До Петя –
първият необикновен сред хората.

Герои

Лукас Каменски – главен герой

Алисън Голдън – главна героиня

Кристиян Голдън – баща на Алис

София Голдън – майка на Алис

Юли Каменски – баща на Лукас

Мария Каменска – майка на Лукас

Томас Алесандро – огнен повелител

Оливър Петрович – въздушен повелител

Софи Маклоулин – завършил ученик/земен повелител

Зои Купър – повелител на времето/болна от „нанизъм“

Аксел Ромилий – ментор на Лукас и Алис/огнен старши ментор

Алма Ромилий – сестра на Аксел/огнен повелител

Сумари Ямадзава – воден старши ментор

Азриел Пулман – въздушен старши ментор

Сорен Йохансон – старши ментор на времето

Кайра Миланхон – земен старши ментор

Феликс Еспиназа – завършил ученик (повелител на времето)болен от „дисоциативно разстройство“ – Тони – втората личност – Атлас – третата личност

Ⅰ

Алис

Светът е пълен с необичайни неща и хора. Но някои са по-различни от останалите. Когато чуете определението „необикновен“, може би си представяте магьосник, който прави фокуси и гълта огнени пръчки или пък някаква неповторима гледка, която сте видели от прозореца на самолета. Но то показва много повече от това, което е пред очите ви. Отвежда ви в един фантастичен свят извън рамките на нормалното. Точно това ще ви разкажа и аз. История, в която мнозина не биха повярвали. Но според мен никога не бива да се доверяваме само на очите си, защото те са едни от най-пречупените огледала, отразяващи света.

Да започнем отначало...

Здравейте, аз съм Алис!

14-годишна ученичка в една от гимназиите в родния ми град Стара Загора. Животът ми е, ами, честно казано, самотен. Колкото и да се опитвам да срещна приятели, никога не ми се получава. Но след безбройните опити да привлека внимание разбрах, че вината не е в мен.

Дори и семейството ми не ми помага с нищо. Те искат от мен само отличен резултат на изпитите, прилични обноски и винаги спретнати и изтупани дрехи.

Днес е понеделник, най-гадният ден от седмицата.

Сутринта се събудих от звъненето на алармата. Облякох униформата си, обух дънките и тръгнах към училище. Слънцето бе изгряло и нежните му лъчи галеха клоните на дърветата. Птиците пееха и скачаха от клон на клон, необезпокоявани от шумното и забързано ежедневие на големия град. След няколко минути стигнах до училището.

Слизайки по стълбите, забелязах няколко момичета, струпани в кръг зад ъгъла. Те си шушукаха нещо, но аз не можех да ги чуя. Изглеждаха доста притеснени, дори уплашени. Когато едно от тях ме видя, поклати глава и направи жест с ръцете, който означаваше да се махам. Реших все пак да се приближа, за да разбера какво става, игнорирайки предупреждението. Надникнах плахо зад ъгъла и видях гледка, която никога не бих могла да забравя.

Едно кокалесто на вид момче стоеше притиснато до задната стена на училището от трима едри дванадесетокласници, облечени като пънкари. Те бяха три пъти по-големи от него, сто пъти по-силни. Най-големият от тях го хвана за яката, вдигна го и го блъсна в стената. Подхилваха се, докато го нараняват, и изглеждаше сякаш не го правят за първи път.

– ДАЙ ПАРИТЕ! – изкрещя най-големият.

– Н-нямам – уплашено отрони момчето.

– Лъже! – пискливо излая този отляво, стискайки юмруци.

– Не-не е лъжа – изстена тихо хлапето, опитвайки да се измъкне.

– МЛЪКВАЙ! – изръмжа побойникът, а момичетата, които наблюдаваха сцената редом с мен, избягаха. Искаше ми се и аз да сторя същото, но краката ми бяха като вцепенени.

– Или ми даваш всичко, което имаш, или край!

Чувайки тази заплаха, аз крадешком се приближих и се скрих зад близкото дърво. Треперех цялата, но знаех какво трябва да направя. Обзе ме странното чувство, че трябва да защитя момчето, смесено с убийствена ярост. И преди съм се ядосвала и съм искала да пребия някого, но този път беше по-различно. Този път някой имаше нужда от мен.

– Ня-нямам нищо. Вие го взехте.

Това беше последният му опит да ги вразуми точно преди най-големият ученик да го удари с все сила по главата. Момчето падна на земята, удряйки се в парапета, и пукна главата си. Кръвта потече по светлокафявата му коса, а то така и не помръдна. Нито стон, нито звук, нито трепет. Тялото му лежеше простряно на земята като труп.

