Среща

Нощта падна, по-тиха от шепота на вятъра, пробягващ по върховете на дърветата... Винаги ставаше така – птиците замлъкваха, над главата му се стрелваха прилепите... точно тогава, когато някъде там, отвъд залива, градът замигваше с милионите си светлинки, като пикселите на огромен фосфоресциращ екран сред тъмния фон на нощта... и ставаше тихо. После вятърът спираше внезапно, така както се бе появил... и денят свършваше. Изведнъж.

Изправи се до дънера, на който бе седял, и голямото куче, което досега безмълвно се ослушваше и душеше в мрака, го последва. То бе единственото същество, останало да го обича, безрезервно, без очаквания и без въпроси. Живееше и съществуваше сега, щастливо, че е с него, тук, в гората, и усеща миризмата му на човек до себе си... Знаеше го. Цял живот бе имал кучета... Дори в казармата бе кучкар... Но с това беше различно. Сякаш имаха някаква невидима връзка или поне той го усещаше така. Усмихна се тъжно, наведе се да го погали и кучето се притисна в нозете му.

– Хайде, моето момче... – каза мъжът нежно и в същия миг видя светлините на фаровете, които пълзяха по тесния път. Обхвана го необяснимо раздразнение и през ума му премина: „Дано продължат...“, но колата сви и се заизкачва по стръмното към тях. Трябваше да остане и да изчака или да мине край нея... Приседна отново на дънера, скрит в дърветата. В края на краищата не бързаше за никъде.

Автомобилът направи маневра на стръмното и спря. Едва тогава, на фона на светлините на града, видя, че всъщност е джип. Фаровете угаснаха и тишината отстъпи място на ритъма на чалгата... Класика! Кучето изръмжа и мъжът леко го потупа по главата, но едновременно с това дланта на другата му ръка обхвана каишката.

– Споко, моето момче... – Едрата каракачанка, която не откъсваше очи от колата, леко поклати опашка.

Музиката спря и откъм джипа се чу отваряне на врата. На слабото осветление в купето се откроиха силуетите на мъж и жена... Чу псувнята на мъжа, който се канеше да слезе, после видя как се извърна и удари жената, която извика кратко и се сви на седалката... В тишината вече ясно чуваше потока ругатни.

– Мамицата ти курвенска! Пет години за това ли ти търпя фасоните, за да ми кажеш накрая, че си спала с оня педал...?! Слизай! Слизай, мамицата ти... Ей, тука ш’та заровя! – Мъжът изскочи, бързо заобиколи и отваряйки вратата от другата страна, сграбчи жената за косата и я свлече навън. После от мрака се чуха само стенанията ѝ...

– Дръж! – Гласът прозвуча някак уморен и объркан... по-скоро шепот в ухото на кучето, но и той не бе толкова тих, колкото вакуума, останал след плъзналото се в мрака животно. Сякаш бе минала цяла вечност, преди да чуе краткия лай и ръмженето му... и после още една, преди въздухът да се изпълни с ужаса на безумния мъжки вик. Като в сън чу двигателя и видя фаровете да се отдалечават по черното и по пътя надолу.

Изсвири и кучето се върна задъхано и възбудено, но притихна бързо под нехайния допир на ръката му...

Мина още време, преди сам да успее да се успокои, но само за да осъзнае, че нещо не е както трябва. Кучето бе със­редоточило вниманието си нататък. „Жената!“ – мисълта мина светкавично през ума му и той тръгна бързо напред. Не му бе нужна светлина, познаваше всеки храст и камък наоколо, но сега съжали, че не носи... „Поне е жива!“, отдъхна си, когато видя тъмния силует пред себе си. Кучето изръмжа и рязко опъна повода, но се задави и замря в очакване на команда:

– Споко, моето момче! – каза отново с нежност, а после към жената: – Не се плашете. Нищо няма да ви направи... – Осъзна за частица от секундата, колко нелепо звучат думите му, които едва ли щяха да я успокоят, но трябваше все пак нещо да каже. – Добре ли сте?

– Да... – Спокойствието в гласа ѝ го изненада. – Нищо ми няма!

– Добре. – И понечи да продължи, стиснал здраво повода. Но осъзнавайки очевидното, разколебан, попита: – Искате ли да ви заведа до спирката?

