Тази книга написах през 1943 г. с оглед да мине през вилнеещата фашистка цензура. С оглед минаването през иглените уши на цензурата аз нагласях строежа на изречението, начина на изложението, подбора на думите. Това, което не можеше да бъде изразено чрез полудума, чрез пример или образ, който да излъже цензурата, но да не излъже внимателния читател, всичко онова, което не можеше да бъде изразено чрез „скрита картина“, трябваше да бъде изоставено.

Заемането на властта от Отечествения фронт създаде възможност за писане без страх от цензура, за пълно и незабулвано изказване на мисълта. Но в същия момент, когато тази книга може да излезе от печат както трябва, аз трябва да замина като военен кореспондент на фронта, за да изпълня по-висш обществен дълг. Няколкото дни, с които разполагах преди заминаването, използувах, за да изправя и попълня изложението. Ясно е, че при тези условия това не е навсякъде възможно. Затова книгата давам, на печат съобразно с правилото за по-малкото зло.

Прочее истинско критично отношение към книгата може да има само при второ допълнено издание.

20 IX 1944 г.

Авторът

Обща картина на занаятите

I. Разраст на търговия и занаяти

Следвайки общото развитие, и нашето стопанство от XVIII век насам почна да разчупва рамките на затвореното натурално стопанство на родовото общество и задругата, и да навлиза по пътя на разменното, парично стопанство чрез засилване на търговията и появата на занаятчийско стокопроизводство.

Търговия у нас имаше и през първите ни царства, както и през ранното турско робство. Още във времето на цар Симеона възникна дипломатически въпрос с Византия поради преместване на мястото за обмитяване на български стоки от Цариград в Солун. За тази търговия ни свидетелствуват и споразуменията между българските царе и търговските републики: Дубровник (Рагуза), Венеция и Генуа от XIII и XIV век. [1]

Но тази търговия не засягаше дълбоко стопанството ни, не игра голяма роля; имаше само зачатъчен характер. Преди всичко количествено тя бе малка. Дори търговията на дубровнишките търговци преди и през турското робство не беше особено значителна, макар че от шума около тази търговия може да се помисли погрешно противното.

Търговията ни до Възраждането бе предимно вносно-износна и повече в ръцете на чужденци. Вътрешният пазар бе слаб, поради което и вътрешната търговия имаше зачатъчно естество.

Най-сетне старата ни търговия обхваща съвършено ограничен кръг от стоки: добитък, кожи, вълна, зърнени храни (в приморските области), желязо и сол.

От XVIII век насам обаче търговията ни претърпя промяна във всички горни посоки: нарасна по количество; обхвана сравнително широко вътрешния пазар, мина в ръцете на българи; почна да задоволява широк кръг от нужди, превръщайки в стоки най-разнообразни предмети.

В дюкяна на габровския търговец Иван Симеонов според тефтера му от 1805 г. имало следните стоки за продан на едро и дребно:

Изделията на габровските ковачи (ножове, ножици, арбии, гвоздеи, огнива, тезгяхи и пр.); рога, цървули, ремички, зърнена храна, въжа, пестил, пастърма, лук, шарлаган, ракия, вино, восък, дървени изделия, риба, тютюн, лахут, рогозки, забунчета, мешини, хамути, кускуни за самар, сукмани, мед, пашкули, коприна, сирене, сапун, свещи, козина, желязо, стомана, тенеке, игли, сол, синило, калай, чер пипер, чорапи, ширити, платно, пашкули, фенери, паламуд, дървено масло, куршумени калеми (карандаши), тамян, пили, памучна прежда, сукно и др. [1]

А в дюкяните на другите габровски търговци освен произведения на габровски занаятчии се намирали и следните вносни стоки:

Сушени плодове (стафиди, смокини, рошкови), маслини, захар, кафе, чай, химически произведения и вещества за щавене и дъбене: сода, нишадър, син камък, зелен камък, стипца, сярна киселина, азотна киселина; бои, медикаменти, порцелан, стъкло, стъклени маниста, гривни, копчета, огледала, тел, дребна железария: панти, дръжки, гвоздеи, кофари, синджири; бакър, олово, цинк, сърма, клобудан, хартия, говежди кожи, памук и памучни прежди, бижута, галантерия, чадъри, кибрит, барут, оръжие.