Усетих нещо могъщо и силно в себе си. Сякаш се надига от дълбините на душата ми. Гледах как големите ученици претърсват джобовете на якето му, но не намериха нищо. Изправих се, поех дълбоко въздух и без да се замислям, хукнах към тях, обзета от невиждан гняв, изписан на лицето ми. Свалих раницата от гърба си, вдигнах я над главата си и изкрещях с цяло гърло. Когато момчетата ме съзряха, се втрещиха и ме загледаха все едно имам две глави. Не всеки ден можеш да видиш осмокласничка да крещи и напада мъже, вдигнала зап­лашително раница над главата си, все едно има бомба в нея.

Прицелих се в най-големия и го ударих право в лицето. Чу се шумно тупване и ученикът падна. Раницата ми беше скъсана и учебниците ми се изсипаха. Другите две момчета бяха шокирани от случващото се. Погледнах ги с най-студения и свиреп поглед, на който бях способна. Те бързо схванаха намека и си плюха на петите. Падналият побойник дишаше тежко, очите му бяха кървясали, а от устата му се спусна струйка кръв. Единият от зъбите му липсваше, а останалите бяха окървавени. Когато срещна погледа ми, се запромъква настрани, за да е по-далеч от мен.

– Ка-какво, по дяволите, направи?!

След тези думи се изправи и тръгна след приятелите си.

Но той не бе единственият объркан. Та аз го ударих с някаква си най-обикновена раница, а не с боздуган. Как така успях да разбия зъбите му?

Но не това бе най-важното сега. Бързо хвърлих раницата и отидох при падналото момче. Когато се приближих, успях да го разгледам по-добре. Имаше светла кафеникава коса, която закриваше нараненото му лице. Беше в драскотини и синини, дрехите му скъсани и изцапани, целите в кръпки. Кръвта се стичаше от главата му, а зейналата рана бе огром­на. Паникьосах се за миг, после извадих телефона от джоба си и позвъних на 112. Обясних им какво става, но без да споменавам подробности за случилото се. В отговор те казаха, че ще изпратят линейка, която ще пристигне до пет минути. Затворих телефона, притиснах раната с ръкава на якето си, за да намали кървенето.

– Не се бой, всичко ще бъде наред.

Гласът ми не прозвуча много уверено, но в този момент момчето отвори очи и погледна право в мен. Сигурно си мис­леше, че издъхва от кръвозагуба, защото погледът му бе празен, а тялото студено. Не бях убедена, че изобщо знае какво е станало и коя съм аз. Опита се да каже нещо, но не успях да разбера какво. След това пак затвори очи и не пом­ръдна. Важното беше, че е жив.

Хладният есенен вятър задуха, а навън стана още по-студено. Всички ученици вече бяха влезли в клас, часовете бяха започнали. По улицата се мяркаха тук-там коли, а аз с напрежение и надежда се вглеждах в пътя, за да видя линейката. Бяха най-дългите пет минути в живота ми. Защото за пръв път не мислих за своя, а за нечий друг живот.

Когато най-после чух сирената, започнах да крещя и ръкомахам, за да ни видят. Пристигна бяла линейка с надпис „Болница Тракия“.

Двама лекари се спуснаха към нас. Надвесиха се над момчето и започнаха да ми задават всякакви въпроси, за да разберат какво се е случило. Не исках да разберат за ранения дванадесетокластник, затова им казах, че е паднало по стълбите. Така щеше да е по-добре и за мен, и за момчето.

След това го поставиха на носилка, вкараха го в линейката, но не ми позволиха да се кача с тях. Единственото, което можех да направя сега, бе да вляза в училище и да продължа деня все едно нищо не е станало. Когато се озовах в класната стая, ми написаха отсъствие, а децата започнаха да си шушукат зад гърба ми и да се присмиват на скъсаната ми раница. Все още се чудех как се случи всичко това и как успях да обуздая някак двуметров великан с един замах. Но най-вече си мислех за раненото момче. Защо тези момчета го тормозеха, откъде бяха всичките му синини и рани и защо дрехите му изглеждаха като на клошар?

След часовете се прибрах у дома. Би трябвало да се заема с домашните и уроците си, но вместо това взех ключовете, телефона и някакви пари и тръгнах към болницата, където бе настанено момчето. Самата болница бе доста далеч, намираше се в най-големия парк на Стара Загора, парк „Аязмо“.

След половин час изкачване по стръмния хълм пристигнах. Вратите се отвориха и разкриха лъскавото фоайе на сградата. Както всяка болница, и тази бе пълна с чакащи хора и болни деца. Отидох на регистратурата с надеждата там да знаят къде е момчето.

