I

НОВ ЗАЩИТНИК НА ПОП КРЪСТЯ

(Д. Кацев-Бурски: Истината по предаването на Васил Левски, Анкета, извършена в Ловеч, 1925. София, 1926. 191 странички, 1/32 малък формат)

Отбелязах наслова на тази книжка за по-голяма точност, но няма особено да се занимавам с нея; тя не заслужава внимание като литературен или като научен принос. Като литература тя не е достатъчно грамотно написана; а като история тя е изцяло некритична.

Авторът на книжката обаче излиза един нов защитник на п. Кръстя. Аз желая този път да разгледам системно всички спасители на тоя интересен предател, без да отмина и г. Д. Кацев-Бурски като нов пришелец във фалангата.

По хронологически ред зачатъците на спора кой предаде Левски виждаме да се очертават още веднага след Освобождението. Сам п. Кръстю на 29 ноември 1879 се опита във формата на една дописка да се противопостави писмено срещу едно обвинение в предателство, станало общонародно, против неговата личност.

Но полемиката взе своя истински бурен устрем едва в началото на нашия нов век. И точи се оттогаз двадесет и пет години, пребоядисана в непримиримата страстност на нашите политически борби. Цял четвърт век! В нашата литература аз не познавам друго по-упорито състезание на бойното поле на перото.

Три главни становища се очертаха отначало и досега: 1. Че едничък предател на Левски е п. Кръстю, ловчански свещеник; 2. че не п. Кръстю, а Марин поп Луканов и Д. Пъшков, близки другари на Левски, са негови предатели и 3. че няма предателство, а турците сами открили началника на българските бунтовници някъде недалеч от Ловеч и сами го обградили и хванали.

Обвинението против п. Кръстя като предател е най-старо от всички три становища по време и изтича от самия Левски. То предхожда дори самото предателство. Пръстът на съмнението върху двамата верни другари на Апостола има за свой родоначалник поп Георги Антипов – пак ловешки свещеник. Това датира от доста рано след Освобождението, но излиза на повърхността едва къде началото на настоящия век. И най-подир, третото примирително становище, че няма никакво предателство, иде в наши дни, от 1923, и негов автор е старият учител Н. Станев, най-нов биограф на Левски.

Върху двете първи становища аз се произнесох неотдавна[1], ще обоснова сега по-подробно предпоставките си и ще се занимая с третото становище[2].

Нашият автор, К.-Б., държи за обвинението на п. Георги Антипов против Марин п. Луканов и Д. Пъшков, но е прибавил и нещо ново, което не е ново. То е всъщност едно заблуждение на автора.

В 1873 – скоро след смъртта на Левски – Любен Каравелов излезе с бележка в „Независимост“ (№ 38), с която оповестяваше, че предатели на Апостола били Добре Механджия и Пано Петков Бонджора, „отявлен чайкънин“. Но един месец по-късно (№ 47) големият писател от миналото поправи грешката си, като посочваше вече п. Кръстя за истински и единствен предател.

Нашият автор не е знаел тази поправка и гради книгата си върху първото известие. Той върши това с чувство дори, че изнася нещо ново, което не е било оценено досега[3]. Подобно заблуждение е голям блъф и непростима грешка за един исторически автор.

„Xората се интересували – заключава той в края на произведението си, – разбрали са, писали са и просто обвиняват Добря Механджия и Пано Бонджора. А ние сме тръгнали да търсим игла в купа слама, а не видим копралята, която се навира в очите ни“ (стр. 185). Под ние трябва да разбираме другите писатели, които не споделят заблуждението на нашия автор. А „хората“ – според простонародния лексикон – това е сам Л. Каравелов.

Аз приведох горния цитат не само за да илюстрирам лекомислената самоувереност на този автор, но едновременно да дам и образец от неговия рококо стил от махленски обръщения, шарещи цялото му съчинение и отдавна излезли от мода.

Първата половина на книгата се пълни с разпита на доживели съвременници. Това е, което авторът нарича „анкета“ в заглавието на своето произведение.

Втората половина заемат умозаключенията на г. К.-Б., проба от които току-що дадох.

Разпитът на лицата е субективно воден. Всичко е подвеждано под заблужденията или под преднамерения аршин на автора. Така че всичко от край до край е некритично.

Освен това на лицата се приписват слова и мисли, които те не са казали. Това трябва да бъде коригирано, доде хората са още живи. По-подир проверката ще стане невъзможна. Поколението ще чувствува смут и бъдещият историк ще се намери в затруднение.

Своята анкета г. К.-Б. е произвел в Ловеч, пролетта 1925 – както сам бележи това в наслова и в предговора на книжката си. Аз посетих тоя град на октомври, следующата година. Всички разпитани хора бяха налице. Освен това г. К.-Б. беше успял да публикува бележките си по разпита[4]. Хората сега държаха на ръка списанието и сочеха ми страниците и редовете, дето бяха чели себе си[5].

Всички разпитани протестираха и аз обещах да поправя грешките на автора. Всякой случай няма да се спирам поред на разпита на всяко лице, макар да взех бележки почти от всички. Главните въпроси се повтарят и методът на прекрояванията, възприет от автора, става ясен от два-три образеца.

