ПЪРВА ГЛABA

Салонът е оформен в някакъв великолепен стил — Яна не беше силна по тия работи, затова не напрегна мисълта си да го определи. Един от ония стилове, които правят залите да изглеждат като кутии за скъпоценности. Стените са изпъкнали тук-там, а ръбовете им позлатени. Иззад перваза надничат миловидни амурчета. От тавана се спускат кристални полилеи. Подът встрани от скъпите килими блести като полиран — плъзнеш ли се, за секунда ще стигнеш отсрещния край.

Келнерите разнасят почтително таблите с напитки в кристални чаши. Минават от групичка на групичка. Стигат и до Яна. Хората около нея пият за успеха й. Всеки иска да се чукне с младата откривателка. Тя се мъчи да овладее щастливата си усмивка. Успява да си придаде сериозен вид и отново се вглъбява в разговора с възрастните професори.

Сред беловласите мъже младостта й е като ярък слънчев лъч, озарил късна есенна гора. Хвърля внимателен поглед в разкошното стенно огледало: кестенява е, със светлокафяви очи, които понякога потъмняват от голямата зеница. Височка, гъвкава, с тясна талия и дълги стройни крака. Фигурата й не я тревожи. Толкова години строг спортен режим не е отишъл напразно. Само лицето я смущава. От слънцето кожата е загрубяла, а по носа се бели на противни корички...

— Този ужасен нос вечно ме излага! — забравила се в яда си, викна Яна.

Собственият й глас я сепна. Тя мигновено дръпна ръката от носа си. По лицето й пробяга болка — беше смъкнала коричка изгоряла кожа. Огледа се уплашено и като разбра, че е сама, отдъхна облекчено.

Стаята беше източна — слънцето стоеше срещу прозореца и я пълнеше с ярка светлина. От сиянието стените и подът изглеждаха бели. Блясъкът прикриваше очевидната беднота на канцеларията — три обикновени бюра с дървени столове зад тях. От същия тип бяха и столовете край голите варосани стени, наредени като в чакалня.

Яна беше сама. Главният агроном Пенев не бе се мяркал от сутринта, а инженерът рядко се задържаше тук — ако не беше по бригадите, стоеше долу, в ремонтната работилница. Яна мижеше занесено срещу прозореца. Беше се облакътила върху схемите за опитите. Вдъхновението, с което се нахвърли сутринта върху тях, бе събудило отново мечтите й да сътвори нещо голямо и значително за човечеството. Тя не знаеше още точно какво ще открие, но твърдо вярваше, че ще успее. Тържеството прилягаше най-вече на нейната младост. Защо й е известност и слава, след като остарее или умре!?

Облегна се назад. Столът се наклони, олюля се на задните си крака. Краткият миг, в който успя да овладее равновесието, подхрани увереността й. Млада е, силна е. И най-важното — знае, че успехите не изригват от неизвестното като гейзери. Вятър работа е да се разчита само на талант. Колко тренировки — и то какви! — я бяха оформили като една от най-бързите жени на страната. Ако събереше километрите, които бе пробягала, навярно да е обиколила вече Земята.

Нищо на света не идва даром. В този смисъл бе и лозунгът над бюрото й: „Да не чакаме милости от природата, сами да си вземем, каквото ни е нужно!“

Голата суха равнина ще се превърне в цветуща градина. И за това велико превъплъщение хората ще благодарят - и на Яна Милкова. Ненапразно на времето избра агролесомелиораторската професия — да подобрява, да изменя...

„Всъщност добре, че треньорът не успя да ме подреди в София. Освен спортни рекорди нищо друго нямаше да постигна. А тук ще излетя. И ще кацна, да кажем, на републиканските в София. На другия ден вестниците ще пишат: „След като постигна забележителни успехи в професията си, вчера Яна Милкова ни поднесе и една блестяща спортна победа — нов рекорд!“...

Нямаше кристални полилеи, нямаше блестящи огледала, на щастливата усмивка бе даден простор и тя превзе лицето на момичето.

Още не беше посветила директора на МТС-то в своите планове. Жеко Маринов много малко се задържаше в станцията — обикновено „Победата“ му дрънчеше по пътищата. Нощем, денем. Той познаваше по име всички трактористи, известни му бяха и местностите, където работеха. Разказваха как пристигал изневиделица и тежко и горко на онзи, който не си гледа както трябва работата. Същата взискателност проявяваше и към председателите и специалистите от десетките стопанства в района на МТС-то.

Изключено е той да не одобри нейните планове. Напротив, сигурно ще я потупа по рамото и ще каже: „На работа. Повече приказки на пазара“. Това беше един от любимите му изрази.

Винаги й бе вървяло. И с директора й провървя. Той се покриваше напълно с представата й за истинския ръководител. Силен, смел, твърд, непреклонен. Някога фашистите бяха забивали клечки под ноктите му, но той не бе отронил дума за скривалището на партизаните. А когато започнали да създават кооперативните стопанства, на няколко пъти чифликчиите го причаквали нощем по пътищата, налагали го здравата, но на другия ден той разнасял синините си из околията като знаме на непоколебимото настъпление срещу частната собственост.

Някъде хлопна врата. По коридора пробягаха стъпки.