– Къде мога да открия ъъъ... – не можах да довърша, защото не знаех името му – едно момче, което дойде тази сутрин? – Жената, към която се обърнах, отдели очи от компютъра, свали очилата си и ме погледна недружелюбно.

– В нашата болница идват всякакви хора. Моля Ви, кажете име и едва тогава ще можем да Ви дадем някаква информация – изглежда, изобщо не ѝ се занимаваше с деца, камо ли такива, които дори не знаят кого търсят.

– Ами... съжалявам, но аз не знам името му, само повиках линейка, за да му помогна, и сега искам да разбера как е.

Опитах се да я умилостивя с най-жалния си поглед. И както винаги, проработи. Тя потърси в компютъра и откри момче, което е било настанено сутринта без установена самоличност и документи.

– Да, да, да, точно такова!– развълнувано потвърдих аз. – Къде мога да го намеря?

– Като гледам, това хлапе е прието цялото в рани и са направени 25 шева само на главата му – изрече последните думи с ококорени очи, та дори и аз се учудих колко голяма е била раната. – В момента е настанено в стая 215 на третия етаж.

– Много Ви благодаря!

Тръгнах към стълбите, но жената мигновено ме спря. Не пускали посетители, имало си време за посещение. Но тъй като съм била единствената, дошла при момчето до момента, трябвало да платя таксата за шевовете. Добрата новина бе, че си бях взела достатъчно пари. Но все пак се зачудих как и защо никой друг не идва да го посети.

След дългото изкачване по стълбите стигнах до стая 215. Сега беше моето време за посещение, независимо че се разминаваше с тяхното, фиксирано за това. С късмет, успешно прикриване или силно желание да се случи... се озовах до търсеното място. Отворих вратата, в стаята имаше шкафче и едно легло, на което лежеше момче със светла коса, останала сякаш наполовина поради факта, че част от нея бе остригана, вероятно заради шевовете, споменати от жената на регистратурата. Момчето гледаше през прозореца. Все още бе облечено в същите прокъсани дрехи. Стресна се, когато влязох.

– Коя си ти?

Погледна ме право в очите, а по лицето му се изписа гняв. Сякаш не искаше да бъда тук.

– Момичето, което срита задниците на онези мутри.

Надявах се, като спомена за тези, които са го тормозили, да се сети. Да си припомни. Но, изглежда, все още бе напълно замаян.

– За какво говориш?

– Кое е последното нещо, което си спомняш, преди да се озовеш в болницата? – попитах го аз.

– Бях в училище и имаше едни момчета. А после те започнаха да ми викат и...

Той не довърши изречението, защото точно в този момент в стаята влезе жената, с която разговарях по-рано, и един мъж, който приличаше на лекар...

– Здравейте, деца – изрече той, погледна ме и закима с фалшивата си усмивка. – Това ли е момичето, за което ми разправяш? – обърна се той към жената.

– Да, това е момичето. То плати таксата, то е извикало и линейката, затова му позволих да се качи до стаята. Аз си мислех, че е било и късмет...

После лекарят извади от чантата си всевъзможни инструменти, които се използват за операции, и ги подреди на една табла близо до леглото на момчето.

– Щом ти си отговорната за пациента, трябва да ти кажа, че той дойде с множество наранявания, но най-сериозното беше това на главата му. Както вече си информирана, раната е зашита и трябва да я оставим да зарасне.

Той млъкна и зачака, сякаш искаше да потвърдя казаното, но аз само кимнах.

– Но нещо странно се случи, преди ти да дойдеш – каза той и всички го погледнахме. – Раната зарасна мигновено.

– Как така е зараснала? Само за няколко часа? – попитах невярващо.

Когато падна и се охлузя, раната ми зараства за около седмица. А неговата рана е била зашита с 25 шева и е минала за няма и половин ден. Бях убедена, че лекарят ни лъже, затова попитах и сестрата дали е вярно, а тя само поклати глава.

– Затова трябва да свалим шевовете. Изчакайте, моля, отвън, докато приключим.

– А може ли да остана тук? Нали знаете, за кураж.

Момчето изглеждаше доста притеснено. Сигурна съм, че да ти свалят шевове от главата не е никак приятно.

– Ами добре, ако пациентът ми е съгласен, може да останете.

Докторът не изглеждаше никак доволен, но ми позволи да седна до болничното легло.

– Защо? – шепнешком ме попита момчето, приведено към мен. Тогава срещнах погледа му, който изглеждаше не просто уморен, а направо отчаян. Светлокафявите му очи блестяха на слънчевата светлина, струяща от прозореца, и в тях успях да прочета само едно: „Помощ“.

– Всичко ще бъде наред. Като излезем оттук, ще ти обясня.