Почвам от Д. Пъшков – най-стар и най-важният от всички засегнати лица.

Старият революционер бил казал на г. К.-Б.: „Поп Кръстю никога не е бил председател на комитета в Ловеч, а такъв беше само Марин п. Луканов (стр. 25).

Двете подчертани от мен думи са съчинение на автора.

Д. Пъшков казал на г. К.-Б. само следното: „В наше време председател беше Марин п. Луканов. Поп Кръстю бе касиер на комитета.“

Пред мен побелелият комитетски човек добави още: „Отде да знам какво е ставало след нази в Ловеч. Не го зная и днеска. И отде да знам на коя страна ще обърне г. К.-Б. моите думи, та хич баре да съм мълчал пред него.“

Марин п. Луканов и Д. Пъшков бяха арестувани на 30 октомври 1872, бяха откарани подир в София, съдени там от специален съд и пратени на заточение в Диарбекир. От тази дата, когато са арестувани или когато ги откарват за София на 13 ноември, до хващането на Левски, на 27 или 28 декември 1872, за председател на комитета остава п. Кръстю. Ако Д. Пъшков е знаел какво става след тях в Ловеч, щеше да го каже на г. К.-Б. Пред мен потвърди обаче, че нищо не му е говорил по този предмет, както и в показанията му не е имало следа от това. Но авторът с двете си прибавки е успял все пак да преиначи смисъла на думите му.

А да предположим даже, че старият човек не помни точно как се е изразил пред г. К.-Б. и че наистина му е казал – да речем – ония две думи: „никога“ и „само“: това е доказателство, че той не е знаел какво става в Ловеч, след като те напущат града, и главно, че не е знаел в каква вредна за Д. Пъшков смисъл може да ги употреби г. К.-Б. Въпросът за председателство на п. Кръстя е известен само на познавачи и при това той досега не е изучаван и аргументиран основно. Нашият автор търси да отхвърли председателството, за да спаси п. Кръстя от тежки подозрения, свързани с това му качество. Той търси също и да метне тия подозрения в предателство върху другите набедени – Д. Пъшков и Марин п. Луканов, – като подвел по-първия от двамата да се самообвинява. Защото – това ще видим по-подир – след първите арести в Ловеч само като председател на комитета п. Кръстю можеше тъй изкусно да устрои черното си дело: да предаде Левски.

Г-н К.-Б. смята, види се, че като премахне п. Кръстя от председателството, то и вината му за предаване на Левски ще изчезне. Една безпомощна метода за изучаване. Върху п. Кръстя тежат още безброй подозрения, та това няма да го спаси. И тия безброй подозрения не засягат в никой случай Марина п. Луканов и Д. Пъшков, върху които г. К.-Б. явно иска да прехвърли предателството.

Д. Пъшков бил казал още на нашия автор: „Марин п. Луканов като председател получаваше от другите комитети пари. Поп Кръстю беше само член в привременното правителство и касиер на местния комитет, а не и на временното правителство“ (стр. 14, също и 168).

Или просто изтълкувано: Марин п. Луканов е не само председател, но и касиер на привременното правителство и като такъв той получава пари от другите комитети извън Ловеч и разполага с тях; а п. Кръстю е касиер само на местния Ловчански комитет и като такъв няма в ръцете си пари от други комитети.

Касае се п. Кръстю тук да се спаси също от чуждите пари, които бе злоупотребил, както по-преди биде спасен от председателство или предателство. Касае се още парите от чужди комитети, които п. Кръстю злоупотреби, да се прехвърлят върху Марин п. Луканов, който да остане истински злоупотребител.

Но в Ловеч няма две комитетски тела, а съществува само едно: Ловчански комитет. На Левски трябваше едно седалище, дето всички комитети в България и централният комитет в Букурещ да отправят кореспонденцията си до шефа на вътрешната организация. И за такова седалище той избра Ловеч. Оттук и Ловчанският комитет се нарече централен за вътрешността[6]. Но той е един.

По същи начин в Ловеч няма двама председатели и двама касиери, има само един председател и един касиер. Както няма и централен комитет и местен Ловчански комитет, защото комитетът е един. Следователно касиерът е един съгласно революционния устав и този касиер е п. Кръстю. Председателят може случайно да приеме пари отнякъде, но хората ще чакат квитанция. Книгата за квитанции държи касиерът и той е, който ще получи формално парите и който ще се отчита или ще отговаря за тях. Така гласи уставът[7].

Д. Пъшков, член на централния комитет[8] и клел се в име на устава на тоя комитет, не е могъл да не знае уставния текст и не е могъл да изговори пред г. К.-Б. думите, които тоя му приписва. Излишно е да прибавя, че той протестираше пред мен по най-категоричен начин: „Аз не мога да кажа подобни глупости.“

Така че приписаното на Д. Пъшков остава за сметка на самия г. К.-Б. То остава и като свидетелство против тоя автор и сведочи ясно, че той не познава организационното дело на Левски и изобщо не познава комитетската организация от онова време в България.