Жената се забави, преди да отвърне:

– Каква спирка?

Явно не беше съвсем адекватна... И разбираемо...

– На автобуса. За града. Надали искате да останете тук сама...

– Той ще се върне... И ще ме убие... Ще убие и теб... – Този път, освен че мина на „ти“, в думите ѝ прозвуча истерия. Нещата започваха да се усложняват... Дали пък не беше дрогирана?! Захвърли добрия тон.

– Окей. Виж... не ми пука за тоя смотльо и к’во щял да направи, и ако искаш, оставай да го чакаш или ела да те заведа до спирката... По път ми е... Автобусите още трябва да се движат... Просто исках да помогна... – И дръпна кучето, което вече дори не ѝ обръщаше внимание. – Хайде, моето момче!

– Добре... – каза жената неопределено и го последва, спъвайки се на всяка крачка в коловозите, издълбани от гумите на колите. – Нямаш ли фенерче или нещо... Джиесем, да светнем? Моят остана в джипа... – Той се обърна и едва различи силуета ѝ сред сгъстяващия се под дърветата мрак.

– Нямам. Да не си на токчета? – попита.

– Да – отвърна му, а той не успя да сдържи възклицанието си.

– Леле, майко!

– Нямах идея, че ще обикалям горите!

– Сигурно... – каза мъжът, усмихвайки се иронично в мрака.

– Тук ли живееш? – попита го на свой ред, а и вероятно за да смени темата, жената.

– Е, не точно тук... – усмихна се още по-широко. – Но наблизо.

– Той наистина ще ме убие... – повтори момичето с горчивина.

– Стига глупости! Всеки е изневерявал... или поне повечето. Това не е нещо, което... – Почувства се глупаво и неудобно, че се издаде, че е чул разговора им... или по-скоро псувните на мъжа от джипа. – Сега ще се прибереш у вас и утре всичко ще е на ред. На тоя ще му мине... ако те обича... или повече няма да ти се обади!

– Той ми е мъж... – Настъпи неловка тишина, преди да я попита отново, воден от някакво нездраво любопитство.

– А защо му каза?... Или той сам разбра?

– Разбра, естествено! Чука се с всяка, която му падне... исках да му го върна... – Гласът ѝ трепна издайнически. – Само веднъж...

– Шибана работа... – каза неадресирано. – К’ъв е... С к’во се занимава, че толкова те е страх от него?

– Не ти трябва да знаеш! – отвърна, вече през сълзи, но след малко се поуспокои и продължи. – Целият град е негов! Прокурори, съдии, кмет, общински съветници... Всички! Той коли и беси... защото им плаща. Като казвам коли и беси, имам пред вид и... наистина... Или поне го е правил. Целият град е негов... – Повтори. – И тази гора е негова...

– Така ли?! – Само последното го изненада истински. – Мислех, че е държавна или общинска... или каквито там трябва да са горите...

– Негова е! На една от фирмите му, де... Все тая!

– Значи е Голямата работа, а? Ама бързичко се изнесе с джипа... – изхили се в тъмното.

– Изпитва панически страх от кучета. Още от малък...

Мъжът спря. Бяха се отклонили от коловозите и вървяха по пътека, която само той знаеше и откриваше в тъмното.

– Внимавай тук, има камъни и се плъзга... Мокри са... Дай ръка! – Обърна се в тъмното към жената, но дланта му остана празна. – Има изворче, по-нагоре... – Кучето забави ход и внимателно запристъпя едва-едва, спирайки на всяка крачка, за да не го дръпне с повода. За пореден път го изпълни гордост и възхищение... за миг. После усети рязкото движение зад себе си и тялото ѝ политна, повличайки го на земята. Кучето отскочи инстинктивно встрани, а после се хвърли с ръмжене върху ѝ. Жената изпищя, почти в същия миг, в който мъжът рязко извика. – Не! – И изправяйки се, изрита в тъмното напосоки животното, а то объркано изскимтя. Беше излишно. Бе замръзнало на място, още при рязката команда. – Ухапа ли те? – Попита бързо.

– Не успя, ама ми взе акъла... Егати звяра!

