Увод към сборника с разкази „Стъпки“

Да четеш разкази на високообразовани хора, които заявяват: „Това е първият разказ, който съм написала“, може да се сравни с попадане в непозната гора през пролетен ден. Красиво е навсякъде наоколо, горещо е, понякога завалява дъжд, удря светкавица, но всеки нов ден е откритие – радост, родила се в новите поставени теми, различни похвати и стилове на писане, трепет и неочакваност при създаване на разказа.

Тънък психологизъм, умението да улавя и пресъздава дълбочината на мисълта и отражението ѝ върху духовния строй на другия, непознатия, е отчетливо изпъкваща характерна особеност в разказите на Росица Каркальова; умението на Йорданка Ангелова да описва живота така, че всяка случка, оживяла със запомнящи се характери в разказите ѝ, се превръща в притча и деликатно загатната поука. Човек с радост очаква всеки нов ред от тази авторка. Лилия Илиева умее да превръща думите във волтова дъга, като същевременно по деликатен начин внушава, че детайлът в ежедневието притежава силата на вулкан, способен да изгради или доведе до разпад вътрешното равновесие на човека. Десислава Бузова умело борави с изненадата, за да изгради запомнящ се сюжет. В разказите ѝ попадаме пред неочакван обрат, чрез който на преден план изпъква жилото на наглед баналното ни ежедневие. Топлотата, любов и сливане с природата, стремеж към добро, което има смисъл само ако го подарим на близки или непознати хора, е стихията на Ирена Стоянова. Нели Драганова черпи от богатия си опит на педагог, създавайки разказите си. Прозата ѝ е реалистична, точна, често сурова, поради което ни въвлича и прави съпричастни към живота в българското училище, на младостта на България днес.

Удоволствието беше голямо, когато всяка събота откривах нови идеи, красиви метафори, интересни похвати в разказите на момичетата. Те са различни по професия – финанси, юристи, педагози, икономисти. Хора, които в максимална степен изразходват сили и енергия в напрегнатия си делник, в грижи за семействата си, за да покажат своя най-истински, богат и щедър образ в своите разкази. Хора, които не се познаваха, но десетте дни, когато пишеха заедно, ги превърнаха в приятели. Защото прозата, както споделиха с мене някои от тях, е най-вярното, най-надеждното име на свободата.

Чрез разказите си, писани по една и съща тема, момичетата показват колко различни и смели са в търсенията си и колко еднакви – в стремежа да открият и постигнат свобода в словото, да живеят, творейки, за да оставят на децата си най-доброто, което могат да им дадат – талант да живеят с чест, да не се огъват, да срещат хората с открит поглед и вдигнати чела, да превръщат невъзможното в постижимо. Защото те правят точно това – с разказите си улавят пулса на България днес, открито показват как живеят, как мислят, как се борят, колко е трудно, но все пак успяват да превръщат дните си в победа.

Шестте момичета бяха за мене радост и отговорност, в разказите им се оглежда истината за творчеството – ако творчеството е голяма и мощна река, то единият ѝ бряг е упоритият, ежедневен, ежеминутен труд. Другият бряг на реката е последователността, намираща верния си образ в творбите – умението да победиш трудностите, да не се прекършиш, да не раболепничиш пред силния. Да побеждаваш с качества и умения, които си създавал цял живот, проявявайки упоритостта и силата на ума си. Но най-важното, най-силното е светлата красива вода на реката – талантът на тези момичета, който те смело проявяват и до който аз се докосвах понякога с радост, понякога смутена поради пропуснатите или сложени не на място запетаи. Но истината е, че само като отстраняваме грешките си, като четем постоянно, неотклонно книгите на хората, създавали преди нас, ще успеем да изградим здрав дом за таланта си – а талантът е жив и мощен само когато посветим плодовете му на хората.

Здравка Евтимова