I. Хаджи Генчо

Хаджи Генчо е такъв един българин, какъвто се рядко ражда и на Еньовден: такъв човек ти не можеш намери ни в Ингелизко. Хаджи Генчо е твърде почтен човек, твърде добър, много учен и разумен; той всичко знае и на всичко е готов да ти отговори, защото е жива душа и пъргаво сърце. По всичко се види, че тоя човек не е напразно имал уши и очи и не е напразно гълтал просеника! Между българите такъв един човек е чисто злато: у другите българи небосклонът е не твърде обширен и това, щото тия знаят, знаят го в еднакъв смисъл, който е останал у тях от дядо и от баба, а хаджи Генчо не е такъв, той обработва своето знание и ако е майка му знаяла три, то той знае цели триесет. Когато ти попиташ някой други българин за нещо, то той ще да ти каже това, щото е чул от майка си, а хаджи Генчо ще да ти разкаже за всичко подробно, като по книга. Е, например попитай го:

- Дядо хаджи, а дека живее дяволът?

- В Тартара! - ще да отговори важно дядо ти хаджия и като владишкия ерокирик ще да ти разкаже за всичко на тънко, чегато книга чете: как там дяволите живеят, как ядат, как спят, как се умиват и все нататък...

В черкова хаджи Генчо ходи всеки ден; в неделя и по големите празници той седи в големия трон при пангала и продава свещи, а през делниците пее на певницата, защото копривщенският псалт Никита Вапцилката се занимава в делник с бояджийско изкуство. Трябва да забележа, че в българските черкови, които са създадени по образа и по подобието на гръцките архиправославни храмове, не стоят, а седят и това седалище се нарича трон. Тия тронове са продадени, препродадени и изпродадени на богатите граждани, а ония люде, които нямат пари или които не желаят да сядат - стоят. Такава е вънкашната наредба на българската черкова; а колкото до вътрешната, то всичката българска черковна йерархия се състои само от един свещеник: няма ни дякони, ни архидякони; но затова всяка копривщенска черкова има по десетина попа. Само попът има право да рече, че той е български пастир...

И така, хаджи Генчо пее на певницата. А как пее тоя хаджи Генчо - за чудо и за приказ! „Господи, возвах тебе“ - извика така сладко и така умилно, щото всеки верующи опули очи, раззине уста и слуша с благоговение и със страх божи.

- Ако тоя хаджи Генчо да не пееше малко с носа си като грък, то и глухите би се събрали да го слушат - казваше дядо Филчо, който беше ходил в Русията.

- В Русията такива псалтове няма - отговаряше хаджи Славчо и хаджи Генчовата слава растеше все повече и повече.

Наустницата, псалтира и апостола, даже и светчето хаджи Генчо знаеше наизуст и ако някой поп се сбърка в нещо, както то бива твърде често, то хаджи Генчо всякога го поправя, „Блядоволиши“ - каже поп Ерчо. „Бла-го-воли-ши“ - извика хаджи Генчо от пангала. „Сраха Рада юдейска“- каже хаджи поп. „Стра-ха ра-ди ю-дей-ска!“ - извика хаджи Генчо от пангала. Хаджи поп беше клисурец...

Всичките хаджи Генчови книги бяха из Киево, защото той не обичаше московския печат и всякога казваше: „Московските книги са за нищо и за никакво, а червенословките им и в ръка не вземай... Ако би ти напечатал в Киево псалтира на такава хартия, каквато е московската, то би можал и на владиката да го подадеш и да се не засрамиш от негова милост.“

Освен черковнославянските писания хаджи Генчо знае още влашки, малко руски, малко турски, малко гръцки, с една дума, той се счита за най-учен човек не само в Коприщица, а и в Стрелча, и в Краставо село, и в Татар Пазарджик, и по Мараша в Пловдив. Когато кадият дойде в Коприщица и когато рече на коприщенци да му изпроводят някой по-умен от самите коприщенци човек, за да си поговори с него да мъртвото тяло или за някоя друга работа, то коприщените, като умни и опитни хора, всякога му пращат хаджи Генча. И ето, иде хаджи Генчо при кадията, разговаря се с него, много говори, сладко говори така, щото кадият почти всякога прехапе устната си и рече: „Окумуш адам (учен човек) е тоя хаджи Генчо!“ - Повече не знае и що да каже, не намира думи.

Хаджи Генчо е учител в Коприщица: него всеки познава като червеното яйце, всеки го почита и всеки се бои от негова милост - и първите, и последните. Попитай за него даже и Пейча слепия - който живее при черковата и който в събота и в неделя събира милостиня, а в другите дни я пропива в кръчмата, с една дума, онзи Пейчо, който твърде хубаво свири с гусли и пее песни за Крали Марко и за деветте змея, - то и той ще да ти каже:

- Иди ти там през Герджиковия мост, в бялата къщица с дългите стрехи и със стъклените прозорци, там ще и да го намериш. А защо ти е хаджията? - пита най-после Пейчо като всеки любознателен човек.

