Глутницата
Чети в библиотеката- Издател: Лексикон
- Жанрове: Съвременна проза , Романи и повести , Криминални , Трилър
- Страници: 206
Страховитият Емил Дъбов трябва да бъде унищожен. Това е окончателната присъда на глутницата от негови врагове. Но те са наясно, че и с най-модерните оръжия на разположение в подземния свят са обречени на провал. Затова прибягват до услугите на тайнствен руснак, наречен Руския Стелт – злият гений на мафията. Скоро Дъбов узнава кои са поръчителите и подготвя своя отговор. Пламва чудовищна битка, в която се изливат милиони долари и не се подбират средства. В бандитския водовъртеж е въвлечен дори американският политик Ал Гор... Напрежението достига предела, когато Руският Стелт решава да ликвидира Дъбов по коварен и особено мъчителен начин.
Виж повече...Най-купувани
Препоръчано
Най-обсъждани
1. Кой точно беше Емил Дъбов? Свръхбогат паранoик? Извършител на престъпления от алчност? Човек, страдащ от силна, неутолима жажда, сходна с тази на алкохолика? Или и едното, и другото? Кой? Повечето убийци от лакомия са измамници и мошеници. Имат абсолютна мания за величие и лъжат, за да впечатлят хората. Отличават се със странна ирационалност. Дъбов бе и такъв. Всичко бе Емил Дъбов от из¬броеното дотук – с една забележка... Страстите му бяха пречупени по неподражаем начин през нашия български манталитет, формирал се през последните две десетилетия от кошмарния български преход. Емил Дъбов бе изцяло негов продукт, негова рожба. Алчен ли бе в началото на прехода, когато го заля демокрацията? Да, но умерено. Лаком, но колкото всички потискани от социализма хора. Най-напред жадуваше истинска свобода, а след това – да забогатее и да се осъществи според силите и способностите си. Това все още не бе истинска алчност, а умерена – да имаш, да постигнеш такъв стандарт, че да заприличаш на нещо, което си гледал по филмите. На Емил Дъбов бе направил навремето впечатление един такъв филм. Казваше се „Път към висшето общество“. Там главният герой, Джон Брейн, мечтаеше да стане богат на всяка цена. Успя да накара милионерската щерка – Сюзън – да се влюби в него, но междувременно го заобича една по-голяма от него жена – Алис Ейсджил. В края на краищата богатият баща на Сюзън прину¬ди Джон да се ожени за дъщеря му, а любимата му Алис се самоуби. Когато гледа филма като юноша, Дъбов не бе поразен от драмата на Джон и Алис, а от неистовия стремеж на героя да стане богат. Дъбов бо-готвореше този порив... Понякога не подозираме до каква степен сме под¬чинени на книгите, които сме прочели, или филмите, които сме гледали. И действаме под тяхно влияние. Те се скриват дълбоко в нас, наместват се неусетно в подсъзнанието ни и ние им ставаме подвластни, из¬граждаме с тях или чрез тях поведението си. Дъбов бе такъв тип. Той бе рожба на един особен вид запад¬на култура, преминала през иглените уши на комунис-тическата цензура и по особен начин формирала ро¬мантичните възгледи на няколко поколения българи... Драмата на тези българи започна тогава, когато со¬циализмът рухна и вратите към Запада широко се от¬вориха. Тогава те осъзнаха, че са възприемали този забранен за тях свят, идеализирайки го, без да си да¬ват сметка за истинската му същност. И се оказаха на светлинни години от неговата реалност. Оказаха се не¬говият смешен ерзац – жалки подражатели, лумпени, които цял живот щяха да имитират „Бийтълс“, да се правят на „Бийтълс“, но и да са безпощадно далече от тях. Така стана и с Емил Дъбов. В един момент той осъзна, че кумирите му от рода на Джон Брейн от „Път към висшето общество“ са измислени от самия него, поради липса на други. Че са продиктувани от непознатата английска действителност в определен от¬рязък от време. Че българската реалност няма нищо общо с това и че нейният капиталистически продукт ще