1. След
Нощта на мъртвите

Адрианополис, Фанагория

енана повдигна леко клепачи и погледна към новото си гадже. Както и си мислеше, Михаел все още спеше, въпреки че наближаваше 6:00 часът.

„Чудесно, ще имам време да се приведа във вид“, мислеше си новата главна мажоретка.

Още от малка Венана тренираше гимнастика и балет, благодарение на което бе придобила навика да става рано. Отметна внимателно завивката, за да не събуди Михаел. Отиде на пръсти до стола, на който снощи бе оставила дамската си чанта. Никъде не отиваше без несесера с гримовете си и четка за зъби.

Като всяка мажоретка Венана много държеше на външния си вид и на начина, по който я възприемаха останалите. Посегна към широко отворената чанта, издърпвайки ръката си веднага. Изплашено, момичето залитна назад, падайки на мекия матрак. Истеричен писък се изтръгна от гърлото й.

– Миха! Миха! – Вени разтърси здраво младежа, ала той продължаваше да спи като пън. Блажена усмивка бе изписана на цялото му лице. „Ама, че глупак!“, мислеше си Венана, докато продължаваше да го бута.

– Миха, в стаята има змия! Направи нещо! – крещеше неистово мажоретката.

Хвана Михаел за раменете, разтърсвайки го силно, напълно забравила за чорлавата си коса, за гурелите в очите и сутрешния си дъх. Изтръпваше при мисълта кралската кобра, подаваща се от чантата й, да не се спусне към нея...

Две-три капчици кръв по бялата калъфка на Михаел й направиха впечатление. Венана огледа лицето му за рани, но такива нямаше – за разлика от шията, където блещукаха две ситни червени точици...

Девойката направи единственото логично нещо – излезе на бегом от стаята, набирайки 312 от телефона на приятеля си, който бе взела от нощното шкафче...

⁕ ⁕ ⁕

Адрианополис, Фанагория

Дейвид Ашбърн завари Гейбриъл Хейлис-Бербик на клавесина, който й бе подарил, но по нейно настояване все още бе в къщата му.

– Доста впечатляващо, мис Бербик!

Дейв обви ръце около малкото й телце:

– Ако се бяхме срещнали четиристотин години по-рано, веднага щях да поискам ръката Ви!

Не за първи път се шегуваше, че ще поиска ръката й, страхуваше се, че ще я изгуби.

Откакто двете вакханки изчезнаха в Нощта на мъртвите, се носеха всякакви слухове в Подземния и в Материалния свят. Оцелелите вампири от армията на Конър се върнаха в Подземния свят и сега Сборището бе нападано от всички страни.

Като капак на всичко новата сила, която Габи придоби, изостряше сетивата й и подсилваше силата й на емпат. Сега долавяше всички емоции в квартала. Успокояваха я само музиката и топлите прегръдки на Дейвид. Не би се справила без него. Ашбърн й беше голяма опора през изминалите дни.

В Нощта на мъртвите толкова неща се объркаха. Нищо от това, което бяха планирали с братовчедка си, не се осъществи. Дори напротив. Когато Сборището осъзна, че забавляващите се на Карнавала са нападнати от вампири, нямаше друг избор, освен да им се притече на помощ.

Колко изплашена и потресена бе тогава Гейбриъл!

От опънатите шатри по улиците бяха останали само висящи парчета плат. Захаросани ябълки се търкаляха редом до човешки крайници. Хора се лутаха като стадо овце, търсещи безопасно място из тесните алеи. Детски плач се чуваше тук-там, а безпомощните писъци на майките раздираха душата на Габи. Искаше й се да грабне всички и да отлети далеч, но знаеше, че единственият начин, по който може да помогне на хората, е като се бие с вампирите.

Разбира се, Сборището не изостави на произвола на съдбата бедните хорица, излезли да се забавляват. Докато силните вещици и тези с по-голям опит се бореха срещу злото, най-младите се погрижиха за безопасното извеждане на празнуващите от бойното поле.

