Розата….

Тя беше още пъпка, когато се появи първата й мечта. Ужасно й се искаше като цъфне и се огледа наоколо, да приеме поздравите и поклоните на другите рози. Пъпката се пукна, слънчев лъч надникна в нейната гръд, розата се усмихна с розовата си усмивка и примига с розовите си очички. Слънцето и се видя като огромно кълбо – също така розово и красиво. И в сърцето на розата се появи второто желание: да стане красива като слънцето.
И ето че в прекрасното си първо утро тя разцъфна съвсем и, вместо слънцето, видя едно жълто котешко око. По средата му имаше черна ивица.
Розата се огледа наоколо – беше се издигната на върха на голям храст и по него не се виждаха никакви рози. „Нима съм последната?” Никой не я поздрави, нямаше поклони, а само лек шум от зелените листа. И по розовите си листенца усети полъха на южен вятър. Това я зарадва, потули тъгата й, тя се протегна като след сън. „Толкова е хубаво…Само защо съм сама? Къде се отишли другите? И тъй като нямаше други рози, нямаше и кой да отговори. Розата не дочу розова реч. Заплака. Освен да заплаче, нищо друго не оставаше – тя не знаеше нито дума от своя майчин език. Тя мечтаеше и мислеше на човешки език.
Беше разтворила всичките си листенца по обяд, до вечерта си приготви тоалета и понеже излъчваше естествен парфюм, привлече вниманието на едно едро, космато същество, което веднага започна да я ухажва. Розата потрепера от страх, но в това време южният вятър духна така силно, че запрати нахалника далече-далече от розовия храст.
През нощта вятърът се усили, розата се закашля, гърлото й пресъхна, а из въздуха нямаше нито капчица вода, нито пък най-лека пара. Тя отмаля съвсем, едно листенце се отрони от тялото й, полетя надолу в някаква черна дупка. Сетне изведнъж й се зави свят, престана да вижда звездите по небето и изпадна в несвяст. Косматото същество я нападна отново, прободе с хоботче тук и там, но сякаш усети смъртта и побягна като ожилено.
На заранта слънцето изгря, розата се свести, но се видя оголена, само едно листенце покриваше онази част от тялото й, за която тя не знаеше още нищо, само чувстваше някаква особена топлина и радост, щом вятърът се появяваше отнякъде.
И пак се унесе… По едно време дочу тих глас: „Обичам те!” Розата отвори очи и сред розовата светлина на слънцето, видя лицето на красив момък. А тя вече разбираше от човешки език, усмихна се, последното листо падна… Розата не се засрами, сърцето й заби силно и радостно. „Благодаря! Ти ме спаси от смъртта!” Тя беше последната роза, нямаше кой да я научи на майчиния език и затова разбра спасителните думи на момъка.