бъде съвсем друг. Наивно е да се мисли, че голе¬мите престъпници, какъвто несъмнено бе Дъбов, не са мислили и разсъждавали по всичките тия въпроси. Родните бандити може и да не са наясно с интелекту¬алните модели, според които се обсъжда собственото им поведение, но за сметка на това действат интуи¬тивно и имат свой самобитен начин за тълкуване на злото, заложено в самите тях. Дъбов бе такъв. Уреденото западно общество бе формирано с веко¬ве. В Англия например пролуките за пробив и забо¬гатяване от нищото са толкова малко, че отдавна е не-мислимо да повториш съдбата на какъвто и да е Джон Брейн. Там шансът ти да забогатееш е или да станеш футболист, или нещо като писател. Дъбов бе наясно с тия неща. По автомобила, който караш, можеха на секундата да определят колко получаваш и от коя прослойка си. В Източна Европа, и по-специално в България, беше тъкмо обратното. Процесите, които се отприщиха след рухването на социализма, бяха непов¬торими, уникални. За пръв път в световната история се разграбваха добре уредени от комунистите държа¬ви. Крадеше се безмилостно, общо и на парче, кои както може. А това предопределяше появата на качес¬твено ново зло – посткомунистическо, непознато до тоя момент в света. Злото е водещо в човешката история. То е в пос¬тоянна битка с доброто и колкото и както да разкра¬сяваме въпросната битка, тъкмо то е истинският по¬бедител. Победител още от времето на Омир от Тро¬янската война, когато ония двама прочути убийци, Ахил и Одисей, съсипват Троя заради една жена – ху¬бавата Елена. Унищожават града с дива ярост и под¬лост, а сетне ги дават за пример в митовете и леген¬дите. Дори един бегъл исторически поглед върху зло¬то доказва убедително неговото тържество. Какво пра¬вят католиците с Америка, след като Колумб я откри¬ва? Какви ги вършат конквистадорите Кортес и Пиcapo c коренното й население – инките, майте, ацте¬ките? Избиват ги поголовно, до крак. Заробват оста¬налите живи, натикват ги в миша дупка, покръстват ги, поругават ги. По-голямо тържество на злото чо¬вешката история не познава. Или как действат по-къс¬но новоизлюпените американци с африканците, с це-лия им континент? Пак същото – убиват, оковават, за¬робват, използват. Но защо да търсим и измерваме проявите на човеш¬кото зло на други континенти, след като нашата Евро¬па е най-точният пример. И то още в неговия зародиш и развитие. Да започнем с най-невинното – с древно¬гръцките митове и легенди, които, както твърдят, са вградени в основата на днешната ни цивилизация. Уран – най-старото върховно гръцко божество – встъпил в брак с майка си Гея – и така се родили ти¬таните, олицетворение на природните сили. Понеже Уран се страхувал, че те ще му отнемат властта, ги хвърлил в бездънните дълбини, а майка им Гея не издържала на техните стенания и в гнева си ги подучи¬ла да се вдигнат срещу баща си. Най-младият от тях – Кронос, който единствен останал свободен, със сър-повиден метален меч го лишил от оплодителната му сила и го свалил от небесния му престол. Уран про¬клел своя убиец. От кръвта, която капела от тялото му, произлезли трите богини на отмъщението. А от оплодителния му орган, който паднал в морето и го разпенил, се родила Афродита. Кронос, който скопил отеца си, станал, на свой ред, съпруг на сестра си Рея, но тъй като бил прокълнат от баща си да загине от собствения си син, започнал да поглъща своите рожби веднага след раждането им, за да запази властта си над боговете. Рея обаче спа¬сила най-малкото си дете – Зевс, като вместо него, да¬ла на мъжа си Кронос да погълне камък, повит в пе¬лени. Скоро след това Зевс го надвил, принудил го да избълва погълнатите божества, запратил го в Тартара и заел неговото място. Бог Хермес още при раждането си се измъкнал от люлката си, за да открадне воловете на златокъдрия