Душът свистеше в ръката на Крум, силната водна струя, превърната в ледени иглички, проникваше и под кожата му, наелектризираше я, отмиваше бавно напластената умора. Той се възраждаше. Насочи душа й към лицето си. И тогава чу позвъняването. Рязко завъртя крановете.

— Ева, телефона!

— Чувам! — обади се тя много отдалеч. Пресече едното антре, пресече второто. Звъненето неочаквано спря.

Крум разтърка с кърпа и по навик косите си, хвърли бърз поглед в огромното огледало на стената, също по навик — цялото изпотено, то не върна нито лицето, нито тялото му; намъкна набързо хавлията и прекрачи прага на банята. Бос и като ронеше капки по мокета, той пристъпи към хола. През вратата промъкна само главата си.

— Кой беше?

Страхуваше се от тия ранни позвънявания в неделните утрини, както някога се страхуваше от телеграмите. По телефона бе научавал за смъртта на близки, за станали злополуки, за нещастия, далече от него, които го привикваха на помощ. Той хукваше обезумял по стълбите, мяташе се в колата, мъчително натискайки педала на газта, за да стигне навреме. Никога не стигаше навреме,

Ева седеше с гръб към него, приведена спокойна над нещо, което държеше в коленете си. Леко изви назад глава.

□ □ □

— Марко — отвърна тя.

— Марко? Кой Марко? — и пристъпи в хола.

Ева се засмя. Смехът й, ободрителен и успокояващ, отново препъна Крум. Не можеше да повярва изведнъж. Марко?

Заобиколи фотьойла и седна насреща й. Загледа съсредоточеното й лице, после... позна разгънатия стар албум в коленете й. И сам измъкна отговора. Като че ли изплува под наносите забрава, от време, което вече не му принадлежеше. От един друг живот, който отдавна му се бе изплъзнал. Изправи се, застана зад гърба й, загледа се в снимките, усети познатата болка под плешката. Ева не бързаше да отгърне страницата. И особено го заболя от една. На нея видя не само себе си и до себе си Ева — такива, каквито бяха някога, а и всички други такива, каквито бяха някога. Натъркаляни по килима, кой присвил глава между коленете си, кой облегнал се на стената, кой опрян на лакът, но вперили очи в единствения седнал на стол любим професор. В центъра на стаята, както беше в центъра на живота им. Техният дядо Лаз! Преглътна. Последните му възпитаници бяха точно те, тия единадесет студенти — десет момчета и едно момиче (Ева присъстваше като негова жена), единадесет лудо запалени по самолетостроенето глави, които следваха професора навсякъде, дори в ежедневието му. Снимката бе направена в неговия дом, където пристигнаха вкупом за рождения му ден. В ъглите, в огромни вази, поставени и те на пода, се виждаха розите — седемдесет и една, точно колкото бяха и годините му. Последните, които му поднесоха.

— Колко време мина оттогава! — въздъхна Ева.

Тя се боеше от времето. И Крум се боеше. Погледна я на снимката, погледна я и до себе си. Топла, дишаща, с тия сребреещи кичури коси, с тънка невидима още мрежа от бръчици край очите, с две гънки врязана горчивина край устните. Прегърна я, притисна мократа си страна до нейната и съвсем приведен над снимката, затвори очи. Изпита познатата болка, като че ли пак му нанесоха удар отзад между плешките.

— Двайсет и пет години...

— Двайсет и пет? — повтори Ева с учудване. — А като че ли беше вчера...

— И какво искаше Марко? — преглътна болката Крум.

— Да ви събере отново... Всичките...

— Всичките?

Всичките... Къде бяха те и колко време не бе ги виждал? Кои бяха оцелели и как ли се бяха променили? За смъртта на Чавдар знаеше — притиснат от инфаркт към директорското бюро, знаеше и за злополуката с Антон, приковала го до края на живота му в инвалидна количка, случайно бе научил и за смъртта на бай Рашо, най-възрастния в групата, единствения рабфаковец, прикрепен точно към него, за да му помага, а Крум можеше да му бъде син... Пръв бай Рашо бе успял, за това му помогнаха годините, опитът преди следването, заслугите към страната и пръв си бе отишъл, малко след дядо Лаз... След толкова много усилия! Какво ли бе станало с Камелия, освен че се омъжи за Ангел и набързо му роди двама сина? А и със самия Ангел? А с Герчо? А с Павел? А с Добри? Вече се страхуваше да ги среща, защото се страхуваше от промяната, станала и с тях.

