Слънце на нашата уличка
- Издател: Лексикон
- Жанрове: Съвременна проза , Разкази и новели
- Страници: 61
Убождането от иглата в най-чувствителния ми от тялото нерв и влизането на търговския представител в кабинета съвпаднаха по такъв глупав начин, че грешката на доктора да се възползва и да изпразни инжекцията докрай, ни постави всички в крайно неловка ситуация.
За части от секундата усетих, че държа здраво ръката му, която аз или той бяхме извадили от устата ми заедно с капещата игла, а крачето ми (чехите с тия свои умалителни и без това ме побъркват) се беше свило в коляното и зае изходна позиция като при някоя фина хватка на кеч. Така обгърнах докторчето с всичките си атрибути от дясната страна, че той първоначално, недооценил ситуацията, се опита да се изскубне, но след това примирено се престори, че е част от манипулацията, и дори му харесва.
- Колега, имате ли нужда от помощ? - беше фразата на влезлия пътник.
И понеже полюбопитствах какво точно изразява при това лицето на новодошлия в кабинета, се поразмърдах изпод доста по-хилавото тяло на младия специалист. Той ме погледна умолително, сякаш искаше да каже да не правя подобни неща пред публика, но аз продължих да се извивам.
Напразно, защото само с няколко секунди закъснение сестрата се превключи на функция бодигард и заградила агента, го изведе незабавно навън. А ние двамата останахме в малко неудобната позиция, като се имат предвид всички обстоятелства.
Но не се чувствах дълго време конфузно, въпреки че явно инстинктите бяха принудили дясното ми коляно да се забие още по-силно в задните части на медика, който В момента дишаше опасно близо до мен. Какво пък? Кобилкина беше казала, че истинската жена трябва да се възползва и да черпи от сексуалната енергия на всички мъже, с които се среща и общува. И тъкмо щях да погледна моята жертва закачливо, когато сестрата се появи като фурия, за да запази достойнството на своя син или шеф, което ме засрами.
Виж повече...
Слънце на нашата уличка
Таня Капинчева
Запалено фенерче в тъмнината
Мъжът на леля Сеня, както я наричаха в блока, почина буквално пред очите й. Но никой не чу нечовешките викове, с които близките установяват идването на смъртта в дома си. Съседите разбраха, че линейката е била за чичо Гошо, чак след като се появи некролога на входната врата, съобщаващ за внезапната му кончина.
На опелото отидоха много хора, за да покажат съчувствие към вдовицата, но и да изразят почитта си към неговата добрина. След приключване на церемонията и почерпката, повечето от присъстващите се изредиха да питат дали леля Сеня има нужда от нещо, на което тя отговори с благодарност, че няма нищо, с което биха могли да и помогнат. После всички се разотидоха, а тя остана сама.
Добре, че на никой не му хрумна да попита защо единствената й дъщеря не беше на погребението на баща си. Може би бяха позабравили за нейното съществуване, защото след гимназията тя замина студентка в София, а после - на работа в Лондон. Връщаше се много рядко за кратко и заминаваше винаги по късните часове на нощта, за да прекара цялото си отделено време с родителите си.
Работата на Милослава като детегледачка в английско семейство беше най-доброто, което чужденец от бившия източен блок можеше да си намери там. Останалите, независимо от образованието си, бяха хигиенисти на по-богатите къщи или на метрото (това е добра работа, защото станциите се чистят само нощем и може да се съчетае с друга), както и на полето. Там българските работници бяха предпочитани заради трудолюбието си. И когато през 2007 година по незнайни причини нашите берачи на ягоди не бяха дошли, вестниците в Лондон гръмнаха тревожно, че елитът в Уимбълдън остава без сладкия традиционен плод. Плащаха на Милослава добре, според българските стандарти, но като заделеше пари за стаята, в която живее, за пътни и някои други задължителни разходи, тя оставаше почти на нула. Има кой да наглася нещата така, че богатите по света да не увеличават броя, а само парите си, убедена беше тя.
- Не разбирам защо още работиш там? - казваше на дъщеря си леля Сеня, когато говореха по скайпа, сякаш чула мислите й. - Виждаш, че всичко, което изкараш, го даваш за квартира, а сте толкова човека там! Имаш си хубава професия, ако се върнеш, няма да стоиш при нас, ще отидеш в София и сигурно ще намериш работа като журналистка. Пък и секретарка не е лошо... Нещата се забравят, с приятелите ти се изпогубихте...
- Мамо, моля те престани да се тревожиш за мен! Голяма съм, знам какво правя. Ако не друго, един ден като се върна с този английски, много фирми ще ме вземат на работа...
