Запалено фенерче в тъмнината

Мъжът на леля Сеня, както я наричаха в блока, почина буквално пред очите й. Но никой не чу нечовешките викове, с които близките установяват идването на смъртта в дома си. Съседите разбраха, че линейката е била за чичо Гошо, чак след като се появи некролога на входната врата, съобщаващ за внезапната му кончина.

На опелото отидоха много хора, за да покажат съчувствие към вдовицата, но и да изразят почитта си към неговата добрина. След приключване на церемонията и почерпката, повечето от присъстващите се изредиха да питат дали леля Сеня има нужда от нещо, на което тя отговори с благодарност, че няма нищо, с което биха могли да и помогнат. После всички се разотидоха, а тя остана сама.

Добре, че на никой не му хрумна да попита защо единствената й дъщеря не беше на погребението на баща си. Може би бяха позабравили за нейното съществуване, защото след гимназията тя замина студентка в София, а после - на работа в Лондон. Връщаше се много рядко за кратко и заминаваше винаги по късните часове на нощта, за да прекара цялото си отделено време с родителите си.

Работата на Милослава като детегледачка в английско семейство беше най-доброто, което чужденец от бившия източен блок можеше да си намери там. Останалите, независимо от образованието си, бяха хигиенисти на по-богатите къщи или на метрото (това е добра работа, защото станциите се чистят само нощем и може да се съчетае с друга), както и на полето. Там българските работници бяха предпочитани заради трудолюбието си. И когато през 2007 година по незнайни причини нашите берачи на ягоди не бяха дошли, вестниците в Лондон гръмнаха тревожно, че елитът в Уимбълдън остава без сладкия традиционен плод. Плащаха на Милослава добре, според българските стандарти, но като заделеше пари за стаята, в която живее, за пътни и някои други задължителни разходи, тя оставаше почти на нула. Има кой да наглася нещата така, че богатите по света да не увеличават броя, а само парите си, убедена беше тя.

- Не разбирам защо още работиш там? - казваше на дъщеря си леля Сеня, когато говореха по скайпа, сякаш чула мислите й. - Виждаш, че всичко, което изкараш, го даваш за квартира, а сте толкова човека там! Имаш си хубава професия, ако се върнеш, няма да стоиш при нас, ще отидеш в София и сигурно ще намериш работа като журналистка. Пък и секретарка не е лошо... Нещата се забравят, с приятелите ти се изпогубихте...

- Мамо, моля те престани да се тревожиш за мен! Голяма съм, знам какво правя. Ако не друго, един ден като се върна с този английски, много фирми ще ме вземат на работа...

- Сега толкова млади знаят добре английски, че... - възразяваше майката.

Тук, приживе, се намесваше бащата, който веднага отклоняваше темата, а после насаме се караше на жена си, че се държи с Милослава като с ученичка:

- Кога най-после ще я оставиш сама да нарежда съдбата си? - сопваше се на леля Сеня. - Забравяш, че е на трийсет - голяма жена!

- Че нали точно затова се притеснявам? - отговаряше Стоянка. - На нейната възраст имах почти отгледано дете! А тя си няма ни дом, ни мъж, ни нищо... Не ми се меси, като й казвам да направи нещо с живота си. Годините минават, а тя още живее като студентка, с чужди хора...

- Ще се оправи тя! Наше дете е... Не гледай какво сме правили ние на времето. Сега възрастта се измества. Млада е, ще поспести някой друг лев, а после - ще видим... Може нещата тук да се наредят и да поиска да се върне. Не я притискай, че само ще я изплашиш!

При тия думи очите на стария човек се насълзяваха, колкото от мъка по чедото си, толкова и от радост, че може да доживее Милослава да се върне един ден завинаги.

- Ех, мечти... - гласно възкликваше Георги. - Жена, къде сгрешихме, че да ги прокудим толкова далеч? - вече към Стоянка се обръщаше той, но никога не получи отговор.

Така дните и нощите на двамата старци се превърнаха в години, в които най-хубавите им мигове бяха, докато седяха вперили поглед в размазания образ на дъщеря си на екрана на лаптопа, който тя им беше донесла като подарък още първата година. Често връзката бе лоша и прекъсваше, но въпреки всичко те благославяха новата техника, която за половин час всеки ден пренасяше детето им при тях.

Смъртта на чичо Гошо дойде и набързо приключи с изпращането му на онзи свят.

От момента, когато двамата старци клюмаха следобед в очакване на вечерната си среща с най-скъпото, до думите на лекаря в хола им, че смъртта е настъпила, вероятно в следствие на масивен инфаркт, изминаха само два часа. Едва след като изнесоха тялото за аутопсия, Стоянка си позволи да се разплаче за пръв и надяваше се за последен път, преди да включи скайпа и да съобщи вестта на дъщеря си.

Виждайки нещастно прегърбената фигура на майка си, за която Стоянка не бе помислила, та да я скрие, Милослава разчете още в първия миг, че се е случило нещо страшно. Когато разбра какво е то, потисна своята болка за после и се опита да намери думи, с които да успокои майка си. Обеща й да дойде за погребението и ако може да остане няколко дни след това, че да не бъдат сами в най-трудния момент. Купи си веднага билет за следващия ден, от най-скъпите, защото само такива бяха останали, и преди да си легне, нагласи малко багаж, за да е готова.

Когато сутринта поиска няколко свободни дни, работодателят й изрази своето искрено съчувствие, но не я пусна. Извинявайки се, той каза, че това е много набързо, а и отпускът й за тази година бил планиран след няколко месеца. Нямали време със съпругата си да организират в последния момент нещата така, че да се оправят с децата сами, и то за толкова дълго време. А и какво щяла тя да промени там с присъствието си? Милослава гледаше без да вижда това същество, за което загубата на баща й беше само временно неудобство, и страшно й се прииска да напусне още в този момент. Но не можеше...

Наплака се сама, а след това каза на майка си, че няма възможност да дойде за погребението. Леля Сеня не само че не я упрекна, но дори не попита момичето си защо.

- Баща ти много добре знаеше колко го обичаш! - каза твърдо тя. - Погребенията са само едно задължение, което трябва да изпълним към ненужното вече физическо тяло. Душата му веднага е отишла на небето, за да продължи да ни помага. Иди да запалиш една свещичка за него... той ще те разбере... - заръча накрая леля Сеня на дъщеря си.

Милослава не посмя да признае, че няма как да изпълни това, тъй като в английските църкви не палеха свещи.

До края на живота си леля Сеня нямаше да забрави първата нощ след погребението. Още в пет часа над градчето се спусна плътен, изпълнен с черна енергия мрак, който сякаш нямаше намерение никога да си тръгне. И зимата се случи изключително мразовита, и нито запалената печка, нито многото ката дебели дрехи и одеяла можаха да стоплят вдовицата.

Онази нощ тя прекара безкрайни часове, зъзнеща на табуретката. Нещо зловещо я плашеше да седне на фотьойла, където издъхна мъжът й. Изпитваше необясним страх и от своето място - другото кресло, откъдето бе видяла присъствието на смъртта в дома си. Усещаше, че тя е още близо и се боеше да не я предизвика да се върне.