ГЛАВА 1
Кървав залез

Лъчите на залязващото слънце обагряха южните склонове на Великите Кезанкийски планини. Тяхното начало се губеше в мрачните мразовити простори на северните тундри, обитавани от непознати диви племена и митични заскрежени чудовища. Обгръщаха с ласкава топла ръка източните и южните граници на Хиперборея – най-северното от Хайборейските кралства. Като непробиваема крепостна стена пазеха пламенната Бритуния от сухите източни ветрове. По на юг могъщите плещи на планините разделяха древната, изпълнена с мистерии и похот земя на кралство Замора от необятните степи и пустини на Туранската империя, разпростряла хищни криле над западното и южното крайбрежие на вътрешното море Вилайет. В лабиринтите на тесните, трудно достъпни проходи често се сблъскваха в яростни битки снажните, облечени в метални доспехи заморанци и мургави туранци с островърхи шлемове, чалми и плетени ризници. Малобройни планински племена, облечени в овчи кожуси и калпаци, зле въоръжени, но кръвожадни и войнствени, не признаваха ничия власт. Разделени на малки родови общини и клонове, те воюваха непрекъснато помежду си, като не забравяха да взимат своя кръвен данък от разбитите в междуособици заморански или турански отряди. Освен скотовъдството, основен поминък на местните бе и ограбването на големите кервани, прекарващи редки стоки между далечния и загадъчен Изток – Кхитай, Вендия, легендарните Меру и Лемурия, и цивилизования хайборейски Запад – Немедия, Котх, Офир, могъщата Аквилония, Аргос и Зингара.

В целия свят нямаше по-величествен граничен вал, полесражение и кръстопът, където животът и смъртта, търговията и имперските амбиции да си дават среща. Но, все пак най-ярък бе сблъсъкът на силите в най-южната част на огромната планинска верига. Там, в местността, наречена от древните и жители Хем, се сливаха границите на четири кралства. Освен скандалната Замора и амбициозния Туран, своите претенции предявяваха тайнственото царство Котх и младото кралство Хауран, изсечено от мечовете на хайборейските търсачи на приключения от обширните земи на Шем – някога могъща и славна империя.

Тук ожесточените сблъсъци никога не преставаха. Границите непрекъснато се променяха и единствения постоянен владетел по тези места бе Смъртта, жънеща с безпощадната си коса обилна кървава жетва.

***

В този късен пролетен следобед всичко бе спокойно. Вятърът галеше листата на могъщите дъбове и шумолеше в зелените треви на малките горски поляни. Бодро жужаха песните на щурци и цикади, сякаш за да наваксат за дългото зимно мълчание. Пригласяха им звънките гласове на пойни птички, ромоляха планински потоци.

В края на величествена широколистна гора стоеше висок, строен юноша. Широките рамене, тесният таз, дългите мускулести крака подсказваха за голяма, но не съвсем оформена сила. Бе облечен с къси панталони от добре ощавена кожа. На краката си имаше сандали с дълги, преплетени до коленете връзки. Пясъчноруси коси падаха свободно по изправените широки плещи. Проницателни и умни ясносини очи внимателно оглеждаха поляната. Стойката на непознатия, привидно отпусната и безгрижна, имаше стаената сила на дебнеща плячката си пантера.

Младежът не бързаше. С няколко изящни, пружиниращи крачки излезе на открито от сянката на вековните дървета. Огненият диск на слънцето докосваше западния склон на планината. Редките дървета по поляната хвърляха дълги сенки върху още ниските треви.

Отмятайки небрежно буйните си коси назад, човекът продължи пътя си. Въпреки натрапчивото спокойствие, походката му бе напрегната и забързана, сякаш желаеше да прекоси възможно най-бързо оголеното пространство и отново да се гмурне в спокойния здрач на гората.

Изведнъж неговата фигура замръзна като закована. Нещо не беше наред. Хорът на цикадите замлъкна, песента на пролетните птици замря. Тихото ромолене на поточето сякаш се усили, надделя над стенанията на тревите. 

Още преди предсмъртният хрип на първата жертва да заглъхне, второ копие, насочено от желязната десница на младежа, пееше смъртоносната си песен, пронизвайки незащитената от броня мишница на втори конник.

Всичко стана толкова бързо, че останалите нападатели не разбраха как вече двама от тях бездиханно лежат на земята, а набелязаната, уж лесна плячка стои, спокойно ги очаква.

– Ищар да ме порази! – изкрещя единият от оцелелите – снажен чернобрад мъж на средна възраст, явно водач на шайката. – Домин и Шох са ударени! Напред, момчета, дръжте това сукалче!

След този призив другите двама, на който нерадостната съдба на другарите им явно не вдъхна допълнителна смелост, захвърлиха мрежите и извадиха леко закривени саби. С гневни викове пришпориха конете си, за да съсекат чевръстия юноша. Мигновеното забавяне обаче им струваше скъпо. Още не успял да достигне жертвата, единият усети острието на бойната секира между ребрата си и се задави в собствената си кръв. Другият падна от седлото като поразен от гръм, със забито в лявото око копие.

Тези толкова леки победи не намалиха бдителността на младежа. С рязък скок на ляво той избягна ловко заметнатата от главатаря на вече несъществуващата банда ловна мрежа и се изправи, готов за решителна схватка.

– Кълна се в Деркето, недоносче! Ти уби брат ми! – по-скоро изсъска, отколкото проговори разгневеният нападател. – Аз, Мургеш от Хоршемиш, ще изтръгна със собствените си ръце душата от проклетото ти тяло и ще положа сърцето ти върху олтара на богинята, за да успокоя духа му!

Виждайки че, противникът му няма в ръцете си никакво оръжие, Мургеш насочи бавно коня си към младежа. В дясната си ръка държеше дълга сабя, а в лявата, освен поводите на коня стискаше малък кинжал с дълго, тънко острие. Въпреки яростта си, причинена от загубата на другарите му, той не бързаше. Явно беше опитен боец. Плячката нямаше да му се изплъзне. Беше негова!

Наистина, за невъоръжения пешеходец изход нямаше. Конникът щеше да го настигне и съсече само за няколко мига, ако понечеше да бяга.

***

Болка. Болка и мрак. Сакаш огромен гранитен монолит бе премазал Плам. Съзнанието му чезне като мъгла при ярко слънце. Беше безплътен и безпомощен, подвластен на непреодолима сила. Победен. Без съмнение – това е смъртта! Завършекът на живота – безнадеждна черна пустота. Или може би началото на вечността ? Мрак. Мрак и студ. Навярно бе мъртъв и духът му се бе преселил в някой от безрадостните светове на множеството богове, населяващи неговия свят или безкрайния Космос. Съвсем скоро щеше да разбере кой е истинският бог, на когото ще служи нещастната му душа. Светлонравият Митра, далечен и недостижим, зловещият мрачен СЕТ, гордата гневна Ищар, величественият Ерлик, двуликият Хануман, непроницаемият Асура? Кой? Може би на някой от отдавна забравените древни богове на Атлантида, Ахерон или Лемурия? Кой?

Съзнанието бавно се завръщаше в изтерзаното тяло. Всепоглъщащата болка намаля и се притаи в дясната част на гърдите. Натежалите клепачи с мъка се отвориха.

Беше жив! Жив!!! Усещаше как с всяка изминала минута животът все по-силно пулсира и се завръща в него. Почувства как хиляди иглички пробождат изтръпналите крайници. Сигурен белег на възстановяващо се кръвообращение. Паметта му се избистри.

Внезапно в мислите му нахлу споменът за отминалата битка. Първа битка и първа победа!