Януари 1993

________________________________________________________________

„Вероятно причините да дойдеш в Америка са толкова, колкото са и хората, които са дошли”, казва убитият президент Джон Фицджералд Кенеди[1] в книгата си Нация от емигранти.

Много преди да попадна на мисълта му, аз знаех наизуст българския поет Атанас Далчев и прочулото му се зад граница стихотворение „Повест“, чийто рефрен – Стопанинът замина за Америка – е звучал в ушите ми с великолепната загадъчност на голямата поезия и крайната мъглявина зад Атлантика.

Аз стисках в джоба си билет за полет 601 на Боинг-767 и задграничен паспорт; в другата – куфар с няколко адреса, две-три връзки, няколко листа хартия, сух тютюн и бутилка Пловдивска, разбира се.

На един мъж не му трябва нищо повече от бутилка уиски, малко хартия и томчето на Шекспир, бе казал в миг на умиление пред младостта старият алкохолик Фокнър, след като получи Нобел за нечетивност.

Аз не бях заслужил и Пулицър, но знаех Далчев наизуст, почитах гроздовата и осъмванията над лист хартия. Бях възторжен зрител на Си Ен Ен (защото там работеше и българката Ралица Василева), на няколко холивудски продукции (най-вече с Ким Бейсингър) и на Декларацията за независимост (доколкото я считах за произведение на литературата).

Но щях да кацам не в Атланта, Джорджия, при Тед Търнър и Джейн Фонда, нито в Бевърли Хилс – в леглото с Мадона, а просто в Ню Йорк – на Кенеди, в сърцето на загиващия капитализъм, при трепачите от Уолстрийт – блатото, от което капиталистическата проказа плъзвала из здравите ръце на трудовите хора по света, учеха ни.

По това време България имаше втория си президент, САЩ – четиридесет и вторият.

В бележника си бях записал една мисъл на социолога Оскар Хендин, исках да се уверя дали е вярна, преди да я забравя. Мисълта беше следната: „Едно време смятах да напиша история на имигрантите в Америка. После разбрах, че имигрантите са американската история”.

08:05

Крилатата хидра Боинг-767 се изкачи толкова бързо над облаците, че на никой от пасажерите в първа класа не остана време да повърне.

Осем български задници и един чуждестранен се бяха наместили на седалките (всичко 21) в лукс-отделението. Още 50 души летяха към Новата земя, предимно българи на воаяж до роднини в Далечния запад. В Ню Йорк оставах само аз и екипажът. Предварително знаех, че 7600 километра по въздух делят София от летище Кенеди; 47 тона керосин гълта хидрата само в едната посока, научих от пилотите.

На 12 хиляди метра надморска височина всичко е в ръцете на младите въздушни лъвове Тодор Бояджиев и Кирил Скендеров. Кирил беше пловдивчанин, но не бяхме се срещали под тепетата, не се видяхме и после. По това време само двамата капитани имаха съответния клас да извършват полетите до Ню Йорк и обратно. От земята седемчасовият полет над океана се направляваше от ирландски диспечери, печени момчета, личеше си.

Десетте часа общо във въздуха минаха в хапване и пийване, откъслечни реплики със стюардесите, с всички стюардеси и без никоя, зяпане на поредната продукция на Спилбърг по видеоканала.

Papa Don't Preach се дереше Мадона в слушалките; ние летяхме над облаците на Европа (Югославия, Австрия, Унгария, Белгия, Холандия, Англия, Ирландия), над Атлантика – също в облаци, Канада; слънцето струеше в илюминатора – ще помислиш, че висиш, окачен на врата му като златна карфица. В действителност карфицата цепеше с 870 километра в час, каква чудесна скорост за каменната ера, Барни!

09:30

За много емигранти добирането до пристанищата в началото на века е било първото голямо пътешествие в живота им.

Моята прилика с тях свършваше дотук. Аз нямаше да се лашкам по влакове, каруци и магарета, да трамбовам пеша, да чакам с дни, седмици и даже месеци пристигането на кораба за Новата земя.

Нямаше кой да ме инспектира на Елис Айлънд – входната врата за Америка в продължение на 62 години (от 1892-а до 1954-а). Елис Айлънд – триакрово островче в горната част на Нюйоркския залив, на половин миля от Статуята на свободата и още толкова от бреговете на Ню Джърси – бе превърнато в туристическа атракция, препарирано от президента Джонсън през 1965-а в национален паметник на САЩ. Сега из него бродят само духовете на 12-те милиона емигранти, открили Америка оттук.

Тук е приключвала половинмесечната им борба с водната стихия, неизвестността и ужасното драйфане в тоалетните на трюма, гладът, залъгван с трески от наровете, смрадтта в помещенията, натъпкали по 300 души, бедни ми Алеко – никой повече не ще повтори До Чикаго и назад!

10:08

Нашето развитие като нация се дължи в голяма степен на гения и работоспособността на имигрантите от всяка раса и от всяко кътче на света. Историята на тяхната борба за щастие е сагата на Америка. Този текст, изготвен от Федералната комисия по имиграция през 1953 година, се знае от всеки чиновник в Службата.

Но моето щастие бе на 12 хиляди метра под нозете ми, на 7700 километра по въздух оставаше Пловдив, аз трябваше да усетя вкуса на щастието от другата страна на 42-рия паралел.

Учудените очи на най-малкия пътник – тримесечното бебе Александър, което летеше с майка си за Сейнт Луис, Мисури, не можеха да ми отговорят; вероятно то също търсеше отговора на своя живот в ирационалните селения на съдбата.

Скарлет О'Хара на английски бе погълнала изцяло вниманието на жената от първата седалка. Тя вече кацаше сред оранжевите поля на Калифорния, някъде в покрайнините на Лос Анжелис, където птиците все пак умираха сами, да търси 70-годишната си майка.

Маратонките на Мирослав Панчев пък смятаха да обиколят Америка от Източното до Западното крайбрежие.

- Този път ще хвана автобус от Ню Йорк до Лос Анжелис, за да видя всичко – от мегаполисите до прериите - ми каза той.

На Кенеди щял да го чака познат от България, за него бил и куфарът с луканките.