— За кога е срещата? — запита Крум.

— След седмица — затвори албума Ева и се изправи от фотьойла с лице към него. — Ще отидем, нали?

Той въздъхна. Би искал да не отива никъде. Кимна с глава. Добре.

— А сега се облечи — погледна Ева към хавлията, плътно усукана около тялото му, — децата вече ни чакат!

Преди да излезе от хола, телефонът отново иззвъня. Крум спря с ръка върху дръжката на вратата. Сърцето му скочи в гърлото. Ева погледна към него и разбра, пристъпи към апарата, вдигна слушалката. Лицето й бавно помръкваше след всяка казана дума.

Децата караха ски в Боровец.

— Викат те спешно в института. При децата ще отида сама... — и се обърна.

— Случило ли се е нещо? — запита почти безгласно.

— Не! — избухна тя. — Какво да се случи? Нормално. Винаги си най-необходим там! — ръката й сочеше към прозореца в посока на института му, а обърнатото й лице към него му казваше, че е разчитала поне този ден да бъдат всички заедно. — Върви! Върви! — забута го с длани, събрали много ярост. — Върви! И за там ще трябва да се облечеш.

Зад вратата, която тя затвори с трясък, чу плача й. Поиска за миг да се върне при нея, да я утеши. Знаеше, че единствената утеха е да й каже, че няма да отиде. Не можеше. Скрит в стаята, започна бързо да се облича. И с всяка дреха, която слагаше върху себе си, се отдалечаваше все повече, беше вече там. Забрави за Ева, за Марко, за миналите и за предстоящите срещи, остана само настоящето с безбройните задължения в него.

— Мога ли да взема поне аз колата? — върна го гласът й.

□ □ □

— Вземи я! — отвърна й вече в хола, целуна страната й набързо, също по навик, и излезе, без да се обърне. И без да каже кога ще се прибере. Защото… щеше да я излъже. И то, без да иска. Отдавна не разполагаше със себе си,

□ □ □

— Антон? —— каза непознатият глас в слушалката.

— Да?

Бе примъкнал количката до апарата още на първото позвъняване, толкова рядко звънеше. И сега не повярва на ушите си, че търсят него, не жена му, не децата му, а него самия, забравения дори от бога. В дългия ден, който го чакаше, след излизането на всички, както и през всеки друг, не само в съботите и неделите, Антон се заобиколи със списания, вестници и книги, радиото свиреше, телевизорът работеше и по този начин отново създаде измамни присъствия около себе си, измамно заслушан в гласове, смях и музика, а вътре в него плачеше пак тишина. С годините ставаше все по-самотен, все по-ненужен, все по в тежест на околните. А се стремеше каквото може да прави сам, за да не обременява никого. Но как да избяга от самотата? Измисли хиляди начини да задържа хората около себе си, изостри чувството си за хумор, запаметяваше от книгите най-любопитното, за да говори интересно, държеше се здраво за съвремието и криеше дълбоко ония невероятни пристъпи на ярост, които го нападаха внезапно да уязвява другите или да свърши със себе си. Все още успяваше да им се измъкне, да излезе по-силен от тях и да продължи. Докога? Не знаеше… Залови се отново с авиомоделизма, ден след ден изрязваше и слепваше моделите, после като виновно дете гледаше приведеното лице на жена си, която помиташе изрезките и мълчеше. Обвиняваше ли го? А какво друго да прави?

— Антоша, наистина ли си ти? Гласът ти звучи странно…

— Кой е? Кой е? — напрегна се Антон в слушалката и задъханото дишане издаде вълнението му. — Хайде, не ме измъчвайте…

— Марко е — каза гласът отсреща. — Само, моля те и теб, не питай кой Марко. От групата. Вярно, че минаха много години и…

— Откъде се обаждаш? — задъхваше се все повече Антон и се стремеше да се надигне от количката, напразно. — Защо не прескочиш до вкъщи? Ще ти кажа адреса… Вземи едно такси и на улица „Папрат“ в…

— Отдалече ти звъня, Антоша, от Стара Загора. И сам разбираш, че не мога да дойда до улица „Папрат“. Но когато ти пристигнеш в Стара Загора…

— Никога няма да дойда…

— Хайде, сега взе, че се обиди. А аз съм решил да събера групата. Време е да се срещнем. Всички… Звъня поред. След теб са Павката и Герчо.