Аполон. А самият Аполон одрал кожата на свой съперник, дръзнал да се състезава с него в надсвирване. Атина Палада също не останала длъжна на съпер¬ницата си в тъкането – Арахна – и взела, че я превър¬нала в паяк. Древногръцката митология е препълнена с толко¬ва много и най-разнообразно зло, та човек има усе¬щането, че самите древни гърци са се ужасявали от него. И то дотам, че умишлено са го разкрасявали и опоетизирали, за да може все пак да се асимилира и по някакъв начин да се приеме. Злото в историята на Европа е било винаги воде¬що. Като се започне още от времето на Калигула и Не¬рон, та се стигне до невижданите и нечувани изстъп¬ления на нацистите и на Хитлер, за които самото чо¬вешко въображение е някак си малоизмерно и бедно. Калигула например разпорва корема на сестра си – бременната от него, за да не би детето, което ще ро¬ди, да засенчи собствената му власт. При императора се наблюдава вид приемственост от гръцките богове, той, така да се каже, ги претворява на живо. А Нерон, на свой ред, заповядва да убият собствената му майка Агрипина, след което артистично възкликва: „Никога не съм предполагал, че има такова красиво тяло...“ Векове по-късно побеснелият Хитлер издава заповед за бившите му съратници, дръзнали да му устро¬ят преврат: да бъдат клани, окачени от есесовците на ченгел. А за това би му завидял самият Тиберий, кой¬то също не си е поплювал с враговете си на остров Капри. Не остават по-назад в злото и нашите най-страшни поробители – османлиите. Цялата им велика империя е напоена с кръв. Не случайно византийски философ ги удостоява със следното забележително определение: „Престъпната наклонност на един престъпен пророк на един престъпен народ“. Толкоз. А един средновековен светец и историк ги описва по следния начин: „Те вървяха през Европа и единственото нещо, което оставяха след себе си, бяха опустошението и пожарите...“ А какво друго, ако не продължение на тая дива касапница, на тия страховити изстъпления, са действията на днешните ислямски фундаменталисти? На крайния ислям, който не знае милост и чрез един самоубийствен атентат на някое свое камикадзе унищожава десетки, дори стотици невинни хора в името на Аллаха? Вярно е, че вътрешното мистично лице на исляма – суфизмът – е начин на живот, който търси осъществяването на единството и присъствието на Бога чрез любовта и познанието, основано на опита, на аскезата и екстатичното единение с любимия Творец. Ала това се отнася само за мюсюлманите. Щом си неверник, и то мъртъв, си следващото стъпало за правоверния към неговия рай. Затова и вождовете на Ал Кайда тъй категорично настояват да приемем до един исляма, ако искаме да се разберем като хората. Ислямът има една преходна фигура в своя суфизъм. Казва се Рабиа. Тя е жена, а парадоксите на нейния страстен мистицизъм въздигат аскетичната мюсюлманска традиция до невиждани висоти. Любовта й към Бога е толкова абсолютна, че изключва всичко останало – страха от ада, стремежа към рая, та чак омразата към сатаната. Е, когато фанатичните последователи на Бин Ладен достигнат до своята точка на откровение, в което приятелство, семейство, дом и прехрана и дори красотите на природата не срещат никакъв отклик у тях, защото противостоят на идеала на пълното лишение, може и да се разберат с останалия свят. Или поне да се примирят с него. Но дотогава те са зло – едно от най-страшните в съвременния свят. Изобщо зарови ли се човек в злото и в неговите необозрими антологии още от зората на човечеството, неминуемо ще стигне до извода, че то е било, е и ще бъде винаги повсеместно. Сред него островите от добро, които напомнят разпокъсани и одрипавели архипелази, са изключения, които само потвърждават правилото. Злото е предопределящо. То е водещо.
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.