Това нe е религиозен, нито научен труд. Но съдържа по малко и от двете. Не е и някаква еретическа проповед. По-скоро е резултат от търсене на по-правдив контекст изпод разделеното и грубо манипулирано знание – за повече светлина и лек. Едно пътуване в миналото, плод на размисъл, загриженост и проникновение, породени от ,,съкратените времена”, в които живеем. Редица събития очертават крайното становище, че е в ход битката за бъдещето, ,,сблъсъкът на цивилизациите”. Отключват се процеси на все по-безмилостни религиозни, културни, икономически, гео-политически и все по-кървави военно-терористични противопоставяния. Тлеем в мизерия, завист, алчност, агресия, наводнения и бедствия. Самовзривяваме се.

          И ако в апокалиптична обстановка като тази един народ е объркан и безпаметен, той загива. Или – напуска земята си.  

          Къде са причините.       

          Неизбродими са историческите пътища и съчетанията в духовността на българския род – българската вяра и българския език. Българската вяра и религиозност са свързани с много древни духовни традиции. Драматично съхранявани и изграждани през вековете, те са сублимирали в единен върховен и всемирен принцип – единосъщния наш изначален триединен християнски Бог. Убеден съм, че изучаването и осветляването на този многопластов и съдържателен духовен процес е единствено правилният подход. Той е верният контекст в хилядолетната българска история. Но неговата градивна сила е премълчавана от официалната историография. Такава е съдбата и на уникалния, несравнимо дълбок, богат и основополагащ народи български език. Ранните етапи и в неговото развитие се неглижират или премълчават. Този език е вечно живата духовна среда на нашата древна идентичност. Тази драматична вяра и този жив език са златните потоци в нашия разказ. Те са съхранявали и изграждали българите отсам и оттатък Черно море още от най-ранни векове. И в тежките времена на византийското и турското робство, както и в бездуховните години, връхлетели нашия народ през втората половина на ХХ век. Затова великото прозрение на Борис и Симеон ,,една вяра, един език – един народ” днес повече от всякога пронизва изнурените от агресия, мизерия и безбожие български сърца.

          Наследници сме на пра-древни традиции, пропътували световете и вековете. Те още пътуват и все ще се завръщат – да черпят сила от земята на музите. Но светлите им дири от векове са преднамерено замитани, отричани, подменяни и вещо укривани от врагове и безродници – за да потънат в забрава. Богохулно и самоубийствено е през XXI  в. да позволим малкото достигнали до нас и опасно отънели златни нишки да се скъсат. Затова да си отговорим на отдавна таени въпроси. Да осмислим истинските основания на своите нравствени и национални ценности. Най-сетне да се отърсим от наслоения нашенски безплоден нихилизъм и да преразгледаме кризата на мрачния си светоглед. Да не спираме да търсим и събираме забравеното и безпощадно преиначено знание, което съпътства нас и човечеството. Защото в многовековните български духовни селения съществуват факти, архетипове и знаци – органика на явления и събития, предхождащи т. нар. велики цивилизации. Те са в преданията, митовете, легендите и в бляскавия наш фолклор. Живеят в многоцветния, многогласен и хармоничен калейдоскоп на обредите и обичаите, в приказките и песните на бабите ни. Съхраняват пра-културни представи и хилядолетни знания. Носят безценна информация за корени, богове, герои и нрави, за добро и зло – спътници на безброй поколения. И ако вековни вражди пораждат ,,сблъсъци” между народите, какво поражда хилядолетният опит у нас, съвременните българи. Не е ли крайно време да се осъзнаем и да разбудим добрия древен дух на устрема и градежа.

          През 20-те и 30-те години на миналия век твори един плодоносен български ум от европейска величина – професорът по философия Янко Янeв. В своя труд  ,,Духът на нацията”, той пише:

          ,,Нашата интелигенция, ако иска да има въобще значение, трябва да се върне при своя народ не за да бъде народническа, а за да мисли и действа национално. Трябва да разрешим преди всичко собствените си въпроси, да запазим и просветлим духа на нацията, който е божественото начало и божествената сила на народа. Едва по-късно ще почнем да разрешаваме и проблемите на всенародната правда и всенародното братство. Не само от политически национализъм имаме нужда. Духът на нацията най-малко се проявява в политиката, особено когато тя има формата само на партийна акробатика и журналистически цинизъм. Имаме нужда главно от културен национализъм, дето геният на нацията се проявява с всичката си стихийност и с всичката си воля да се утвърди исторически…  Преди всичко необходимо е да проясним себе си и да се развием до самосъзнание. Нашата култура и общественост трябва да изхождат оттук. Ние имаме нужда от национални личности, от национален мироглед. Не можем да бленуваме за далечни неща, когато в собствения ни дом върлува бурята на опустошението и нищетата. Националният дух трябва да бъде отключен от кладенците на българското село и да зелее земята ни…” (Я. Янев, ,,Духът на нацията», Отец Паисий, 1933, № 1, 8-10)

          Кои сме, откъде идваме, накъде води нашата духовна спирала. Не е ли време да въведем ред в собствения си исторически двор, за да блеснат древните бисери на истината. Да прогледнем нашироко и да стъпим здраво на духовния си път, той винаги е предопределял съдбата ни.