— Те още летят — тихо каза Антон.

В задъхания телефонен диалог настъпи дълга пауза. Чуваше се само как припуква нещо по линията. Можеше всеки миг да прекъсне. Антон се изплаши, навярно и Марко се изплаши, но му бе нужно малко време нещо да премисли.

— А ти вече не летиш ли, Антоша? — гласът прозвуча загрижено и с неподозирана мекота, която задръсти гърлото на Антон. Само след миг изчакване продължи: — Да не би да си болен?

— Нещо такова... — едва се отзова на изчакването.

— Но срещата е чак след седмица! — надигна се оптимизъм в гласа на Марко. — Помниш, нали, как всички мен ме бяхте отписали? А аз излязох по-силен от болестта. И сега като ме нагази кръвното, пак не му се дадох...

— И кризи ли си имал? Кога? — за Марко можеше да говори по-лесно. И някак се изплаши пак за него. — Помниш ли как в ония гладни студентски години умееше от нищото да направиш нещо и да ни нахраниш всичките с два хляба и пет риби? И не ни даваше възможност да се опомним от смях? Ех, какви години! — Антон почти заплака и стисна зъби.

— Какво се е случило с теб, Антоша? — не се хвана гласът отсреща на уловката. — Кажи ми!

Отново настъпи дълга напрегната тишина, в която се повториха припукванията по линията.

— Марко — изплаши се Антон, — ако прекъсне, набери ме отново. И аз бих те набрал, но не знам номера ти... Вече нищо не знам за никого. Само да не сбъркаш да звъннеш и на Чавдар...

— Защо? — запита нетърпеливо гласът.

— Защото... — Антон преглътна. Не можа да продължи, а бе решил неочаквано да му каже истината — за себе си, за Чавдар, за бай Рашо. В неговия свил се на топчица свят имаше време и за другите, и за спомените, и за болката, докато в света на Марко… и особено след кризите.. — много време мина, много неща са се променили.

— Хайде, хайде — удари го смехът на Марко в слушалката, — помниш какво си бяхме обещали. Колкото и късно да се видим, да си бъдем пак същите. Ще дойдеш на срещата, нали? Точно след една седмица в Стара Загора. Ще ви чакам на гарата. Със следобедния влак, който пристига в 16 и 30. Разбра ли? А аз щом дойда в София, ще те посетя. На улица „Папрат“, номер... Чакай, „Папрат“ не беше ли в Драгалевци?

— Беше. И все още е. И ще бъде. Номер дванайсети. Всеки ще ти каже, попиташ ли за мен.

— Брей, толкова ли си станал известен? — засмя се гласът отново. — А сега… доскоро, че имам още на много да звъня, като пилци се разпиляхме! — и затвори. Само след миг телефонът позвъня отново. Антон се пресегна с надежда. Сигурно все пак ще ме запита от какво съм болен, помисли и вдигна слушалката. Гласът беше на момче.

— Гришата?

— Няма го — и посегна да затвори, но момчето явно не бързаше.

— Но той ми беше обещал да…

— Какво ли не си обещаваме ние хората! — трясна Антон слушалката и почти побягна с количката, въртейки усилено колелата й. Затвори всички врати зад себе си, усили радиото, наду и телевизора и в цялата какофония от звуци започна да крещи. Гласът му излезе слаб, и сам не го чуваше. А виеше с цяло гърло, душата му виеше. С лице към вратата и все още отворена уста, видя да влиза жена му. Млъкна. Тя не го забеляза веднага, намали най-напред радиото, изключи телевизора и едва тогава го погледна.

— Ти какво? Да полудееш ли искаш? — скара му се. — Ох, боже… — заплака неочаквано. — Не зная вече къде по-напред. Всичко на моите ръце… — овладя се, избърса сълзите и приседна до него. Улови ръката му. В пръстите й имаше надежда. Притисна неговите. След всичко? Засмя се. Зло. Горчиво. Яростно. Тя затисна устата му с длан. — Извинявай. Чух за някакъв професор…

— Не издържаш повече така, нали? Признай си! — каза през зъби. — Искаш да приема, нали?