Не горях от желание да му разказвам, че са го пребили, но не исках и да крия истината.

Лекарят се приближи и седна от другата страна на леглото, взе няколко инструмента, намести главата на момчето така, че да му е удобно. То стисна очи от болка, а на мен ми прилоша от гледката. Извърнах поглед, за да не повърна. След около десетина минути манипулацията приключи и ни пуснаха да си ходим. Начаса излязохме и тръгнахме надолу по пътя в неловко мълчание.

– Сигурно е доста гадно да ти вадят конци от главата – допуснах аз, опитвайки се да завържа разговор.

– Да, неприятно е, но се търпи – отвърна умърлушен той, вгледан в обувките си.

– Така и не разбрах името ти.

Исках да го узная, защото иначе щеше да е доста неловко да продължаваме да си говорим.

– Лукас. Лукас Каменски – каза, а след това вдигна глава и ме погледна. – А твоето?

– Алисън Голдън. Но можеш да ме наричаш Алис – весело отговорих аз.

– Ех, хубаво име...Защо ме спаси? – след кратко мълчание ме попита той.

– Ти знаеш за удара? Ох, ами...

– Чакай! Какъв удар?

Явно не помнеше как точно съм го спасила, а просто си мислеше, че съм го отвела до болницата. Защо ли ми трябваше да споменавам удара? Мразя се!

– Ами, да... дълга история... Виж сега, след като ти припадна...

Телефонът ми се раззвъня и ме прекъсна. Не можех да не вдигна, затова се извиних на Лукас. Потръпнах, когато разбрах, че това е баща ми. Дали знаеше, че не съм у дома? Да не би учителката да му е казала, че съм закъсняла.

– Не се бой, обади се.

Осъзнах, че съм се заковала на място, ужасено втренчена в дисплея.

Вдигнах телефона, а от другата страна баща ми започна да ми обяснява, че сигурно ще закъснее след работа, затова да си поръчам нещо за хапване от някой ресторант. Нищо необичайно, в повечето време родителите ми закъсняваха и си лягах сама. Поне не бе разбрал за случилото се днес.

– Какво има? – попита ме Лукас, сякаш загрижен за мен.

Едва сега забелязах, че е малко по-дребен от мен. Но това нямаше голямо значение в момента.

– Просто се обажда, за да ме попита как съм. Радвам се, че не ме пита и къде съм – засмях се аз, но не беше искрено.

Ако родителите ми узнаеха за случващото се, щях яко да си изпатя.

– Родителите ти не знаят ли за мен? – попита ме той леко притеснен, но по-притеснен за мен, отколкото за себе си.

– Ами не. Все още не, но ще им кажа... някой ден – надявах се изобщо да не разберат, но ако станеше, щеше да се случи и без аз да им казвам.

– Аха... Тогава по-добре аз да си тръгвам, само проблеми ти създадох. – После се обърна и пое бързешком по улицата.

– Хей, почакай! – настигнах го аз. – Какво ще кажеш утре да се видим отново? Искам да те попитам толкова неща, а и ми изглеждаш готин човек.

Той се изчерви при последните ми думи и отново впери поглед в маратонките си.

– Ами добре. Може.

Задуха вятър и стана по-студено, затова той пъхна ръце в джобовете си и се отдръпна по-настрани от мен. Май го беше срам, но го разбирах, мен постоянно ме бе срам от непознатите, които ме заговарят.

– Супер! Значи утре след училище. Да се видим пред паметника на митрополита на „Аязмото“.

Бях доста щастлива, че той е съгласен да се срещнем и изобщо не го скрих.

– Тогава – до утре.

Той ми подари една последна усмивка за довиждане. Като се обърна, отново се преви и тръгна начумерен по улицата.

Бях сигурна, че „тук има нещо гнило“, че има причина той да е постоянно тъжен и унил. Надявах се утре да я разбера... Но много по-любопитно ми беше как гигантска пукнатина на главата може да зарасне за няколко часа. Доста странна работа!

ⅠⅠ

Алис

След най-откачения ден в живота ми бях доста изморена и спах непробудно. Обикновено сънувах странни и откачени сънища, но за щастие тази нощ ми бяха спестени.

Събудих се в страхотно настроение, готова за училище и още по-готова за срещата си с Лукас. За закуска родителите ми бяха оставили кроасани. Майка ми и баща ми обичайно ставаха рано, така че не можахме да се видим и тази сутрин. Изядох закуската си, облякох си якето, грабнах скъсаната раница и тръгнах към училище.

По пътя взех да умувам над въпроса дали някой е разбрал за вчерашната караница. Надявах се да не се разчуе за случилото се, а и никога повече да не срещна онези момчета. Само че не ми се вярваше.

