Началото

За мен соченето с пръст започна още през 1959 година. Тъкмо ме бяха приели пионерче, и то още в първата група, групата на отличниците. Аз далеч не бях такъв, но имах майка за чудо и приказ. Едва след години оцених тази нейна черта – нямаше врата, през която да не може да влезе, нямаше молба, на която да ѝ се откаже. И така, денят е слънчев и ние – аз, Дончо и Петко, се надпреварваме в стрелба с прашки. Сигурно мястото не е било най-подходящо, кой ли пък знае, но след малко издрънча едно стъкло. Не на нечия къща, не на нечия канцелария, а на бюфета на пристанищното казино[1]. Още преди стъклата да са се изсипали на земята, ние вече сме окопани зад рибарските каси. Минутите текат, а бай Методи кръчмарят не излиза навън с оня цветущ речник, от който ушите ти пропищяват и се изчервяват. Схванахме се от чакане. Събирам кураж и се показвам. Крачка по крачка, докато хрущенето на стъкла не ми подсказва, че вече съм на крачка от НАЧАЛОТО. Витрината е счупена и отвътре цветни етикети сякаш ни подканят: вземи ме, вземи ме. После всичко е един миг, един дъх. Но най-интересното беше, че аз не посегнах към така интересните етикети. Докато Дончо и Петко си тъпчеха пазвите, аз посегнах към мръсното и олющено чекмедже на бара. Не мога да забравя този момент. Прилежно в отделни преградки се кипреха банкноти. По-възрастните сигурно помнят цвета на двата лева, те бяха досущ като цвета на долара. За секунди съдържанието на чекмеджето си смени собственика. Изскочих, последван от аверчетата ми. Спряхме се едва на края на града. Настанихме се в една ниша на скалите и всеки заизважда плячката си. Неповторим момент. Това наистина бе часът на истината. Сякаш се бяхме клели или бяхме част от банда – това пред нас ни обединяваше. Ясно осъзнавахме какво бяхме сторили и това наистина ни обединяваше. Сега вече знаехме, че всеки от нас е обвързан с тайната. Докато другите вадеха шишета, цигари, кутии с локуми, аз изсипах пред тях купчина с пари. Парите са власт, парите са магия. Почувствах го още там, тогава. Очите и на двамата се бяха фокусирали върху мен. Не, не учудени или уплашени, а покорни. Аз вече бях водач, главатар. Одисеята ни продължи само ден. Плячката беше разделена, стоката заровена и след минути бяхме пред стрелбището. Руса, силно гримирана кака с огромно деколте и още по-огромен балкон магнетично ни прикова най-отпред. Имахме пари, пред нас стоеше истинска жена, оставаше само да се захванем за удоволствията. И ние започнахме. Каката не можеше да свари да ни пълни пушките и да ни прибира левчетата в дълбоката пазва, намигайки ни съучастнически. Бяхме герои. После пасти и боза. Черпехме всеки наш познат, минал пред сладкарницата. Мили, усмихнати приятелски лица. Каква сила имат тези зелени хартийки. Но нали знаете онзи стар филм „Тя танцува само едно лято“. В нашия вариант звучеше като „Те танцуваха само една нощ“. Сладките ми мечти излетяха ведно с тялото ми от леглото – баща ми се бе намесил. Крещеше като луд и налиташе като такъв. Беше едър мъж и мама, дребна женичка, едва го удържаше. Пътя до милицията го взех, летейки пред върха на бащиния ботуш. Моите момчета вече бяха там. Бай Илия милиционерът ни гледаше с укор.

– Не ви ли е срам! Бащите ви са наши другари, ударници, а вие?!

Върнахме това, което беше останало, нашите доплатиха останалото и ето ни изправени пред черната дъска. Взеха ни пионерските връзки и ни порицаха. Онези, същите, дето снощи ни гледаха и тупаха приятелски, надули бузи, пълни с пасти и боза, сега ни заклеймяваха и ни оплюваха. Егаси работата! Сложиха ме да седна на последния чин до Гюла, едра циганка, която беше запецнала трета година в трети клас. Оттогава соченето с пръст ми стана съдба. Но и оттогава разбрах, че човек се манипулира най-лесно с пари и власт. Оттук насетне за мен имаше само една страна на барикадата, и то тъмната. Но това си беше и чиста далавера, защото после не ме приеха и в комсомола. Сега се сещам, че бих могъл да мина и за дисидент и да си кютам[2] някъде в парламента до Ахмедчо или Кошлучето. Но както споменах, за мен барикадата имаше една страна и аз си държа да си остана на нея.

