I

                                 ТРАНСФОРМИРАНЕ

1 глава  * Странникът * 

 Слънцето скоро щеше да гмурне чело в пурпурното зарево на фантастичен залез, обхванал с ярките си цветове целия хоризонт. Кървавите отблясъци на косите слънчеви лъчи багреха притихналата огледална повърхност на водата, облаците и цялото небе в невероятно живописни нюанси, достойни за палитрата на велик художник.

Земята притваряше клепки в пастелните полутонове на нощните светлосенки. Дори вечерният бриз спотайваше хладните си ласки и с нищо не нарушаваше кроткото безмълвие на тази изключителна композиция.          

Мракът спускаше бавно своята тъмна пелерина върху пустия океански бряг. Зловещите скални зъби на каменният масив се впиваха безмилостно в плътта на смълчаната нощ. Огромният ярък диск на луната бе изгрял в пълнотата си и разстилаше над перфектната океанска шир невероятно открояваща се с красотата си светлинна пътека.

Нищо в тази спотаена, морно спуснала клепки картина не напомняше за случилия се днес кошмар на морския бряг, където изригналата от скалите лава и огнени късове изгориха стотици хора във врящата вода. Булото на нощта милостиво бе скрило болката и кървавата трагедия, разиграла се през деня.

Силуетът на слаб, висок мъж излезе от прикритието на мрачните каменни сенки, при което се открои на лунната светлина. Беше облечен в прилепнала към тялото еластична материя, която сякаш поглъщаше светлината, попаднала върху нея. Движеше се бързо, с гъвкава котешка походка по посока към гъсто населената с летовници зона на плажната ивица. Черната му коса, акуратно пристегната на опашка се движеше в ритъма на стъпките, потрепвайки заплашително като жива черна мамба на гърба му. Въпреки пресеченият терен, липсата на видимост и припадащия плътен сумрак при навлизането в гористата местност, той се движеше в правилната посока с удивителна лекота на познавач.

Между смълчаните борове беше тъмно като в душата на непокаял се грешник. Зловеща тишина обгръщаше стаените, сънените клони и грапавите им стволове. Жълтите котешки зеници на промъкващия се като сянка между дърветата мъж святкаха хищно в мрака. Равномерното му дишане беше в синхрон с отмерения ритъм на тренираното му сърце.

Съзнанието на мъжа долавяше чуждо човешко присъствие в боровата гора, но солидният ментален екран му пречеше да установи контакт или да разбере каквото и да било. Лесно би могъл да провре пипалата на телепатичното си проникване и да разбие на пух и прах тази тайнствена защита, вдигната от неизвестен, но напреднал ум. Чувстваше интуитивно, че можеше да го постигне сравнително лесно, тъй като екранирането беше дело на обучен в менталното изкуство човешки мозък, който не разполагаше с особен ресурс. Не това обаче бе целта на Белиал сега. Отказа се да прави каквито и да било опити, тъй като цялото му същество копнееше за примитивната вакханалия на отмъщението в света на хората.

Същевременно се досети се, че това е може би групата на Сара, която се придвижваше към Портала на ада, за да се опита да спаси отвлечената от дъмповете Габриела. Предвидливо бяха напуснали населеното с летни къщи крайбрежие, гъмжащо от народ. Злото му сърце ускори ритъма си, обхванато от диво задоволство, тъй като беше приготвил на Сара и малката й спасителна група лека изненада за утре. Сардонична усмивка разтегна тънките устни на мъжа в мрака на нощта, а очите му на хищник претърсиха внимателно периметъра. Тази вечер Белиал жадуваше лесна и бърза плячка в света на хората, затова набързо отхвърли мислите за Сара. Търсеше жертва, която да удовлетвори смачканото му его.

Крачеше напред с тренираната упоритост на питбул. Трябваше да излезе от другия край на лагуната, където летовниците не бяха засегнати от днешните смъртоносни изригвания на злата сила. Там, от другата страна на залива стотици човешки същества не подозираха нищо лошо и се къпеха с наслада в прохладната прегръдка на вечерта. Мъжът се разтресе в конвулсия, предвкусвайки върховното удоволствие от едно жестоко отмъщение, което носеше от часове, кипящо в пазвата си.