Когато стигнах до гимназията, започнах да се оглеждам за Лукас. Исках да разбера как е или поне да му кажа „здрасти“. Но него никакъв го нямаше. Влязох през главния вход на училището и се заизкачвах по стълбите, когато чух познат глас. Някой зад мен крещеше и аз се обърнах.

– Хей! Хей ти! Да, точно ти! Момичето от вчера!

Беше момчето, което здравата бях ударила. Но не само, а заедно с приятелите си и няколко други момичета, и всички те изглеждаха като негови съучастници. Преброих няколко лепенки по лицето му и доста натъртвания. Когато отвори уста, видях, че един от зъбите му липсва.

Знаех си, че ударът ми е бил силен!

Предположих, че разумните разговори няма да проработят в тази ситуация, затова и хукнах с всички сили нагоре и свих по един от коридорите. Но и те, подобно на глутница, се втурнаха след мен. Всички ни гледаха изненадани, а и доста уплашени от горилоподобните момчета. Чувах зад гърба си крясъците и тежките стъпки на учениците, които, струваше ми се, искаха жива да ме одерат.

– Можеш да бягаш, но не и да се скриеш! – изкрещя пребитото момче.

Приятелите му се разделиха и хукнаха по различните коридори, за да увеличат шансовете си да ме намерят.

Пазачът и неколцина учители излязоха от стаите си, за да видят какво става. Напразно се опитваха да въведат ред, не се получаваше. Всички наблюдаваха с любопитство какво ще ми се случи. Но струва ми се, че повечето се надяваха да ме хванат, отколкото да се измъкна.

Добрата новина обаче бе, че училището ми е доста голямо, с доста етажи и скрити коридори. За краткото време, прекарано тук, познавах само някои от тях. Но и това ми бе достатъчно. Завих надолу по единия коридор, който опираше в няколко врати. Чух тътена на крачки зад гърба си и се досетих, че някое от момчетата приближава. Е, слава Богу, една от вратите бе открехната и без изобщо да се замислям, влязох вътре.

Очевидно бях попаднала в една от тоалетните, защото бе пълно с кабинки, огледала и мивки. Чух познат глас и предположих, че е на някой от побойниците. Затова и се шмугнах в една от кабинките и бързо се качих върху тоалетната чиния, за да не се виждат краката ми. Точно както правят по филмите! Забелязах някакви черни маратонки да се заковават точно пред моята кабинка. Явно ме бяха открили и сега животът ми отиваше по дяволите. А фактът, че ключалката на кабинката бе разбита, окончателно потвърждаваше това ми допускане.

Вратата се открехна и мернах приближаваща се фигура. По инерция ритнах вратата с крак, за да я затворя. Тогава от другата страна се чу:

– Ох... Извинявай... Алис?!

Гласът ми бе познат. Принадлежеше на Лукас, когото не бях успяла да видя по-рано. Затова и отворих вратата.

– Какво правиш в мъжката тоалетна?

– Лукас! Помощ! – помолих го шепнешком.

Когато му обясних какво става, той се ядоса, затвори вратата и я заключи отвътре, за да не може никой да влезе. Аз слязох от тоалетната чиния, огледах се и се убедих, че „теренът е чист“.

– В какво си се забъркала?– попита ме той.

– Ами, както ти казах и вчера, това е дълга история.

После му дадох знак да замълчим, защото чухме тежките стъпки отвън.

– Би трябвало да се крие някъде тук – изрече иззад желязната врата гневен момчешки глас.

– Сигурно, но като гледам, чистачките са заключили вратите – каза друг и натисна здраво бравата, но успя само да я разклати.

– Сигурно се е измъкнала през игрището. Оттам няма да може да я хванем, пълно е с учители, а и пазачът вече ни търси.

– Предлагам да се чупим оттук, преди някой да ни е намерил.

След секунди всичко утихна.

– Май си тръгнаха – Лукас се отдалечи от вратата и ме погледна притеснено. – Какво е станало?

– Мисля, че ти познаваш тези момчета по-добре от мен.

Опитах се да му подскажа за какво става дума, но той се обърка още повече.

– Какво имаш предвид? – той взе раницата си от земята и я сложи на раменете си.

Вчера в болницата остригаха доста от косата му, за да могат да го зашият, но сега голото място го нямаше и той изглеж­даше съвсем нормално. Нямах обяснение как е възможно, но се радвах, че хората няма да му се присмиват. Бе облечен с тъмносин анцуг, сива тениска с надпис „Колорадо“ и кожено яке, доста намачкани и изцапани, но явно това не му пречеше.

