ОТ АВТОРА

Комедиите в тази книга са писани не за книга, а за сцена. Но театърът като че ли малко се интересува от съвременни български автори, а от  моя милост като автор – още по-малко.

Първият ми контакт с театъра, не като зрител, а като текстописец бе удар в гредата. Вече работех в “Стършел”, имах няколко издадени книжки и няколко стотици публикувани разкази и фейлетони. Имах и някакво самочувствие на автор-хуморист. Изглежда самочувствието е било прекалено или пък свободното ми време, та написах и две едноактни комедийки. Подвързах ги в папчица и ги занесох в най-малкия тогава театър, оня със  199 места – по логиката, че на малкия автор всичко му е малко – и комедийките в папчицата, и театърчето с под 200 местенца. Идеална сценичка за дебютче – мислех си.

Там попаднах на драматург – името му не помня . Беше сериозен на вид човек, над средна възраст, сигурно със сценичен опит – самият той не  автор на пиеси, но театрал-разбирач. Не бях му известен по име, погледна ме изотгоре, като старшина-новобранец, взе папчицата с неохота и каза да намина след месец.

Беше дълъг месец с цели 31 дни – много бавно се източи. В уречения ден потропах на вратата му – не беше там. Отсъствал. Още седмица-две стаята  му остана заключена. Но аз продължих да чукам на заключената врата, с упоритостта на китайската капка, докато накрая тя се отвори.

Вратата се отвори, но не и моят парашут. Драматургът-театрал искрено се изненада,че ме вижда: нямаше и грам спомен за нашата първа среща. Веднага схванах: тоя сериозен човек не само не е чел моите комедийки, няма и да ги прочете. Поисках си ги обратно - взе да прехвърля куп ръкописи по бюрото си. Там залежаваха цели културни пластове от папки, разровиш ли ги, ще се намери и ръкопис от дядо Добри Войников.

Най-накрая измъкна от купа моята папчица. Повъртя я из ръцете си – отвори на посоки,   попрочете – тук-там. На строгото му лице се появи усмивчица. Драго ми стана, на малкото авторче и това му стига – пиеските му да предизвикат усмивчица.

- Не стават за нас! – каза. – Но вие имате чувство за хумор...

Това похвала ли беше или упрек? Все пак благодаря - след стотици публикувани смешки, се оказа, че поне  нещо има в мен... Само  не разбрах защо моите текстове не стават за техния театър, защото имам чувство за хумор ли?

Но разбрах друго – драматурзите на щат  в театъра не са проводник, а изолатор. Директорите ги ползват, за да спират авторите на пиеси още на входа... И да ги ориентират към изхода.

В редакцията на “Стършел” се разказваше любопитната история как начинаещият драматург Станислав Стратиев е пробил в театъра. Благодарение на един човек – Нейчо Попов.

Нейчо Попов първо прочел, после усетил, че в текста на младия Стратиев има нещо... След което го карал да го преработва отново и отново... Така, след много преработки, се появила комедията “Римска баня”, а с нея и най-големият комедиограф на България.

И на мен ми се случваше през годините да попадам на хора в театъра – когато Рашко Младенов бе директор на Сатирата, с моите колеги-стършели Йордан Попов и Кръстьо Кръстев написахме няколко спектакъла, които се играха с голям успех. Дойде нов директор – свали спектаклите без много обяснения, въпреки пълния салон.

Сегашният директор предпочита чуждите автори пред българските. По едно време в Сатирата се играеха едновременно три или четири пиеси на каталунски автор. Пристигна авторът в България и бе изумен – толкова негови пиеси не се играят и в Испания. Пиесите се играят, театралите ги хвалят, но публиката я няма... Постановките не издържаха и по десетина представления.

Защо днешната българска сцена е затворена за българския автор? Защо театърът ни предпочита да дъвче класиката в режисьорски спектакли-колажи “по” /по Шекспир, по Гогол, по Добри Войников и  Ст.Л.Костов/ или да взима наготово второстепенни чужди текстове, вместо да открие и да лансира  съвременни наши драматурзи?

Предполагам отговора – заради парите. На живите български автори трябва да се плаща /задоволително/ – освен за текста, и на всяко представление, а на каталунеца – дай му еднократно двеста-триста евро – все ще е доволен.

Директорите и те   доволни – има репертоар, има какво да отчетат в министерството.... А публиката – кой я пита.

Въпреки, че  театърът многократно ме отхвърляше като чуждо тяло, понякога ставаха и грешки – стигах и до сцена. Освен стършеловите спектакли в Сатирата, в театър “София” се игра  задокеанската комедия “Агнес” /включена и в тази книга/, постави я Съни Сънински – остроумен, находчив и забавен режисьор . Игра се почти четири сезона, макар да се явиха непредвидени пречки – три актриси забременяха /не по автора и без намесата му/, а една зима от обилен снеговалеж покривът прокапа и наводни фоайето /сам не знам защо, може би за по-интересно, представлението бе изнесено във фоайето/.    

Играна е и едноактната  “Нотингам Форест” – но в радиовариант по програма “Христо Ботев”. По нея по-късно написах романа си “Английският съсед” и сценария за едноименния сериал по БНТ с режисьор Дочо Боджаков.

Комедията “Хектор” не е стигала до сцена. Тя за първи път вижда бял свят в тази книга, което все пак е добре и хората могат да я видят – ако не като зрители, то поне като читатели.