Яростта клокочеше необуздано в гърлото му и го давеше с хрипове. И сега, в хладината на гората потръпна от ярост, глухо стенание пропълзя от гърдите му. Човешката му форма усети надигащата се парлива болка, която се качваше към гърлото с цел да се излее в топла влага от очите му. Мъжът изруга яростно и сподави тази слабост.

Днес Ангелът на бездната го беше обвинил и наказал в гнева си несправедливо за чужди грешки и немарливост. Знаеше, че виновните дъмпове щяха да си получат в пълнота заслуженото наказание, но все пак самочувствието му бе значително накърнено. Чувстваше се тотално унизен и смазан. Унищожителният гняв на Великия Аполион беше помел и виновните дъмпове след това, потапяйки ги в агонията на ужасна смърт, но това не успокояваше ни най-малко нараненото его на Белиал – Княза на Черния Портал. Цялото му същество жадуваше кръв.       

В края на боровата гора започнаха да просветват живите светлинки от къщите на летовниците, които притегляха скиталеца неудържимо с игривите си отблясъци. Край някои от къщите бяха запалени огньове, откъдето долиташе весела гълчава, сенки на движещи се хора, разговори на висок глас, смях и детски пискливи провиквания се разнасяха наоколо.

Вечерта край морето беше прохладно - мамеща със свежестта си. Дори и полъх, гальовната ласка на морския бриз, трепет на листо не нарушаваха прихналото мълчание на затаилата диханието си лятна вечер. Имаше няколко интимни двойки, които се разхождаха прегърнати по пустата в този час плажна ивица и се наслаждаваха на спокойствието и невероятно красивата лунна пътека, очертана върху замрялата снага на океана.

Извън обсега на светлините от летните къщи, звездите се открояваха ярко, като разжарени огнища върху тъмната плоскост на нощното небе. Обсебен от атавистично преклонение и страх човек инстинктивно затаяваше дъх пред величавата им безмълвна красота.

Много от летовниците, наематели на киприте малки къщички, сгушени между огромни кипариси, предпочитаха да прекарват времето преди съня навън, около магията на огъня и пращящите сухи цепеници. Тук идваха най-вече семейни хора, свободни по дух, които обичаха живота навън, сред природата и ангажираха приятните летни къщи, разполагащи с всички необходими удобства, разположени недалече от плажната ивица. Луксът на големите хотелски вериги и пъстрата гмеж от хора не беше търсеното от тях удоволствие и представата им за почивка.

А тук, потопени в омаята на непринудената природна красота, всичко им се струваше достъпно и естествено. Вечер децата бягаха на воля или играеха на жмичка между къщите и кипарисите. Възрастните се събираха на компании, обединени по няколко семейства и край огъня се разказваха увлекателни истории, пееха се песни, пиеха се люти питиета и се приготвяха апетитни гозби. Завързваха се приятелства за цял живот, човек преоткриваше топлината на общуването и често това слагаше печат на една положителна промяна занапред.

Този начин на потапяне в тихата, умиротворяваща ласка на природата привличаше и сближаваше хората много повече, отколкото почивката в големите хотелски вериги, сред студенината и неспирния шум на многомилионния градски конгломерат.

 Високият мъж излезе иззад сянката на дебелия кипарис и се приближи непринудено към най-близкия от огньовете с насядала наоколо шумна компания. Миризмата на домашно сготвена храна караше ноздрите му да потръпват и той не успя да прикрие спазъма на празния си стомах. Насядалите на удобни дървени пейки, около огъня хора разговаряха оживено и се смеха високо, като си подаваха услужливо големи купи с димящо ястие.             

 Пламтящите цепеници хвърляха игриви отблясъци и рисуваха със замах по лицата на хората чудновати образи. Съблазнително ухание на месо с богата гама зеленчуци и подправки се разнасяше наоколо. Внезапната поява на мъжа, изплувал заплашително от ръкава на мрака, предизвика секване на разговорите и смеха. Макар и за кратко летовниците се умълчаха и видимо стъписване скова компанията. Погледите на всички се насочиха към непознатия.