Битката продължи няколко дни и нощи, докато вампирите не избягаха в Подземния свят. Габи си бе мислила, че щом всичко приключи, ще открие Ели и нещата ще си дойдат на мястото. Но не би...

Освен силата, с която се сдоби след ритуала, направен от баба й, Гейбриъл бе усетила мощен прилив на енергия. Бе унищожила доста вампири и жизнената им енергия бе преминала в нея, изостряйки сетивата й на макс. Усещаше всичко през десет къщи. Никога не бе изпитвала такава болка през живота си – хората бяха съсипани, много от тях бяха изгубили близките си.

Ако Дейвид не бе поел нещата в свои ръце и не я бе завел в шатото на Конър, което бе изолирано от света, Гейбриъл щеше да се побърка или да се самоубие. Сякаш нейните чувства, мисли и страхове не й бяха достатъчни, но трябваше да изпитва болката на съседката си по изгубения й съпруг...

Габи поде друга мелодия.

– Вземи хапче за болката – подхвърли Гейбриъл през рамо, без да отделя дългите си пръсти от клавишите.

Дейвид се изсмя презрително. Сякаш това щеше да помогне на безсмъртен!

– По дяволите! – Ашбърн стовари тежкия си юмрук в стената, но Габи продължи да свири все така невъзмутимо. Искаше да й каже, че братовчедка й и другата вакханка Боби Зести са добре и скоро ще я открият. Но можеше ли да я залъгва с думи, на които сам не вярваше? Знаеше какво е да изгубиш близък, самият той бе изпитал болката от загубата на сестра си. А те не бяха просто братовчедки, те деляха мислите си, чувствата си. Гейбриъл и Габриел бяха едно цяло.

– Толкова е тихо без нея – изрече Габи.

Преди я болеше главата от мислите на Ели, които през последния месец бяха така объркани, че бе по-възможно да излезеш от лабиринта на Минотавъра, отколкото да разбереш за какво си мисли. А сега искаше повече от всичко да разбере какво мисли братовчедка й, какво чувства. Жива ли е изобщо?...

Габи стана от скамейката, приближи се към Дейвид, обвивайки ръце около него. Нещо го мъчеше и не бе свързано с двойницата й. Може би имаше нещо общо със смъртта на Михаел. Той бе приятел на Дейв – вярно, не бе толкова близък с него, колкото с Конър или с Нейт, но все пак бяха приятели.

Засега единствените следи към мистериозния убиец сочеха към Венана. Ашбърн, разбира се, знаеха, че това е дело на вампир, затова бащата на Дейвид бе поел защитата на Венана.

Когато сутринта отидоха на училище, Шанън – най-добрата приятелка на Венана, ги посрещна на паркинга. Плачеше с глас и нищо не можеше да й се разбере. Габи трябваше да напрегне всички сили, за да я утеши и да разбере за какво бе цялата олелия.

„Арестували са Венана! – бе изхлипала Шанън. – Смятат, че е убила Миха... Това е абсурдно, тя се страхуваше от змии...“

– Баща ти успя ли да оневини Венана? – попита Габи, която също като останалите подозираше, че в убийството са замесени вампири.

Кобрата е можела да ухапе Миха навсякъде, но го е ухапала по шията, където се намираше сънната му артерия?! Това бе абсурдно! Гейбриъл беше добра по биология и като бъдещ лекар знаеше, че ако змия те ухапе там, цялото легло щеше да е подгизнало от кръв, но вместо това е имало само две-три капки по възглавницата. Защо? Да не би влечугото да е мутирало, да е със свръхизявени отровни гени и сърцето на Миха да е спряло веднага? И защо змията не е ухапала спящата до него Венана, а е изпълзяла до дамската й чанта...? Толкова много въпроси!