Соченето с пръст продължи и в Бургас, където отидох да уча в ТМТ-то[3]. Дори и не мислех да уча, но страхът от баща ми ме преследваше и тук. Беше капитан на рибарски кораб и току през ден-два спираше на рибната борса. И тук се изхитрих и започнах да следя радиовръзките на корабите, които съобщаваха местонахождението и посоката си. Когато и да дойдеше, аз прилежно си четях уроците. Иначе животът си течеше с пълна пара.

Бях се прикрепил към една банда на „Малката алея“. Всички бяха по-големи и по-пекани. Започнах да ги копирам и много скоро си извоювах място сред тях. Това бяха пекани момчета, момчета от улицата: Атата, Шуната, Пулата, Калпака и покойните вече Ники Анархиста, Точето и Йотата. Те всичките ми бяха кумири. На тях можех да разчитам винаги. Бях слаб и дребен, но това не ми пречеше да налитам на къде по-големи мъже. Аверите ми за секунди дотърчаваха. Тогава въртяхме далавери с моряци от чужди кораби. Наричаха ни „гураджии“[4]. Вносни цигари, дъвки, чорапи, комбинизони, парфюми, сапуни – всичко, от което можехме да имаме далавера. Сега, като пиша тези редове, ми е трудно да повярвам, но тогава, тогава най-луксозният сапун беше „Чайка“, а цигарите – „Слънце“. Прехвърляхме желязната ограда на вълнолома и дебнехме постовия милиционер. Секунда и уговореният пакет тупва. После свирка и гонитба. Естествено, пакетът се прехвърля през оградата на чакащия авер, а ако не успееш да се прехвърлиш, си „пред килимчето“ на Детската педагогическа стая. Инспекторът е стар познат – Цеков. Същият този Цеков, когото след години уволниха от органите по болест. Само че тогава не се споменаваше, че болестта му си беше чиста педерастия и педофилия. Сред другарите нямаше такива болести. Та, влиза усмихнат другарят Цеков, гледа ме с умиление, което прераства в отвращение, и поредният стол става на трески.

– Какво правише там бе, сине майчин! Кой беше с теб? Знаеш ли, че вече съм те подготвил за ТВУ-то?

И така, в дружески монолог, докато се измори. После следва конско, бършене на кръвта, измиване и писане. Тупва ти бял лист и молив. Трябва да пишеш, защото той е длъжен да рапортува. Е, той и без това знае какво ще последва – играли сте на топка, някой я ритнал и ти като най-малък си прескочил оградата. Що си хукнал, ли? Ами щот’ си се уплашил от милиционера. Какво си подал, ли? Ами топката, естествено. Всичко това е свързано с допълнителни удари по главата. Но те не са страшни, страшното вече е минало. Още малко и изхвърчаш на улицата. Аверите са подготвили стоката и аз заедно със Сакина пътуваме за София. Същата тази София, за която сега сме провинция, чака нашите доставки от цигари и дъвки. И там си имаме ятаци – Чико, Гелето, пекани и точни в плащанията. На сутринта сме пак на пиацата. Парите са отчетени, всеки си е прибрал полагаемото.

Скоро махнах на такси и с учудване видях зад волана другаря Цеков. Погледите ни се преплетоха и видях, че ме позна. Не, не точно кой съм, но някъде от мъглата нещо изплува. Опита се да ме заговори, но аз махнах да спре. Спря и учуден се обърна. Обля ме топлина, онази топлина, която ме обливаше преди всяко сбиване. Усетих как след част от секундата ще замахна и бързо изскочих навън. Нека си живее мръсникът, нека страхливо се оглежда, това му е достатъчно.

Не знам кой е глупакът, измислил класификацията на престъпника. Сигурно ще е досущ като Ломброзо[5], според когото престъпникът се ражда такъв. После описва основните белези: силно окосмен, с два пръста чело и още куп глупости. Та мисълта ми беше за класификацията. Значи, става някакво престъпление и ченгетата задържат всичко живо, що е влязло в техните досиета. Това е първият признак за оядения държавен служител. Защо трябва да се кахъри и тормози, след като му е къде-къде по-лесно да те измъкне от леглото, затвори в стая сам с лист и химикалка и през час да те пита:

– Написа ли всичко?

Какво да ти напиша бе, човек, нали ако ти напиша всичко, то отиде, та се не видя. Престъплението, мили ми ченгета, е като наркотика. Не те интересуват видът и качеството, ако си я окъсал и се нуждаеш от сухо[6]. Вече имаш мотив, останал си без мангизи, трябват ти само обект и съпроцесник. Днес си бил гураджия, утре си сутеньор, а после идват и кражбичките. Следите ли ми мисълта за мотива – все неща, които ти снасят сухо, а и врагът е един и същ – кварталната кука.