- Добър вечер, господине! Можем ли с нещо да Ви помогнем? – попита дружелюбно една от седящите жени, като се извърна към новодошлия с цялото си тяло и се усмихна широко. Беше млада, привлекателна, достатъчно разголена, за да предизвика яростния вой на неутоления вълчи нагон в гърдите на Белиал. Човекът все пак намери сили в себе си и сподави изблика на могъщото чувство с огромно усилие на волята.

Двама от мъжете летовници се бяха надигнали от местата си и оглеждаха с любопитство  излезлия от мрака на нощта човек. Странната, тъмна материя, която обгръщаше безупречната му, стройна фигура на спортист бе привлякла вниманието им. Някои мъже го огледаха с нескрита завист, а повечето жени - с изявено любопитство.

Той кимна за поздрав и като се изкашля, гледайки настрани, отговори с мек и приятен тембър:

- Добър вечер на цялата компания. Аз май се заблудих в гората и светлината на вашия огън ме изведе от лутането в мрака. Благодаря ви много, приятели, че ме спасихте.

- Еее все още не мога да кажа, че сме приятели, но ако се запознаем, седнете с нас и ни разкажете какво правите по тези места, докато споделяте скромната ни трапеза, може и да се получи нещо като приятелство между нас – шеговито му отвърна друга представителка на нежния пол, която носеше към групата голям поднос с току-що изпечени тънки питки домашен хляб. 

Очите й предизвикателно опипаха снажната му фигура и жадно търсеха очите му, за да скочат безразсъдно в пропастта на една древна страст, родена и отигравана от зората на човечеството.  Мъжът беше забил поглед упорито надолу и въпреки търсещите пръсти на околните погледи, успя да запази самообладание. Това предизвика още по – силно любопитство в нежния пол.

Ароматът на прясно изпечените питки хляб със златиста коричка беше уникален. Мъжът не чака втора покана от напористата жена и прие дръзкото предложение.  Бурният протест на празния му корем накара летовниците да избухнат в непринуден смях, който в никакъв случай нямаше за цел да го обиди. Направиха му място до огъня и отново го подканиха да се представи. Човекът седна с видимо стеснение в края на най-близката пейка с поглед сведен към земята и започна да говори със своя галещ ухото, напевен тембър:

-  Казвам се Белиал и съм по тези места от съвсем скоро. Преди много време съм идвал тук, но тогава всичко беше голо, пусто, неуютно и оловно сивото небе захлупваше земята с тежестта си. Нямаше град с милиони жители, нямаше плаж и такава приказна красота наоколо. Днес видях с очите си, че всичко толкова се е променило и цивилизовало, просто изглежда неузнаваемо и ново за мен.

- Вземи хапни първо, явно не само не си бил тук отдавна, но и скоро не си слагал и залък в устата. После ще имаме достатъчно време да говорим – прекъсна го младата жена, която продължаваше да го оглежда заинтригувано, като тикна в ръцете на Белиал голяма купа с апетитно димяща гозба и огромен къс прясно изпечен хляб. Тъмните й очи лумнаха дръзко, с онзи пра стар глад на плътта и пламъка им с огнената жажда на едно недвусмислено желание обгори скромната фигура на непознатия, погълнат изцяло от ароматно димящата в ръцете му храна.

- Като те познавам, мила Анна, този господин няма да разполага тази вечер с много време, за да говори с нас край огъня! – вметна през смях някой от мъжете наоколо.

- Внимавай, умнико! – захапа го тя.

Забележката предизвика гръмогласна буря от суперлативи към кръшната фигура и фриволното поведение на младата, свободна от обвързаности и скрупули жена. Анна отметна предизвикателно буйната грива, която застилаше красиво очертаните й раменете. Под дългите, тъмни клепки пламъка на южняшките й очи стрелна отмъстително смелчагата, който си позволи да я иронизира пред всички. Мъжът преглътна на сухо и се умълча сконфузено, макар отгласа от забележката му все още да отекваше сред компанията наоколо.

Анна не им остана длъжна и съвсем основателно изтъкна факта, че човекът явно няма къде да пренощува тази вечер и ще е нечовешка постъпка да го оставят да спи под някой кипарис, след като в нейната лятна къща има достатъчно място. Искрящите й очи не се откъсваха от привлекателното, смугло лице на непознатия, което неудържимо я привличаше по необясним и за самата нея начин.