Малката Голяма Божана беше залепила личице на стъклото на прозореца. Върхът на носа й се сплескваше от силния допир и променяше не само своята форма, но и цялата й физиономия. Стори й се странно – май беше малко смешна, малко чудновата. Всъщност тя не можеше да се види как изглежда отстрани, но чувстваше, че е дива, различна. Това я развесели и смехът й подскочи, отмести личицето й от стъклото, но само след миг тя отново го залепи там, вече с по-голяма сила. Стъклото издрънча. После пак се отдръпна и пак залепи нос. Ритъмът я увлече и тя отново и отново се залепяше за стъклото, а после се отдръпваше назад, правейки всевъзможни муцунки. Тази игра й хареса и Божанка, без да се усети, се заигра със самата себе си. Ето я: опулва очи, изкривява уста, издува устни и плътно залепя личице към стъклото. Сетне, както се блещеше, пулеше и кискаше, бързо дърпаше личицето си и нова порция смях я разтрисаше така, че при едно по-рязко движение а-ха да падне на земята. Тази игра Малката Голяма Божана повтори десетина пъти, докато изведнъж някакво странично движение, което тя не видя, но почувства, я разсея и привлече вниманието й. Нещо много важно трябваше да се случва навън, щом без да се замисли, Малката Божана спря играта си и съсредоточено се загледа. Цяло ято гугутки, подобно излял се от небето облак, с шумно движение прилетя и накаца по тревата в двора на баба й Божана. Ама съвсем, съвсем пред очите й. Гугутките се оглеждаха, пристъпяха от крак на крак, а някои от тях спокойно кълвяха житни зрънца и трошици, които Божанчето при всяко свое идване на гости на баба си им хвърляше. Малката Голяма Божана беше винаги внимателна с птиците. Тя не само ги хранеше, но и редовно им сменяше водичката, така че те бяха свикнали с нея. Но сега, сега се случваше нещо необикновено... Виж повече...