Отворих уста, за да му обясня всичко случило се досега, но звънецът, който удари за началото на часовете, ме прекъсна. Ако се сдобиех с още едно неизвинено отсъствие, родителите ми нямаше да се престорят, че не го забелязват, както направиха с това от вчера.

– Ще ти разкажа по-късно, сега трябва да тръгвам.

Взех раницата си от пода, отключих вратата и хукнах по коридорите към стаята си.

Беше доста грубо от моя страна да зарежа просто ей така човека, който току-що ме бе спасил, но пък вече бяхме квит. Аз му помогнах вчера, а той на мен – днес.

Влязох в клас и осъзнах, че бях единствената закъсняла, а всички други вече бяха по местата си. Госпожата ми каза да си седна, но щом имам наглостта да закъснявам за часа ѝ, щяла да ми провери домашното. Изобщо не се и притесних, защото аз винаги имам домашно... Но за беда точно вчера следобед бях в болницата, за да видя как е Лукас и изобщо не съм си и помисляла за домашните. Затова закъснението ми на мига бе вписано в дневника. Ненавиждах тази госпожа. Така и не можах да ѝ запомня името. Нещо от рода на Казанка Чаталова. Ех, заслужаваше си го!

След като се сетих, че нямам домашно по нито един предмет, в следващите междучасия се опитах да понапиша някое и друго. Помолих съучениците си да ми помогнат, но те всичките ми отказаха с разни изтъркани извинения от рода на „Не се бой, не ти трябва, едва ли ще се сетят точно за теб“. След един ужасен ден в училище най-накрая часовете ми свършиха.

Когато би последният звънец, си грабнах раницата, наметнах якето и тръгнах по улиците на града. Най-накрая се прибрах вкъщи, хвърлих ненужните неща в стаята си и поех към парка само с най-важното – телефон, пари и ключове.

Следобедното слънце постопли есенния въздух. Вятърът се усмиряваше в клоните на дърветата, а децата се прибираха или отиваха на училище, облечени с най-различни униформи.

Когато пресякох и последната улица, на хоризонта се появиха все още зелените поляни на парка. Тук-там се мяркаха дърветата с вече жълтеещи листа, каменните пътеки криволичеха, но всичките стигаха до едно и също място – до Фонтана на жабите. Наричаха го така заради каменните фигури на жаби, наредени около него. През лятото винаги бе пълен с вода и около него шумно играеха деца. Но не и сега, когато вече бяха на училище. Нямаше ги и майките с бебета, те не излизаха навярно заради студа. Рано настъпилата хладна есен бе прогонила всички и паркът бе пуст.

Иззад статуята на митрополита от другата страна на поляната, близо до една горичка се мяркаше черна фигура. Когато се приближих, разпознах коженото яке и омачканите джинси. Усмихнах се, защото вече знаех кой ме очаква. Момчето ме съзря и ми помаха. Появилият се вятър разроши косата му.

– Здравейте, господин Каменски – поздравих го аз.

Лукас се разсмя и направи няколко крачки напред.

– Здрасти, Алис. – Макар че изглеждаше изморен, беше и доволен, че се срещаме. – Къде ще ходим сега?

– Искам като за начало да те попитам дали си идвал и обикалял из парка и преди?

– Амиии, отдавна... Като малък са ме водили тук, но мястото по-скоро ми е непознато.

– Добре, значи ме последвай. Паркът е голям, така че ще имаме достатъчно време, за да ти разкажа всичко.

Както му бях обещала, трябваше да споделя с него какво се е случило, дори и да не исках да го правя.

Тръгнахме по главната алея и бавно се заизкачвахме по хълма. Около нас се разпростираше гора, шумоляща и сякаш жива заради чуруликащите птичи гласове. Нямаше почти никакви хора.

Настъпи неловко мълчание. Не знаех как да започна разговора, какво да кажа. „Онзи ден три момчета те пребиха от бой, ти направо бе пътник, за малко не умря, ама аз дойдох като супергерой, фраснах единия в лицето и спасих планетата...“ Не звучи ли направо страхотно? За щастие, Лукас успя да се справи с положението преди мен.

– Не се тревожи да го кажеш. Не съм си изгубил ума и помня момчетата – въздъхна тежко, а лицето му посивя от мъка. – Няма как да се забрави такова нещо.

След тези думи ме погледна и чак тогава забелязах торбичките под очите му. Явно не бе спал от дни.

– Сега ми е по-лесно да говоря...

Разказах му за всичко, което видях и сторих. Не исках да го скривам, поне не от Лукас. Нямаше да споделя тази история с другиго. Чувствах се неловко да описвам как съм разбила нечие лице, как друг и бил жестоко наранен, само защото съм се уплашила да изляза по-рано иззад дървото.

