I.

Дядо Добри особено старателно огледваше своята бричка. Тя бе изкарана всрeд двора и дядо Добри ту се спираше съвсeм близо до нея, пипайки с костеливите си пръсти изтъркания, на места даже продрания покрив, ту се отдалечаваше на няколко крачки и с кривнала на страна глава се мъчеше да схване общото впечатление, което правеше тъй старателно измазаната и изкъртената от вчера бричка. Не весела картина представляваше тя. Силно легнала на една страна, с покрив, по който ямите с мъка се крепяха една о друга, тая каруца отдавна молеше за основателна поправка, а даже за вечен покой. Ала дядо Добри всякак се мъчеше да продължи нейното съществуване със старателно нагледване, подмазване, пришиване на нови и нови ями. От много години тая бричка му служеше за прехрана.

Кога бе нова, кога в градеца не бяха се навъдили други каруци и файтони, всякой, който имаше да пътува до някой ближен или далечен град, диреше Добря Бричкаджията.

– Как е, бай Добре (тогава той още не бе дядо), ще ме закараш ли за Б.? – попитваше едно време някой чиновник, – цели четире дни път – наемаш ли се?...

Бай Добри снизходително се усмихнеше.

– Бика, бива!... И повече път сме изминували. Хе, оня ден се върнах баш от Софията – закарах като тебе един, отвръщаше той, поглаждайки със самодоволство едрите си два коня, що хрупкаха сено под навеса. На другия ден Добри, седнал бодро на седалището, караше чиновника за Б. Най обичаше той да кара чиновници. Той знаеше, че царщината им плаща за всеки пропътуван километър, което му даваше някак си повечко кураж да иска добра цена. Добър доход си докарваше по то време Добри и весело гледаше на живота...

Минаха години от тогава. В градеца се появиха по-добри каруци, а и няколко файтона, докато пък Добревата бричка заиска все по-чести поправки, и конете все повече отслабваха, остаряваха. Славата на Добря Бричкаджията отпадна...

Отколе вече той не бе карал не само чиновници, но изобщо човек „както трябва“. За мющурии му се представяха само жени. Някоя старица ще заминава при задомената си „навън“ дъщеря или при снаха си, или при някоя друга рода – кому ще да се повери? Кой ще ѝ подпомогне из пътя? Само дядо Добри. Понякога пък под овехтелия покрив на бричката се навираха няколко млади главици на ученички, които отиваха по учение най-вече в С-ския пансион. И често дядо Добри чуваше зад гърба, си веселия им смях, за предмет на който служеше най-вече самата бричка... Надали биха се смели тия деца, ако знаеха, колко болно ставаше от тоя им присмех на стария Добря. Егоистична, безжалостна младост, дядо Добри знаеше това – кога бе сам малък, малко ли смехурии си правеше със слепия Вилю, нарочно търкаляйки под крака му камъци, за да го спъне – знаеше това дядо Добри и прощаваше смеха им.

Пари сега вземаше дядо Добри съвсем нищожни, – мющурии жени – много дават ли? Цели дни го маят за някой грош. И вземаше дядо Добри, колкото, дето се рекло, да не умрат от глад той, жена му и едничката му рожба Райна.

Тъжен огледваше днес дядо Добри бричката си, па въздъхна, преви се, подложи рамо под накривената страна на покрива и, напрегнал всичките си сили, помъчи се да го повъзправи. Обаче покривът, след като дойде на миг в хоризонтално положение, щом като се отдръпна дядо Добри, отново кривна настрана.

– Тате, ще ли тръгваме скоро? – стресна го гласът на едно дванадесет годишно момиче, невчесано, по чехлички на босите си крачка; то изгледваше току-що станало. Черните му като въглен очички изказваха нескриваема радост, кога задаваше питането.

– Ще тръгваме, ще тръгваме, – отвърна старецът с усмивка над нетърпенето на дъщеря си. – Иди, нека те нахрани майка ти. Аз ще впрегна и ей-сега ще дойда...

Момиченцето послушно се отдръпна и, преди да влезе в малката къщица, що се нишеше на едина край на двора, то кривна на страна и се загуби за миг всред гъстите дървета и бурени. Сетне изкочи като пеперудка с голяма китка, от цветя и влезе в къщицата. През това време дядо Добри впрегна стария кон (едина отдавна бе умрял), даде му малко зоб и също влезе в къщичката.

Слънцето се издигаше все по-високо и по-високо. Ситните росни капчици по тревата и по дървесата, що лъщяха като безбройни елмази, постепенно изчезваха. Настъпваше хубав летен ден. Из къщицата излизаше и пак влизаше баба Добревица, изнасяйки бохчички, някакви си вързопчета и най-сетне едно куфарче. Всички тия неща тя бавно, внимателно наместваше вътре в каруцата, като гледаше да натъкми така, щото Райна да се усеща възможно по-добре. Навремени очите ѝ се замъгляваха, зачервяваха се, ръцете ѝ се разтреперваха и една сълза се търкулваше по набръчканото лице. Лесно ли?... Да се дели от едничката рожба, едвам оживяла от толкова нейни деца? Да се дели за цяла година, кога не бе се делила ни за един ден? Макар и за нейно добро... Сполай на добри хора, като хаджи Нака, най-сетне откога просената степендия биде отпусната за Райна и сега баща ѝ трябваше да я отведе в С-кия пансион, за да доизкара учението. Как ще ѝ бъде между чузди хора? Дете е, не знае да се пази, може и да се поболи, а тя, майка ѝ, ще бъде далеч от нея. Ами, не дай Боже, ако някога много, много се поболи!...

„Божке, света Богородичке, запази ми я!“ – кръстеше се тя при тая мисъл.

Но ето из къщицата излезе дядо Добри, държайки го за ръка припкаше Райна, облечена в синята роклица, нарочно ошита за тръгването, с пригладена коса, с набраната китка в ръка. От всичко личеше, че нея веселеше и силно занимаваше пътуването, а и онова, що я чакаше в бъдеще. Тя с таково възхищение бе слушала от пансионерките, що си идваха по ваканцията, за пансионерския живот! Тя толкова е мечтала да стане и тя пансионерка, да види С.! И радост неизказана бе усетила тя, откак получи степендия. Тя ходи, целува ръка на хаджи Нака за сторената добрина.

Щом я видя баба Добревица, съвсем се разтрепера, сърдцето ѝ отпадна и тя само продума:

– Вече...

Дядо Добри, на изглед бодър, се кани на седалището, а баба Добревица, пригърнала Райна, сякаш примре на шията ѝ. Райниното сърдце се сви, тя също заплака и излека се мъчеше да се освободи от майчините си пригръдки.

Най-сетне тя се качи, намести се, целуна още веднъж ръката на майка си, още веднъж усети на лице си нейните сълзи и каруцата потегли.

– Гледай я хубаво, Добре, – викаше майка ѝ, тичайки след каруцата.

Дядо Добри, без да се обърне, само климна глава и се прекръсти, както правеше винаги, кога тръгваше на път.