„Славчо!“ — догади се Яна.

Не се бе излъгала — след миг в стаята връхлетя диспечерът Славчо.

— Участъковият агроном на Дъбово те вика на телефона.

— Защо?

— Търсеше главния агроном. Казах му, че отсъства, и той заръча да повикам тебе...

Диспечерската стая беше първата в коридора от стълбището. В нея бе винаги оживено. Тук за няколко минути човек можеше да научи всички новини от района на станцията, та дори и за околията. Едва ли друг би се чувствал по на мястото си в диспечерската от Славчо! Буден, много пъргав, жив. Когато вървеше, кършеше раменете си така, сякаш удряше невидими прегради ту от едната си, ту от другата си страна. Обичаше да се разпорежда, месеше се в селските работи, заемаше ръководни длъжности в няколко обществени организации. Опитал се бе да привлече в тях и Яна, но тя все не намираше време, пък и предпочиташе първо да опознае добре работата, да се прояви в нея — останалото беше лесно.

Когато вдигна слушалката, в ушите й загърмя недоволството на Теню — никога не можел да открие шефовете на станцията, когато му трябвали. Питаше къде е главният агроном.

— Не зная. От сутринта го няма, а обикновено го сварвам в стаята — отговори сухо Яна.

Още от факултета Теню я дразнеше с шума, който вдигаше винаги около себе си.

— На съвещание е в града. Снощи замина — подсказа и Славчо и додаде обидено: — Обясних му...

„Не му обръщай внимание“ — отвърна му с поглед Яна.

— А директорът? И него ли го няма? Къде е? — напираше Теню.

— Не ми е дал маршрута си.

Агрономът изглежда се посмути, защото измърмори неясно за някакви си косачки от Иваново.

— Слушай, ще ми кажеш ли конкретно за какво ме търсиш? Имам работа! — прекъсна го Яна.

Славчо се усмихна окуражително. Теню продължаваше да си говори за косачките. Яна завъртя небрежно в ръката си телефонната слушалка и гласът задраска безпомощно в мембраната като риба на сухо.

— Иска да вземе някакви косачки от Иваново — прошепна тя на Славчо.

— Охо, ветренци го превариха...

Когато Яна затвори с облекчение големия старомоден телефон, Славчо попита наистина ли Теню пръв е предложил на колегите си веднага след дипломирането им да заминат за най-изостаналите краища на страната.

— Не помня, бях тогава на лагер — отвърна разсеяно Яна. — Зная само, че се вдигна голям шум.

— А на какъв лагер беше? — с широко отворени, любопитни очи попита бързо момъкът.

— За състезанието с румънките.

— Нали го отложиха за лятото?

— Много си осведомен, бе Славчо?

— А ти как мислиш? Аз съм редовен абонат на „Спорт“. На сън да ме бутнеш, ще ти изброя десетте най-добри от всяка дисциплина!

— Хайде де!

— На бас! — предложи дръзко той.

— Друг път — дръпна се тя и побърза да напусне диспечерната.

Колекционерската страст й бе чужда. Когато съученичките й събираха снимки на кинозвездите, тя се срамуваше от тяхното безсмислено занимание. И по-късно намираше за глупаво да запаметява безброй имена и спортни постижения, само за да блесне в разговорите. Онова, което я интересуваше — бегачките от нейните дисциплини, — познаваше отлично. С много усилия се бе снабдила с филми от бягането на най-добрите и с часове ги въртеше, докато схванеше тънкостите на някое движение.

— Калинка се обади от пощата. Имаш писмо — догони я гласът на Славчо.

— Отивам да го взема — викна тя от средата на коридора, обърна се рязко и затича към стълбището.

Трябваше да прекоси ремонтната работилница. От няколко дни там зееше отвореният търбух на трактора на Киро Манивелата. Отдолу стърчаха мъжки крака, обути на босо в гуменки, а самият Киро човъркаше нещо в мотора.

— Е, как е? Ще оправите ли скоро повредата? — попита Яна, когато се изравни с Киро. Гласът й бе покровителствено-фамилиарен. По същия начин и Жеко Маринов разговаряше с работниците. А Киро заслужаваше внимание — беше един от най-дебрите трактористи.

— По-високо! Тук се вика! — гръмна в ушите й Кировият бас.

— Питам дали ще оправите скоро повредата? — писна на свой ред Яна. Тя смътно долови безсмислицата на въпроса си и побърза да поясни: — Машините са малко. Не бива да се застояват без работа...

Трактористът я стрелна с очи и отвърна троснато:

— Ние си знаем работата. Инженерът да набави само части...

Яна постоя няколко мига нерешително. Даваше си вид, че наблюдава мотора, а всъщност следеше грубите, омаслени ръце на Киро, като се мъчеше да вникне в смисъла на движенията им. Опита се да си припомни какво са учили за дизелите във факултета, но освен един много шарен чертеж и асистента до него с показалка в ръка, не откри нищо в арсенала на знанията си. Повече от всичко на света сега мечтаеше да я озари някакво просветление, та с най-невъзмутим глас да посочи на Киро как да отстрани повредата. Но понеже не се досети нищо, закриволичи между разхвърляните инструменти и части с лека, въздушна походка.