– Слава богу! Не е чак такъв звяр, пази ме... защото ме обича... А и аз него... – Смути се, но продължи, а в тона му прозвуча припряност... или неудобство... – Уча се от него... Да обичам без въпроси и без да обръщам внимание на болката, която ми причинява някой, когото обичам... Да се боря за него, да му прощавам, да съм му верен... – „Какви ѝ ги ръся?!“, помисли си и спря. После се наведе: – Ела, тате! – Прегърна здравия врат на кучето, което се притисна и замря в него, сякаш нищо не беше се случило. – Хайде! – каза, щом престана да чува как жената си изтупваше дрехите, и продължиха.

– Счупила съм си токчето... – някак разсеяно проговори тя, а мъжът се усмихна отново на себе си: „Аз си говоря, тя си приказва...“ – И май цялата съм в кал...

– Очакваше се – отвърна на глас. – Аз също... Счупи и другото токче, ще стъпваш по-добре... май... – И допълни с извинение. – Поне по филмите съм гледал, че правят така...

Усилващият се тътен на прелитащ ниско самолет го накара да замълчи, а с отминаването му от дола, сякаш досами тях, до слуха им достигна накъсан и тъжен вой, наподобяващ плач на дете... Последва го друг, после и още...

– Какво е това? – попита жената, а мъжът се усмихна за пореден път, но сега с някакво нездраво доволство, доловил страха в гласа ѝ. Замълча, колкото да придаде достатъчно сериозност на думите си, и преднамерено нехайно отвърна:

– Чакали.

– Моля?! – истерията се върна в гласа ѝ и той искрено съжали. Бързо допълни:

– Няма страшно, не нападат хора... Не и в България... Звукът от прелитащите самолети ги дразни по някакъв начин и често вият. Дори денем...

– Ти сериозно ли ми говориш?!

– Ами да, защо?! Някога тук имаше и сърни, зайци, фазани... Сега останаха само чакалите... Е, има още някой и друг заек, ама...

Прекъсна го:

– Бъзикаш се, нали?! Чакали! В града.

– Въобще не се бъзикам! – каза натъртено. Не обичаше да води спорове и да убеждава за очевидни неща. Изнервяше се. Просто очакваше другите да му вярват, защото сам лъжеше изключително рядко... – Нали и сама ги чу?! Градът си е град... и е на десет километра оттук! Тук е гора... Вярно, не е голяма, само няколко стотин декара и отвсякъде оградена от вили и дворни места, но... Това са чакали! – каза примирено, изгубил напълно желанието си да я убеждава...

– Искам да се прибера... – прозвуча му като много уморено дете, думите ѝ го спряха. – Поне да имаше къде...

Обърна се към нея, но едва я различи в тъмното. Наум си каза: „Егати нощта!“

Гората рязко свърши и пътеката ги изведе на слабо осветения от уличното осветление път. Едва сега я видя на бледата светлина и дъхът му спря.

– Леле, майко! – повтори шепнешком, този път с възхищение. Беше една от най-красивите жени, които бе виждал някога... Ако не и най-красивата... И той наистина я бе виждал и по-рано. – Ти...

– Аз съм, да. – Беше я виждал, да, но къде? Май по телевизията... Каква беше? Манекенка, журналистка, модел... Нещо такова... – Значи ме позна?!

– Да... Обаче честно, изобщо не съм сигурен откъде... – Жената тъжно се усмихна.

– А аз разбрах, че си ти, още в гората, въпреки че и аз не бях сигурна в началото. – Остана като гръмнат от думите ѝ и тя го видя, защото усмивката ѝ стана тъжна, и допълни: – Познах те по гласа и когато заговори за кучето си... Бяхме в един клас. Маргарет. Помниш ли ме? Карахме един твой рожден ден тук, у вас, целият клас... Голям купон беше! Вашите бяха заминали някъде...

Да, сега вече включи! Накрая, повечето от тях подпийнали, си бяха направили и нощно къпане в морето и това бе звездната му ученическа нощ, нямаше как да я забрави! Плуваха по лунната пътека, а когато излязоха на брега, ѝ се обясни в любов... Тогава май за последно бе говорил с нея, защото повече не посмя да я погледне, докато завършат. Тя беше отличничка, красавицата на училището и поне половината момчета от класа бяха влюбени в нея... А той, саможивец, който живееше извън града, нямаше приятели и единствените шестици, които получаваше, бяха неизменно по биология и физическо...