Лукас изглеждаш доста изненадан.

– Значи, след като съм припаднал, ти си спасила живота ми, защото си била единствената, която е имала смелостта да ме защити. А всички други са избягали – говореше бавно, сякаш осмисляше казаното. – А аз бях убеден, че никой не е бил наоколо. – Изглеждаше и малко разочарован, и малко ядосан.

Пълно е с примери за бездействието на хората в такива ситуации. Бездействие, породено от страх, от ужас, от притеснение какво ще последва. И дали няма да се превърнат в поредните жертви... Все пак аз помогнах на Лукас, но в момента момчетата ме търсеха, за да си го върнат.

– Не можах да разбера само едно – той ме погледна и вдиг­на показалеца си. – Как така ти, малко момиченце, успя да повалиш двуметров мъж? – Взря се в мен с ококорени очи и ме посочи – сякаш показваше ръста и размера ми, и вярно, аз не бях висока.

– Наречи ме малко момиченце още веднъж и ще разбереш! – отвърнах му заплашително, защото никак не обичах, когато хората свързват пола със силата ми. Това, че съм момиче, не означава, че съм слаба и обичам да си играя с кукли и принцески.

– Имам предвид силна млада дама – Лукас явно се стресна и веднага се поправи. Но аз се досещах, че той просто се шегува.

– Ей, не се бой – засмях се и с всевъзможни весели жес­тове му показах колко силна изглеждам, за да успея да го разсмея. – Честно казано, изобщо не разбрах как стана. Мис­ля за това от доста време. Просто усетих как стомахът ми се свива и мускулите ми започват да горят от болка. Сякаш в мен бе навита пружина, която чакаше някой да я пусне.

– Странно наистина. Най-важното е, че всички сме добре – каза Лукас с усмивка и едва тогава осъзнах, че вече сме изминали повечето път.

Вървяхме и се наслаждавахме на красотата наоколо. Край нас минаваха спортисти, които обикаляха по пътеките, но интересът ни се насочи към струпалите се по пейките баби, които разгорещено обсъждаха последните вълнуващи събития в индийските сериали. Бяха доста забавни, затова и докато минавахме покрай тях, с Лукас забавяхме темпото, за да разберем какво е станало в епизод 468 на „Малката булка“.

След като приключихме с темата за вчерашния екшън и се позабавлявахме с разгорещените дискусии на бабите, започнахме да обсъждаме учителите и единодушно решихме, че учителката по история е доста гадна. Но главно разисквахме момента, в който един от класовете запуши напълно умишлено тоалетните и трябваше да си тръгнем от училище заради наводнение.

Когато се изкачихме на върха на хълма, неловкото мълчание между нас вече се бе изпарило. Дори челюстта направо ме заболя от много смях. Заради постоянната смяна на училища досега не бях имала много приятели. Лукас всъщност бе единствен, но не съжалявах, защото е много по-хубаво да имаш един истински приятел, отколкото сто фалшиви.

След дългото изкачване решихме да си починем в една от беседките, кацнали на върха на парка. Освен беседки тук имаше и детска площадка, и място за игра, и фитнес уреди, и вендинг машини за напитки. От другата страна бе разположен ресторант, а точно пред него се разпростираха игрищата за бадминтон.

Ние седнахме в най-отдалечената беседка, така че, ако минеше някой, да не може нито да ни види, нито да ни чуе. Разговорът ни отново се завъртя около теми за училището, за спорта и как днес момичета се гримират като клоуни, отиващи на рок концерт.

Започнахме да си говорим за семействата... а това не бе тема, която бих искала да обсъждам.

– Чакай, чакай! Повтори отново! Значи ми казваш, че баща ти е от Англия, оженил се е за българка и в момента обикаляте из Европа заради бизнеса му? И имате собствени вили в Германия, Швейцария, Англия, Нидерландия и Полша?

Ами да, така беше. Самата аз доста се увлякох, разказвайки му в детайли за бизнеса на баща ми. Лукас беше толкова впечатлен и изненадан същевременно, че за малко щеше да падне от пейката.

– Да, вярно е... През повечето време баща ми работи по големи проекти из цяла Европа заедно с майка ми, която му се води като секретарка или нещо от тоя род.

Наистина не бях наясно с какво точно се занимава майка ми в бизнеса, но знам, че постоянно е заета и винаги и навсякъде ходят заедно с баща ми.

– Тоест, казваш ми, че в момента разговарям с дъщерята на милионер!

Прозвуча доста притеснен от факта, че семейството ми притежава толкова пари.

