърдали БГ пиленцата. До вечерта получихме компенсации от телешко и свинско месо, а мен кептанът ме похвали и награди. Екипажът и той ме благославяше, защото покрай мен се облажиха. Истината беше, че в менюто ни всеки Божи ден имаше пилешко. Бъзикахме[25] се с готвача, че скоро ще започнем да кудкудякаме.
Но радостта ми и триумфът бяха кратки.
[1] Казиното в Созопол никога не е било място за хазарт. Първоначално е клуб, в който се сервират ликьори и бяло сладко. През 50-те години става ресторант „Република“ с музика на живо, но продължават да го наричат „Казиното“. Сградата, построена в края на 40-те години на ХХ в. по проект на арх. А.-Л. Симидова-Праун, през 2014 г. е разрушена, а на нейно място е издигнат хотел.
[2] Кюта – трае си, не се перчи.
[3] ТМТ – Техникум по механотехника.
[4] Гураджия – търговец, който препродава контрабандна стока.
[5] Ломброзо, Чезаре (1835–1909) – италиански лекар, занимаващ се с криминална антропология. Според него престъпниците се раждат със специфични физиологични характеристики, които са видимо разпознавеми.
[6] Сухо – пари.
[7] Гилам – движа се, ходя; шпарца, стъргало – централна улица; скибам, скивам – гледам, виждам; баламурник – човек, който не разбира от дадена работа; наивник; глупак; будала.
[8] Осефери – опомни.
[9] Палуба (или дек) – хоризонтална част от корпуса на кораба, разделяща го на нива.
[10] Канижел – коридор на кораб.
[11] Салет – корабна столова.
[12] Бак – носовата част на кораб.
[13] Пасиш – задграничен моряшки паспорт.
[14] Помполит – помощник-капитан по политическата част, не е задължително да има морско образование, назначава се от службите на ДС.
[15] Парланго – система за вътрешнокорабна гласова връзка, осъществявана по високоговорители.
[16] Вира, вирайте – вдигайте нагоре.
[17] Старпом – старши помощник на командира на кораба, длъжност в руския и съветския флот, откъдето е възприета и в българския.
[18] Щормтрап (нидерл. storm trap) – гъвкав преносим трап; трап – корабна стълба за връзка между помещения, отсеци, палубите на съда и/или съда и брега.
[19] Койка – корабно легло, обикновено висящо като люлка.
[20] Тараш – претърсване.
[21] Пирс (англ. piers) – лек двустранен кей за приставане на кораби.
[22] Трюм – корабен склад.
[23] Твиндек (англ. tween deck) – междупалубното пространство в корпуса на кораба или между палубата и горната част на трюма.
[24] Задраем – затворим.
[25] Бъзик – шега.
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.