— Аз издържам, жена съм, а и… — отмина озлоблението му, като склони ниско глава. — Не разбираш ли, Антоша — вдигна я внезапно, очите й имаха цвят на море, с приливи и отливи, — само ти си ми! Гришата ще се жени, Катето чака дете, те си имат свой живот. Не искам да те загубя. Че ми е тежко, тежко ми е, но си мисля какво ли ти е на тебе… — и се огледа с такова отчаяние, че той й прости всички огорчения, които навярно несъзнателно и от умора му е нанасяла през годините.

□ □ □

— Чавдар?

— Кой го търси? — жената заекна на телефона и придърпа първия стол, който се оказа най-близо. Коленете й внезапно отмаляха. Не че и друг път не се бе случвало да го потърсят, случвало се бе, но всеки път коленете й се подкосяваха и й се струваше, че ще умре само като чуе името му. Синът й притича към нея с чаша вода и успокоително.

— Пак ли татко търсят? — попита я почти беззвучно, тя кимна. — Дай на мене! — почти насила измъкна слушалката от ръката й, като не я изпускаше от погледа си. — Кой го търси? — запита вече в слушалката. — На телефона е синът му...

— Марко, от студентската му група. Може би сте чували за мен? А може и да не сте, минаха много години... Но най-сетне сме решили да се съберем. Точно след седмица. В Стара Загора...

Идваше му да каже „приятно събиране!“, но се въздържа. По примера на баща си сам следваше инженерство и смяташе да го продължи, точно от там, където баща му бе спрял. След смъртта му дълго бе подреждал бюрото в неговия кабинет. Почти не го познаваше, вечно зает в завода, той не бе имал много време за сина си. При сортирането на писмата, записките и снимките бе открил здравата връзка, съществувала някога между десетината момчета в групата. Кое ли от тях бе Марко? И как тази връзка се беше разпаднала във времето?'

— Би трябвало да знаете, татко почина преди три години — събра цялата си смелост Чавдар, за да произнесе думите на глас. — Разбирате и сам, че...

В напрегнатата тишина майка му изхълца високо, той само погледна към нея и зачака, притиснал слушалката към ухото си. Мълчанието продължи много дълго, като че ли и мъжът отсреща се съвземаше много дълго. За Чавдар изведнъж се оказа важно да разбере ще потрепне ли гласът му, ще въздъхне ли с болка, ще произнесе ли думи на утеха или ще побърза да затвори. И ако побърза, както се бе случвало вече неведнъж, не е ли това указание за нещо, което още не е проумял, а трябва да проумее? На всяка цена!

— Извинявайте! — каза тихо гласът. — Много извинявайте! Не знаех... — и веднага затвори.

Откъде ли можете да знаете, помисли си синът и горчиво се усмихна, като досега не сте се сетили нито веднъж за него. Обърна се към майка си и я запита:

— Ти познаваш ли го този… Марко?

— Ние се оженихме след като баща ти завърши. Познавам само Крум…

— Но и този Крум никога не се е обаждал! — седна синът в краката й и като подпря лице в разтрепераните й колене, я загледа съсредоточено. — Не ти ли се вижда странно?

— Странно? Не съм се замисляла. (Лъжеше!) Хората се разделят, щом завършат, и сам ще се убедиш. (Пак лъжеше!) А Крум го познавам, защото те работеха заедно на военното летище. (Този път повярва — докато бе подреждал снимките, бе открил, че един от групата е продължил с баща му. На летището. Не бе трудно да го открие сред другите.) Крум и баща ти били най-добрите и затова…

Повярва й. Безгрешно отделяше истината от лъжата в думите, дори сам не разбираше как. Реши се изведнъж. Изправи се.

— Но и Крум не дойде на погребението му, нали? Би могла да ми го покажеш… на някоя от снимките! — и тръгна, готов да ги донесе.

— Какво те прихваща? — въздъхна уморено майка му. — Знаеш, че ще се разстроя…

— Да... — не отстъпи синът, уловил дръжката на вратата. — Но... искам да знам всичко за татко. Как е завършил, какво е работил, с кого... И защо...

— Баща ти започна като конструктор...

— А Крум?

Тя се смути. Погледна го остро. Почти с неприязън. Но не излъга, позна по смущението й.

— