Американци
- Издател: Лексикон
- Жанрове: Съвременна проза , Романи и повести
- Страници: 175
Антон Баев е роден през 1963 година в Пловдив. Завършил е ПУ "Паисий Хилендарски". Специализирал регионална журналистика по програма на Iowa State University и United States Information Agency (1994). Доктор по българска литература от Института за литература при БАН (2009). Автор е на романите: "Американци" (1997), "Белези от българин" (2006), "Рай друг не чакай" (2014), "Светата кръв" (2016), "Истинската история на Спас Господов" (2017) и "Berliner Geschichten. Emigrantenroman" (2017); на книгите с разкази "Жени и планети" (2005) и "Victor Bulgari" (2010); на стихосбирките "Снежни сигнали" (1988), "Гърбът на мрака" (1991), "Ездачът, нощта и пустинята" (1995), "Разпъване на Одигитрия" (1998), "Целият свят и други апокрифи" (2002), "Даровете на света. Нови апокрифи" (2004), "Dunya Nimetleri" (2011) и "Дневник на Корабокрушенеца" (2012); на монографиите "Иван Пейчев. Романтична формация. Романтически мотиви" (2010) и "Суицидният синдром и героите на Павел Вежинов" (2015); на книгата с фрагменти "Ноев ковчег. Книга от глоси" (1999), романа "Светата кръв"(2016), сатирата "Истинската история на Спас Господов" (2017) Негови литературни творби и отделни книги са превеждани на немски, турски, английски, испански, гръцки, сръбски, албански, македонски и руски.
Виж повече...
Американци
Антон Баев
Януари 1993
________________________________________________________________
„Вероятно причините да дойдеш в Америка са толкова, колкото са и хората, които са дошли”, казва убитият президент Джон Фицджералд Кенеди[1] в книгата си Нация от емигранти.
Много преди да попадна на мисълта му, аз знаех наизуст българския поет Атанас Далчев и прочулото му се зад граница стихотворение „Повест“, чийто рефрен – Стопанинът замина за Америка – е звучал в ушите ми с великолепната загадъчност на голямата поезия и крайната мъглявина зад Атлантика.
Аз стисках в джоба си билет за полет 601 на Боинг-767 и задграничен паспорт; в другата – куфар с няколко адреса, две-три връзки, няколко листа хартия, сух тютюн и бутилка Пловдивска, разбира се.
На един мъж не му трябва нищо повече от бутилка уиски, малко хартия и томчето на Шекспир, бе казал в миг на умиление пред младостта старият алкохолик Фокнър, след като получи Нобел за нечетивност.
Аз не бях заслужил и Пулицър, но знаех Далчев наизуст, почитах гроздовата и осъмванията над лист хартия. Бях възторжен зрител на Си Ен Ен (защото там работеше и българката Ралица Василева), на няколко холивудски продукции (най-вече с Ким Бейсингър) и на Декларацията за независимост (доколкото я считах за произведение на литературата).
Но щях да кацам не в Атланта, Джорджия, при Тед Търнър и Джейн Фонда, нито в Бевърли Хилс – в леглото с Мадона, а просто в Ню Йорк – на Кенеди, в сърцето на загиващия капитализъм, при трепачите от Уолстрийт – блатото, от което капиталистическата проказа плъзвала из здравите ръце на трудовите хора по света, учеха ни.
По това време България имаше втория си президент, САЩ – четиридесет и вторият.
В бележника си бях записал една мисъл на социолога Оскар Хендин, исках да се уверя дали е вярна, преди да я забравя. Мисълта беше следната: „Едно време смятах да напиша история на имигрантите в Америка. После разбрах, че имигрантите са американската история”.
08:05
Крилатата хидра Боинг-767 се изкачи толкова бързо над облаците, че на никой от пасажерите в първа класа не остана време да повърне.
Осем български задници и един чуждестранен се бяха наместили на седалките (всичко 21) в лукс-отделението. Още 50 души летяха към Новата земя, предимно българи на воаяж до роднини в Далечния запад. В Ню Йорк оставах само аз и екипажът. Предварително знаех, че 7600 километра по въздух делят София от летище Кенеди; 47 тона керосин гълта хидрата само в едната посока, научих от пилотите.
На 12 хиляди метра надморска височина всичко е в ръцете на младите въздушни лъвове Тодор Бояджиев и Кирил Скендеров. Кирил беше пловдивчанин, но не бяхме се срещали под тепетата, не се видяхме и после. По това време само двамата капитани имаха съответния клас да извършват полетите до Ню Йорк и обратно. От земята седемчасовият полет над океана се направляваше от ирландски диспечери, печени момчета, личеше си.
Десетте часа общо във въздуха минаха в хапване и пийване, откъслечни реплики със стюардесите, с всички стюардеси и без никоя, зяпане на поредната продукция на Спилбърг по видеоканала.
Papa Don't Preach се дереше Мадона в слушалките; ние летяхме над облаците на Европа (Югославия, Австрия, Унгария, Белгия, Холандия, Англия, Ирландия), над Атлантика – също в облаци, Канада; слънцето струеше в илюминатора – ще помислиш, че висиш, окачен на врата му като златна карфица. В действителност карфицата цепеше с 870 километра в час, каква чудесна скорост за каменната ера, Барни!
09:30
За много емигранти добирането до пристанищата в началото на века е било първото голямо пътешествие в живота им.
Моята прилика с тях свършваше дотук. Аз нямаше да се лашкам по влакове, каруци и магарета, да трамбовам пеша, да чакам с дни, седмици и даже месеци пристигането на кораба за Новата земя.
Нямаше кой да ме инспектира на Елис Айлънд – входната врата за Америка в продължение на 62 години (от 1892-а до 1954-а). Елис Айлънд – триакрово островче в горната част на Нюйоркския залив, на половин миля от Статуята на свободата и още толкова от бреговете на Ню Джърси – бе превърнато в туристическа атракция, препарирано от президента Джонсън през 1965-а в национален паметник на САЩ. Сега из него бродят само духовете на 12-те милиона емигранти, открили Америка оттук.
Тук е приключвала половинмесечната им борба с водната стихия, неизвестността и ужасното драйфане в тоалетните на трюма, гладът, залъгван с трески от наровете, смрадтта в помещенията, натъпкали по 300 души, бедни ми Алеко – никой повече не ще повтори До Чикаго и назад!
10:08
Нашето развитие като нация се дължи в голяма степен на гения и работоспособността на имигрантите от всяка раса и от всяко кътче на света. Историята на тяхната борба за щастие е сагата на Америка. Този текст, изготвен от Федералната комисия по имиграция през 1953 година, се знае от всеки чиновник в Службата.
Но моето щастие бе на 12 хиляди метра под нозете ми, на 7700 километра по въздух оставаше Пловдив, аз трябваше да усетя вкуса на щастието от другата страна на 42-рия паралел.
Учудените очи на най-малкия пътник – тримесечното бебе Александър, което летеше с майка си за Сейнт Луис, Мисури, не можеха да ми отговорят; вероятно то също търсеше отговора на своя живот в ирационалните селения на съдбата.
Скарлет О'Хара на английски бе погълнала изцяло вниманието на жената от първата седалка. Тя вече кацаше сред оранжевите поля на Калифорния, някъде в покрайнините на Лос Анжелис, където птиците все пак умираха сами, да търси 70-годишната си майка.
Маратонките на Мирослав Панчев пък смятаха да обиколят Америка от Източното до Западното крайбрежие.
- Този път ще хвана автобус от Ню Йорк до Лос Анжелис, за да видя всичко – от мегаполисите до прериите - ми каза той.
На Кенеди щял да го чака познат от България, за него бил и куфарът с луканките.
[1] Вижте Кратък Българско-Американски Енциклопедичен Речник в края на книгата. Четенето може да започне и оттам. – Б. а.
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.