I

Ветеранка

     Звездите гаснеха — преваляше нощта. Едно спла­шено от зората самодивско облаче прелетя като ранна птица над „Градището“ при „Петкова нива“. Янтра глухо шумеше, дебном къпеше скалите, за да не смущава утринната дрямка на Балкана. Са­мо баба Лалка Хаджигунчевица мижеше безсънно под тежината на своите осемдесет години. Но скърши глас нейде в двора и продра тишината ранният петел… не оня, който изкукурига преди половина век тука, в Габрово, та разбуди всички българи — не, а ранният петел на първата бабина Гунчевичина снаха.

И баба Лалка разкри набръчканите си безреси клепачи, та дигна натежалата си стара глава. Тя спеше в същата оная стая, в която нейният хаджи Гунчо бе ѝ снел преди 55 години невестинското бу­ло; в същата тая стая, от която тя беше следила през 30 и повече години голямата търговия на сто­панина си в Цариград, като бе нагледвала сама де­ветдесетте негови чаркове за гайтан по Янтра.

Баба Лалка отви сега прегърбените си плещи, понатисна белия си косичник, пристегна си забрад­ката и стана.

Би рекъл човек, че старата жена не е ни мигнала през тази нощ. И наистина, баба Лалка комай не беше пренощувала тъкмо в стаята си — в тази стая, където тя преди 19 години бе дълги но­щи бдяла над болника си стопан, та най-после при­зори приклопи очите с чисто от сърце напътство: „Прибрал те господ в царството си.“

Залисана беше сега баба Лалка: съвестта ѝ се пилееше навън някъде.

А петлите отсам и отвъд Янтра подземаха.

Най-после баба Лалка пъхна дясната си ръка в лявата пазуха, побара с пръсти на голо под лъ­жичката си и напипа една възкорава жилка, която според дишането ѝ се обтягаше, потреперваше, разпущаше се и пак се обтягаше, пак потреперваше.

— Играе — си каза старата жена.

Тая жилка под лявата лъжичка на баба Лал­ка беше надебеляла отпреди двайсетина години, тъкмо през усилните ония дни, когато Осман паша се беше увързал в Плевен, та секнала бе през три месеца всяка търговия. Тогаз бабинът Лалкин сто­пан хаджи Гунчо тъй си беше объркал сметките в Цариград, щото дори го и запряха, та една заран баба Лалка бе липсала от Габрово… Светът каз­ваше, че тя тогава сторила чудо. Но ней беше залисно после да си спомня всичко, а сега вече не можеше и да си спомня. Тя само се чудеше как се е намерило тогава в гърдите ѝ такова сърце, да се откъсне от децата си, да отърчи слепешката през балкани, през морета, че да намери стопанина си, да го вземе от затвора и да си го доведе дома. И ето онова, което ѝ остана от всичката усилна то­гава залисия, бе тази надебеляла жилка под лъ­жичката ѝ отляво, която заякваше и заиграваше, колчем баба Лалка се наканеше на път или колчем чуеше, че се е завързало нещо с някого от деветте ѝ синове.

Пипаше си старата жена болното място сега, усмихваше се, а нещо топло и тревожно все по се разливаше в измъчените ѝ гърди. Трепваше заяк­налата ѝ под лъжичката жилка и тревожният топ­лик бликваше в самата ѝ изстинала кръв, та смът­но замъглената душа на старата жена се обхва­щаше от някакво безпокойство, като че ѝ предстои да види чудо някакво, или пък нещо такова, което е досущ по-небивало от всичко онуй, което е тя преживяла и което се пилееше навън от стаичка­та ѝ по тия ѝ разпокъсано натрупани дни, месеци, години…

От две недели в къщи у бабини Лалкини ста­ваше одумване — тихо, със забикалки — за сват­бата на Монка — последния засега бабин Лалкин ерген.

Баба Лалка беше опазила от рожбите си само девет — все момчани (бог не бе я сдобил с женска рожба). Те според времето на раждането си и според кръстниците им се деляха по имена надве: Минчо, Тотьо, Драгни и Никола се зовяха първи­те, а след тях идеха Атила, Крум, Асен, Симеон и Александър.

Александър беше изтърсакът на баба Лалка. Той сега навършваше 25 години и едвам беше преслужил във войската. Но него баба Лалка не счи­таше още за ерген, защото Александър се беше увързал да учителствува пет години, а щеше и те­първа да се учи.

Всяко лято по Петровден Александър си идеше в Габрово при майка си и при най-стария си батю Минча — първенеца бабин Лалкин. Тогаз баба Лалка се приготвяше и предприемаше своите летни походи, които траеха до късна есен. Тя навестява­ше комай всичките си синове, които се бяха попи­лели край Дунава, през Балкана, към Черно море.

Това беше така от ред години. Но лани баба Лалка намери най-после, че е натежняла. И когато на есента се накани пак да се прибере в своя дом, при първенеца си Минча у Габрово, тя отсе­че — дотук ще ѝ ходенето! Ще се прибере вече и не ще излиза! А ако на синовете ѝ домилее за нея, нека я навестяват, докато ѝ настане близкият ден, да се пресели и тя на оня свят, при татка им… Задушевно бе говорила това баба Лалка на сино­вете си, като ги целуваше есенес на прощавка. А те ѝ се хилеха тогава и тайно в душата си не вяр­ваха на майчиното си решение. И как да ѝ повяр­ват: познаваха си я те! Чева тъй лесно можеше да преглътне баба Лалка ето това — да ѝ се намери нейде някое внуче и тя да не отърчи да го види? Или — още по-мъчно — да ѝ се приведе нова сна­ха, а тя нито да я види, нито да я опознае, нито пък да разпита за рода ѝ? Че то не беше еднаж, не бе дваж — в такива случаи баба Лалка и на легло да е, пак ще стане и ще отърчи дори и през Балкана. Ето, лани Асен, капитанът, прескочи от Стара Загора в Казанлък и след едно-две писма до майка си, току я покани — на сватба! А баба Лалка се беше улучила на легло — поокършила я бе пролетна треска. И накара тя първенеца си Мин­ча да им пише там, ако щат, да не бързат толкоз, че майка им не може току сега да дойде: болна е. И зачака старата майка да види ще ѝ гонят ли честта. Но какво да чуе: Тотьо и Монко от Шумен прескочили в Сливен при Крума, а оттам преко­сили, кажи го скритом, право в Казанлък, че току се получи писмо от Асеня и годеницата му — искат те старата им майчица да ги благословяла с пис­мо, па то стигало! Как заигра тогава оная жилка отляво под лъжичката на баба Лалка! Тя напусна още на часа леглото. А до вечерта не сдържа я: из­вади пет кантакузени от спастрените си за стари­ни 10 000 грошове, че без да пита Минча, прати ги на Паскалева хан, да ѝ пазарят файтон, и на заранта… на заранта тя, като руски топ, се прехвърли през Шипка.