- Да ми напише писъмце до мой Станя - казваш ти.

- Той ще да ти напише... Той хубаво пише - ще да каже Пейчо и ще влезе пак в механата.

Щом хаджи Генчо стане утринта от постелята си, то тоя си час отива в черкова, а из черкова, щом се свърши службата, си отива право у дома и нийде се не запира: само в събота и в неделя закъснява по малко: в събота той събира пшеничка за душата на блаженопочиващите, а в неделя отива у някого на гости, за да поопита греяната и да пийне кавенце.

У коприщенските старци, както е вече назначено от най-старите времена, съществува такъв християнски обичай, щото в събота, когато излязат из черкова, после службата, да седнат пред черковата под стряхата на дървения миндерлък и да гълтат за „бог да прости“. Седнат старците под стряхата, изваждат из пазухите си или из поясите си своите сини с бели звездици кърпи, двата края воврат в пояса, а другите два държат в ръка, а бабичките и момчетата изнасят из черковата освещената пшеница, която е смешена с мед, с тълчени орехи, със смокини, с печено кукурузено или пшенично брашно и със захар, и със своята попова лъжичка раздават тая пшеница на старците и на свещениците, за да поменат умрелите им родители. От другата страна, като царските войници, стоят наред и поповските, и непоповските момченца и чакат и за своето гърло пшеничка и щом я вземат в ръка, внасят я по-скоро в устата, щото даже и време нямат да проговорят обичното според обредите желание: „Бог да прости мъртви души!“ На старците и на децата бабичките дават по една лъжичка, а хаджи Генчу по две, и то за това, че той им пише помениците. Ех, да би вие знаяли как тоя хаджи Генчо пише тия поменици! - С окиси, с варии и с титли, като да са напечатани, и даже поп Георги, който често обича да бърка словото божие, чете хаджи Генчовите писания като вода и никога не казва „Габа“ наместо „Гана“.

Когато се върне из черкова дома, то хаджи Генчо опече на жаравата едно парченце месо, налее си малко червено винце, вземе соленицата и седне, както говори той сам, да пооправи червата си; но преди да захване да яде, той отреже едно малко парченце месо и нахрани своя приятел дебели котурак, който прилича повече на прасе, нежели на котка. Опашката на котурака е отрязана на свети Харалампия, а за удостоверение на това свидетелствува самата опашка, която е обвита в една хартийка, а на тая хартийка е написано: „На свети Харалампия, през деня, в 1841 година аз отрязах опашката на моя котурак и нарекох ему име Бундук. Аз хаджи Генчо, милостию божию учител в Коприщица.“ Котурака си хаджи Генчо много обича, защото тоя котурак, както се види из много исторически факти, е бил единственото същество, което се е ползувало от хаджи Генчовата любов и което е можало да се нарече негов другарин. Но тука се появява един философически вопрос: когато хаджи Генчо е обичал своя котурак, то защо му е отрязал опашката? Нима той не знае, че всяко едно рязане причинява болест и мъки? - Всичкото това хаджи Генчо не е искал и да знае, защото той обича всичко, щото е извънредно и старовременско, и затова боляло ли е котуракът му, или не, а той му отрязал опашката твърде хладнокръвно! Но да ви кажа право, хаджи Генчо не всякога разделява своя залък със своя котурак - той понякогаж го храни с бял, а в празник с чер дроб. Тоя дроб той взема от един касапин за дар, защото учи сина му Нонча да чете велико повечерие и да пише рокам. Хаджи Генчо никога не дозволява на жената си и на децата си да участвуват на неговата трапеза; тия ядат отделно и ядат ръжен хляб и сухо бито сирене, из което маслото или хранителните частици са били извадени още тогава, преди то да захване да се нарича сирене.