– Нямам представа! Всичко в този случай е много странно! Татко ми каза, че полицейският екип е открил семенна течност по бельото му, че изражението му било доволно – каза Дейвид.

– Ако мен ме ухапе кобра, изобщо няма да се усмихвам! – възкликна Габи.

Дори напротив, мислеше си тя. Ако отровно влечуго я нападне, ще пищи, ще звънне в болницата, за да изпратят линейка, ще е изплашена... И тогава я осени нова мисъл! А ако е демон?...

⁕ ⁕ ⁕

Финчингфийлд,

Великобритания

Конър Уестморланд крачеше нервно из стаята си. Минаха две седмици, откакто Габриел беше изчезнала, никой не знаеше нищо за нея. Или ако знаеше, се оказваше безпочвен слух. Къде ли не я бяха търсили. Коя ли следа не бяха хващали.

Единствената вярна насока се бе оказал Подземният свят, но докато Конър успее да открие вещица, която да ги отведе там, Габриел и похитителите й бяха изчезнали. И Боби също, не че главната мажоретка беше от значение. Конър бе споделил няколко мига на страст с нея само за да накара малката демонка да ревнува. Нещо, което Боби не успя да превъзмогне.

Уестморланд започваше да си мисли, че Ели е избягала от него. Нямаше да й е за първи път. Преди месец и половина бе направила тъкмо това, бе го пратила за зелен хайвер в Аржентина. Добре че бе верният му приятел Дейвид Ашбърн, който учеше в същата гимназия с двойничките. Ако не бе той, сигурно щеше да мине месец, преди да я открие! А може би не трябваше да я открива, така тя щеше да бъде в безопасност. Ако не я бе вербувал, Ели нямаше да открадне „Гримоар“-а на Краля на Подземния свят, демоните нямаше да знаят, че се е съюзила с Конър, и тя нямаше да бъде в опасност. Дали са й сторили нещо? А ако са я убили...?

Мамка му! Нима беше прокълнат? Нима трябваше да губи всяка жена, която обича? Мъртва е, нямаше друго обяснение. Дори Блонди не може да я открие, а след кървавия ритуал на баба й бе в състояние да чувства и усеща емоциите на цяла Фанагория!

Гейбриъл можеше да заблуждава всички, че е добре. Но истината бе, че беше като слепнала за клавесина. Свирепия я разбираше. Музиката заглушаваше у Габи емоциите на другите. Миналата седмица тя бе най-зле, бе се затворила в подземието в замъка му. След кървавата баня в Нощта на мъртвите Дейвид я отведе там, за да я спаси. И тогава започнало всичко. Блонди изгубила контрол над силите си и щяла да опустоши всичко, затова се принудили да я затворят в подземието. Нима Конър можеше да очаква от една емоционално неуравновесена вещица да открие любимата му?...

⁕ ⁕ ⁕

Адрианополис,

Фанагория

Гейбриъл знаеше, че не е добра идея да се прибира, усещаше тревогата на близките си чак от съседната улица. Но знаеше, че ако не се прибере, Лора и баща й, който веднага щом разбра за случилото се, пристигна във Фанагория, ще се побъркат от притеснение!

Когато Борим Бербик пристигна в Адрианополис, остана много изненадан, че не завари дъщеря си у дома. Сестра й бързо трябваше да измисли някаква лъжа, за да оправдае отсъствието й. Според баща й Габи е била хоспитализирана, защото е претърпяла шок.

Габи дори подозираше, че сестра й е използвала заклинание срещу баща й, за да не задава много въпроси и да не се тревожи за нея. След смъртта на майка им Борим беше съсипан, знаеше каква съдба ще сполети малката му дъщеричка, затова забрани практикуването на каквато и да било магия вкъщи.

– Къде беше? – посрещна я баща й на прага.