- Сега толкова млади знаят добре английски, че... - възразяваше майката.
Тук, приживе, се намесваше бащата, който веднага отклоняваше темата, а после насаме се караше на жена си, че се държи с Милослава като с ученичка:
- Кога най-после ще я оставиш сама да нарежда съдбата си? - сопваше се на леля Сеня. - Забравяш, че е на трийсет - голяма жена!
- Че нали точно затова се притеснявам? - отговаряше Стоянка. - На нейната възраст имах почти отгледано дете! А тя си няма ни дом, ни мъж, ни нищо... Не ми се меси, като й казвам да направи нещо с живота си. Годините минават, а тя още живее като студентка, с чужди хора...
- Ще се оправи тя! Наше дете е... Не гледай какво сме правили ние на времето. Сега възрастта се измества. Млада е, ще поспести някой друг лев, а после - ще видим... Може нещата тук да се наредят и да поиска да се върне. Не я притискай, че само ще я изплашиш!
При тия думи очите на стария човек се насълзяваха, колкото от мъка по чедото си, толкова и от радост, че може да доживее Милослава да се върне един ден завинаги.
- Ех, мечти... - гласно възкликваше Георги. - Жена, къде сгрешихме, че да ги прокудим толкова далеч? - вече към Стоянка се обръщаше той, но никога не получи отговор.
Така дните и нощите на двамата старци се превърнаха в години, в които най-хубавите им мигове бяха, докато седяха вперили поглед в размазания образ на дъщеря си на екрана на лаптопа, който тя им беше донесла като подарък още първата година. Често връзката бе лоша и прекъсваше, но въпреки всичко те благославяха новата техника, която за половин час всеки ден пренасяше детето им при тях.
Смъртта на чичо Гошо дойде и набързо приключи с изпращането му на онзи свят.
От момента, когато двамата старци клюмаха следобед в очакване на вечерната си среща с най-скъпото, до думите на лекаря в хола им, че смъртта е настъпила, вероятно в следствие на масивен инфаркт, изминаха само два часа. Едва след като изнесоха тялото за аутопсия, Стоянка си позволи да се разплаче за пръв и надяваше се за последен път, преди да включи скайпа и да съобщи вестта на дъщеря си.
Виждайки нещастно прегърбената фигура на майка си, за която Стоянка не бе помислила, та да я скрие, Милослава разчете още в първия миг, че се е случило нещо страшно. Когато разбра какво е то, потисна своята болка за после и се опита да намери думи, с които да успокои майка си. Обеща й да дойде за погребението и ако може да остане няколко дни след това, че да не бъдат сами в най-трудния момент. Купи си веднага билет за следващия ден, от най-скъпите, защото само такива бяха останали, и преди да си легне, нагласи малко багаж, за да е готова.
Когато сутринта поиска няколко свободни дни, работодателят й изрази своето искрено съчувствие, но не я пусна. Извинявайки се, той каза, че това е много набързо, а и отпускът й за тази година бил планиран след няколко месеца. Нямали време със съпругата си да организират в последния момент нещата така, че да се оправят с децата сами, и то за толкова дълго време. А и какво щяла тя да промени там с присъствието си? Милослава гледаше без да вижда това същество, за което загубата на баща й беше само временно неудобство, и страшно й се прииска да напусне още в този момент. Но не можеше...
Наплака се сама, а след това каза на майка си, че няма възможност да дойде за погребението. Леля Сеня не само че не я упрекна, но дори не попита момичето си защо.
- Баща ти много добре знаеше колко го обичаш! - каза твърдо тя. - Погребенията са само едно задължение, което трябва да изпълним към ненужното вече физическо тяло. Душата му веднага е отишла на небето, за да продължи да ни помага. Иди да запалиш една свещичка за него... той ще те разбере... - заръча накрая леля Сеня на дъщеря си.
Милослава не посмя да признае, че няма как да изпълни това, тъй като в английските църкви не палеха свещи.
До края на живота си леля Сеня нямаше да забрави първата нощ след погребението. Още в пет часа над градчето се спусна плътен, изпълнен с черна енергия мрак, който сякаш нямаше намерение никога да си тръгне. И зимата се случи изключително мразовита, и нито запалената печка, нито многото ката дебели дрехи и одеяла можаха да стоплят вдовицата.
Онази нощ тя прекара безкрайни часове, зъзнеща на табуретката. Нещо зловещо я плашеше да седне на фотьойла, където издъхна мъжът й. Изпитваше необясним страх и от своето място - другото кресло, откъдето бе видяла присъствието на смъртта в дома си. Усещаше, че тя е още близо и се боеше да не я предизвика да се върне.
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.