Новата ни търговия имаше за поле на дейност всички точки на България, дори и чужбина. Габровската фирма „Станчо Арнаудов и син“ имаше следните търговски връзки:

С чужбина: Лондон, Марсилия (търг. къща на Мазера и Фасион, А. Вучина); Милано (Фратели Пиачентели, Павези и Менини, Галони, Винаркя); Бергамо (Винченцо Дойна); Виена (Гешоолу); Цариград (Д. х. Тюлиев, Хр. П. Тъпчилещов и др.); Одрин (х. Исак Симончоолу, Якуш Бенсусан, Е. Алтънелмаз, Колааса Мустафа, Хаим Бенсусан и др.).

В Българско: Пловдив (Бр. Гешоолу); Бургас (Койчо Райчов); Сливен (Георги Гидик, Данчов); Казанлък (Пр. Денев, Я. Леви, Я. Бенсусан, Бр. Бозвели, Т. Маньоолу, П. П. Генев, Станчо Груев, Димитър Йовчев); Карлово, Калофер (Д. Караминков, Хр. Г. Симов, П. Д. Павлов); Шипка (Пеньо Тончев); Ст. Загора (Иванчо Стоянов, И. Тодоров); Варна (х. Янаки); Свищов (Бр. Кръстевич, Л. К. и Г. Николови, Вас. Пецов, М. Йорданович, Алеко х. Константинов, Цв. Радославов, Д. Начев, Ташков); Търново (Т. Славчов, П. Кисимов, Меркада, Артине Сувариолу, Ив. х. Попов, П. х. Ив. Карагьозов, Ст. х. Петров); Севлиево (Сюлейман бей, Недко Спиридонов, Ахмед ефенди, Хр. Цанков, М. Радков, Казас Мехмедаа, Ахмед бей, И. Илиолу); Плевен (Х. Ибрахим, Раховала, Доброданлия Мехмедаа, Х. Ибрахим Юзбаши, х. Янаки х. Тодоров); Ловеч (Бр. Д. Попович); Дряново (И. Карамаринов, х. Пенчо П. Гергьов, х. Хр. х. Бончов); Троян (Вас. Цанков); Трявна, Рахово (Ив. Генчев); Елена, Лом, Горна Оряховица (х. Костадин Тодоров) и др. [1]

Този ръст на търговията ни от XVIII век насам създаде търговски капитал у нас, който капитал почна да играе решителна роля в стопанския и обществен живот, премествайки и изграждайки го върху основите на капитализма. Засилената размяна на вътрешния и външния пазар създаде занаятчийско стокопроизводство, превръщайки старите занаятчии по поръчка в стокопроизводители - производители за пазара, за неизвестния потребител; създаде условия за вгнездяване на търговския капитал в занаятчийското производство, плод на което бе и появата на манифактурното производство; най-сетне тя бе предпоставка за създаване на индустриално (фабрично, машинно) производство.

Занаятът се обособи в самостойна стопанска дейност от домашната индустрия на затвореното натурално стопанство в процеса на едно напреднало обществено разделение на труда между добиващо и преработващо производство. Занаятът е първата форма на производство, отделено от земеделието.

Развойните форми на преработващото производство са: 1) домашна индустрия в натуралното стопанство; 2) занаят по поръчка; 3) занаятчийско стокопроизводство - производство за пазара, за неизвестния потребител; 4) манифактурно производство, свързано обикновено с домашна капиталистична индустрия, и 5) машинно (фабрично) производство.