Борим беше с гъста светлокестенява коса, чиито кичури бяха изсветлели от слънцето. Висок и със стройно тяло, което поддържаше с тежки тренировки в залата и с футбол.

– Защо не ми вдигна? – продължи с въпросите Борим, а светлосините му очи я гледаха очакващо.

Да си баща на тийнейджър не е лесно, мислеше си таткото. Дори дъщеря ти да е добро и ученолюбиво дете. През тези седемнадесет години Габи никога не му бе създавала проблеми. Но времената сега бяха други. Улиците вече не бяха безопасни. Преди две седмици градчето Адрианополис го сполетя огромна беда. Терористи избиваха наред и местни, и туристи. Смъртта на стотиците забавляващи се хора по време на Карнавала не бе достатъчна на нападателите. Трябваше да отвлекат племенницата му и още една от вакханките, взела участие в празника. Оттогава сън не го ловеше. А ако дъщеря му също бе взела участие в сценката? Ако бяха отвлекли и нея? Как щеше да го преживее?...

– Разхождах се – отговори кратко Габи, заобикаляйки го, за да влезе в къщата.

Мразеше тайните, които стояха между нея и баща й. Как само й се искаше да му разкаже всичко. Но не можеше. Ако Борим научеше, че дъщеря му използва силите си, а Габриел не е отвлечена от „Ислямско знаме“ – терористичната групировка, която бе обрала лаврите за атентата, а от демони, щеше да я грабне от тези прокълнати земи и шансът да открият Ели щеше да отиде по дяволите. Болеше я, когато чувстваше болката на баща си, но за всички беше по-добре така.

Габи се качи на втория етаж. Трябваше да поговори със сестра си. Ако имаха малко късмет, Лора щеше да е открила някаква информация за демона, убил Михаел, ако е бил демон, разбира се. Докато бе в дома на Ашбърн, бе писала на сестра си да провери в „Книгата на сенките“ за демон змия. Почука на вратата и влезе.

Лора бе потънала в мемоарите на предците им. Всяка вещица притежаваше „Книга на сенките“, в която описваше заклинанията си, отварите, които използва, информация за демони, билки и всякакви вещерски неща.

– Е, успя ли да разбереш кой е лошият? – попита Габи, затваряйки вратата след себе си.

– Така мисля. Чуй това: „Лилит е сукубус, който посещава мъжете в съня им – съвкупява се с тях, а след еякулацията приема формата на змия и поглъща жизнената енергия на жертвата“.

„Това трябва да е!“, помисли си Габи, докато слушаше сестра си. Дейвид й бе казал, че полицията е открила семенна течност по бельото на Миха, след което той е издъхнал. Значи не е била мутирала змия, а демон, който има повече отрова и от двадесет кралски кобри!

– Това е демонът, убил Михаел! Има ли заклинание за унищожение? – попита Гейбриъл.

Лора отгърна следващата страница. Предците й бяха изписали няколко страници за сукубуса. От прочетеното разбра, че жените са се бояли от Лилит повече от мъжете. Поглъщането на жизнената енергия на мъжете не бе единствената й сила.

– „... Лилит бе напаст за цялото човечество! Заради Адам бе намразила всички мъже – ничия мъжка рожба не е в безопасност до навършването на двегодишна възраст...“ – четеше Лора на глас. – Е, очевидно и като тийнейджъри не са в безопасност! – допълни тя. – А как можем да я унищожим? Само това ни липсва – из Адрианополис да се развилнее и побъркана демонка!

Лора продължи да търси, но нямаше нито заклинание, нито отвара за унищожение. Жените Хейлис споменаваха единствено три амулета, с които се предпазваха родилките и пеленачетата.

– Това е абсурдно! Що за демон е... – Гейбриъл не успя да довърши, остра болка я прониза. – А-а-а-а-а – извика Габи и се хвана за корема. Болката, която изпитваше, бе неочаквана също като появата на внезапния посетител. – Велзевузий?... – пророни тя.