Като пояде, хаджи Генчо взема напръстека си, иглата си, въдицата си и своите стари шалвари и отива в училището. Хаджи Генчовите стари шалвари се отличават от всичките други коприщенски шалвари, защото другите коприщенци носят синьо или черно, а хаджи Генчо се облича някак си по-гиздаво; неговите шалвари, които е изтакала баба хаджийка в млади години със своите собствени ръце, са изткани из червена, бяла, синя и черна вълна. Трябва да ви кажа, че хаджи Генчовите шалвари са били ушити първи път преди московците, а сега ги той прекроява и прешива дванайсети. „Не трябва да стои човек със скръстени ръце и да чака наготово, защото всякоя лоза, яже не приносит плод, се изгаря в огъня“ - казва хаджи Генчо и прешива своите шалвари в това също време, когато изображава и возпитава българското юношество. Но преди да ви разкажа етнографията на старите хаджи Генчови шалвари, то трябва да ви явя, че той има още два чифта, едните са нови и наричат се чекшири, а другите са чохени. Чохените шалвари хаджи Генчо облича само на Великден, на Коледа, на Богоявление и на Голяма задушница. Тия шалвари имат кафеен цвят и харизани му са от чорбаджи Вълка. Да ви разкажа сега и историята на старите шалвари. Тия шалвари са на едни места по-вехти, а на други по-нови и на тия места, кои са по-нови, някогаж си са били различни джебове: един за кърпата, други за ножа, трети за топката и така нататък.

Вие, както ми се чини, ще да се зачудите и ще да ме попитате: а защо е на тоя благочестив и любомъдър мъж топка? Да си не играе тоя Синтип философ с топката? - Играе си зер, и играе си твърде чудновато. С топката той умирява немирните деца и учи ги ум и разум. Когато някое детенце се пошегува, то и хаджа Генчо се пошегува: хвърли топката, удари с нея детенцето и извика му гръмогласно: „Донеси топката!“ Момченцето заносва на дяда хаджия тая знаменита топка, па се връща назад плачешката и духа на длановете си.

Хаджи Генчо е добрейше същество. Той не пропуща ни една сватба, ни един помен, а понякогаж и сам чете псалтир за починалите; не пропуща той така също ни едно кръщене, ни една понуда, ни един Бабинден. Ако някой из коприщенските чорбаджии дава зефет или ако повика гости в къщата си, то без хаджи Генчо се не може - хаджи Генчо трябва да е на челото.

Във времето на московските бойове с турците той ходил с московците във Влашко, купил там две брашовски големи бъклици и донесъл ги в Коприщица. И ето, когато някому дотрябва голяма бъклица, то той праща сина си у хаджи Генчови да я поиска от дяда хаджия.

- Дядо хаджия - казва момченцето, - тато ме проводи при тебе да ми дадеш твоята жълта бъклица.

- А нима вие нямате бъклица? - пита хаджи Генчо.

- Имаме... Нима бива къща без бъклица? Нашата е малка.

- А защо ви е голяма бъклица?

- Трябва ни... Тато гощава своите ортаци и своите приятели и трябва да се занесе вино малко повечко.

- А де той, твой баща, събира приятелите си на зефет?

- При Салчовата воденица, в градината, на кьошка.

- Там е мястото добро... Добро е, прохладно е и по-настрана е... А кажи ти мене: твой тато нищо повече ли ти не каза да ми речеш?

- Нищо.

- Не каза ли ти така: „Кажи на дяда си хаджия да дойде и той при нас, да пояде малко и да си попийне винце.“

- Не, той ми не каза нищо.

- Е, ако е така, то иди и поразпитай го малко по-добре, ти, както ми се чини, си забравил нещо... Ха, върви по-скоро! Кажи още на баща си да не забравя да вземе със себе си малко медец. Кажи му: „Вземи медец, защото дядо хаджия преди обед обича медена ракия.“ Тъй да му кажеш... Ха върви!

Момченцето се връща при хаджи Генча втори път и сега вече добива бъклицата. Хаджи Генчо я изнесе сам, подаде я на момченцето и поопне го малко за ухото или за перчемчето, за да не забравя още веднъж бащините си думи, а особено когато баща му го праща по такива важни работи, като например да иска дядовата Хаджиева бъклица и да калеса заедно с нея и дяда хаджия за зефета. Опиня го за ухото още и за това, че туй забравихаджия момче е играло преминалата неделя в черкова и че е било с шапката си Пениното щрепелаче по главата.

Хаджи Генчо е голям оракул. Идете при него и разкажете му своя сън или му обадете, че дланта ви сърби, че лявото или дясното око ви играе, че клепката ви трепери или че сте кихнали на Сурова година - и той тоя си час ще да ви обясни значението на тия важни сръхестествени явления, които смущават неразумния живот на човека. Веднъж Найда Гиздина дошла при дяда хаджия и рекла му:

- Чичо хаджия, аз видях насъне, че ме захапа едно куче.

- Черно или бяло? - попитал хаджи Генчо.

- Черно като катран.

- Това не е на добро - рекъл хаджи Генчо и погледал към небето. - Ти ще да ожениш сина си и ще доведеш в къщата си зла и непослушна снаха.

И наистина след месец Найда оженила сина си и нейната снаха била такава, каквато предсказал сънят...