– Не съм сигурна дали е милионер, или не, но не ми и пука. През повечето време се оправям сама, а и не е особено приятно да пътуваш от една страна в друга за по няколко месеца. – Не исках да го изричам на глас, но това бе причината да бъда сама.

Винаги щом завържех някакво приятелство, и се налагаше да се преместим, си тръгвахме от България и отивахме в друга държава, а там ставаше същото отново и отново. Затова след време се отказах. В момента най-голямото ми притеснение бе да не изгубя и Лукас. Сякаш той ми бе по-важен в сравнение с останалите ми стари приятелства.

– Но сега живеете в България... Нали? И няма да пътувате в чужбина? – попита ме точно за това, за което и аз си мислех. Сърцето ми се сви, защото не знаех как да му отговоря.

– Не сме пътували от близо година... Баща ми се е заел с някакъв голям проект тук, така че засега оставаме да живеем в България. – Не бях сигурна дали правилният израз е „оставаме да живеем“ или „временно сме дошли тук“. – Мисля, че няма да си тръгнем скоро, защото Стара Загора започва да се разраства, а щом става дума за икономически растеж, родителите ми са първи.

Разсмях се на собственото си остроумие, пък и за да разведря атмосферата, но не бях сигурна колко от това, което споменах, бе вярно.

– Нямам си на представа за какви икономики ми говориш, но ми звучи скучно.

– Прав си, голяма скука е – потвърдих думите на Лукас. – Сега е твой ред да ми разкажеш нещо за семейството си, след като научи толкова за моето.

Разказвайки за бизнеса на родителите ми, се почувствах така, сякаш камък пада от раменете ми. Никога досега не бях споделяла тези неща с другиго. Но Лукас изобщо не изпадна във възторг, когато го помолих и той да ми разкаже за семейството си.

– Ами... това е тема, която въобще не искам да обсъждам – каза той, отвърна поглед от мен и се сви в ъгъла на беседката.

– Добре, дадено – съгласих се аз и си спомних как отидох в болницата, а там никой друг освен мен не се бе поинтересувал от Лукас, не беше го посетил.

– Когато дойдох в болничната стая при теб, те заварих съвсем сам. Никой ли не бе разбрал, че си ранен, или никого не го бе грижа?

– Спри! – разкрещя се той, а очите му заискриха от гняв и тъга. – Казах ти, че не искам да говоря за това – отсече с малко по-спокоен глас. – Благодаря ти, че ми помогна, но е твърде сложно, по-сложно е, отколкото можеш да си представиш. Твоят живот е устроен другояче, осигурен и спокоен, и надали те е грижа за утрешния ден, но при мен изобщо не е така. Всеки ден е изпитание.

Едва сега си дадох сметка в какво състояние го видях, когато беше паднал след побоя. Блед, окървавен, кожа и кости. Днес дрехите му прикриваха кльощавото му тяло, но какво от това? Май наистина щеше да е по-добре да го оставя на мира.

– Извинявай. Но моля те, ако има нещо, което може да застраши живота ти, просто ми кажи – притеснявах се много как ще реагира след тези думи, но той само завъртя глава. В този момент ме връхлетя мисълта, че можеше изобщо да няма родители. – Моля те.

В отговор той просто кимна. Не бях сигурна дали бе искрен с мен. Дали изобщо щеше да ми каже?

Вятърът стана по-студен, взе и да притъмнява. В парка вече нямаше хора. Колко ли бе часът? Извадих телефона от джоба си. В първия миг не можах да повярвам на очите си, но после истината засвети ярко, бе седем вечерта.

Скочих от пейката, в бързината я разклатих и Лукас се олюля.

– Какво става? Какво видя?– шокиран ме попита.

– Закъснях за вечеря! Мама и татко казаха, че днес ще се съберем за вечеря. А сега ще ме убият заради това, че съм закъсняла!

Никога досега не го бях правила, преувеличавах в страха си, защото сигурно щяха да ме разпитват къде съм била и защо съм закъсняла, а това означаваше да им разкажа за Лукас.

– Хайде да тръгваме. Първо, за да не замръзнем, и второ, за да не закъснеем още повече. Все пак и аз си имам вечерен час – предложи той, ставайки от пейката.

Не знаех как да тълкувам споменаването му за вечерен час. Или родителите му са поставили такъв, или възпитателите в сиропиталището.

– Утре в девет на същото място – предложих аз с надеждата, че той ще се съгласи и ще дойде.

Мисълта за семейството на Лукас не ми излизаше от главата, колкото и да се опитвах да я избутам оттам. Но за едно нещо сега бе прав. Трябваше да тръгваме. ВЕДНАГА!