– Разбрах, че си се оженила в Щатите... – смотолеви, а тя непринудено се засмя.

– Де да бях! Не... Но живях там за малко с нашите... Три години. Баща ми работеше в шипингова компания... После се върнахме, завърших Софийския, омъжих се... И така! – Прииска му се да не бяха излизали от гората. Беше се изчервил и се чувстваше отново ученик, загубил гласа и ума си пред красивото момиче... А тя бе дори по-хубава от преди. Някак по-тиха... и улегнала. Погледът ѝ бе изгубил предишната надменност, а тялото ѝ излъчваше една друга, различна и зряла женственост... – За мен май научи предостатъчно... – каза с известна ирония. – А ти... Как я караш?! Женен ли си, имаш ли деца...

– Две... – И кой знае защо, допълни горчиво: – Нашите починаха. И двамата. Един след друг...

– Съжалявам!

– Да... – Обхвана го неясното чувство, че разговорът всеки миг ще зацикли, и заговори бързо и първосигнално. – Онази нощ... Не бях пиян. И всичко, което ти казах, беше истина...

– Знам! Аз също те харесвах... И ТИ ГО КАЗАХ ТОГАВА! – натърти, въпреки че го прошепна. – Но ти вече дори не ме погледна... Бях бясна! Какво ти стана, за бога?!

– Ами... лапешка работа, какво?! Ти постоянно все за нещо се заяждаше или присмиваше...

– Но това беше защото ТИ не разговаряше с мен... И не че аз бях много голяма, де... – Усмихна се. Покрай тях профуча кола и кучето се притисна до крака му. Бяха стигнали до спирката. – Както и да е! Явно сме се разминали... – продължи помирително. – С какво се занимаваш сега?

– Тогава мислех само за теб... А и сега понякога... – Сякаш изобщо не бе я чул. – Но нещата нямаше как да се случат помежду ни – аз, най-захлупеният пич, и ти, красавицата на училището!

– Е, сега вече се оля! Благодаря за „красавицата на училището“, но ти дори не ме позна... а пък и „най-захлупеният пич“... Комплименти ли си просиш?! Ти си беше мъжкар отвсякъде. Не ти пукаше от нищо, ходеше на тренировки, не говореше с никого и всички мацки те гледахме влажно, влажно... – Засмя се.

– Глупости! Никоя не ми обръщаше внимание...

– Да бе, да! – каза го като тийнейджърка и той се усмихна на себе си. – Горкичкият, как да не те съжали човек! Ето, чак и теб те досмеша...

– Не... Не се смея на думите ти! Това „Да бе, да“ го каза по същия начин като сина ми. А той е в пети клас... Ти имаш ли деца?

– Не... – замълча неловко и бързо допълни: – моят звяр не може да има. Стерилен е... Сперматозоидите му са мъртви на 100%, но не отиде да вземе изследванията си, а аз не смея да му го кажа... Мисля, че се досеща и сам, но не иска да го признае и затова обвинява мен... Така е по-лесно, нали знаеш...?!

– Комплексар... – процеди с презрение той. – Извинявай! Знаеш ли?... Много ми е готино с теб... – каза го съвсем простичко и непринудено. И дори не се опита да анализира защо го прави. – Чувствам се... Не знам... Искрен... Като ученик, като тогава... Отдавна не беше ми се случвало.

– И на мен... – отвърна тихо тя. После изражението ѝ отново помръкна. – Как ще се прибера такава...?! Виж ме, цялата съм в кал...

– Не се прибирай! – Стори му се, че това е най-тъпото нещо, което можеше да изтърси, докато не се чу да продължава: – Ела у нас!

– У вас ли?! Ами жена ти...

– Разделени сме... Разведен съм.

– Защото... Нали ми каза, че имаш две деца...

– Имам, но са при нея. Сам съм!

Жената замълча, обмисляше думите му, после вдигна очи и го погледна отново с някогашния си поглед на ученичка... Чувстваше се пълен идиот! Преди да проговори, по устните ѝ премина лека усмивка.

– А може и да не сме се разминали...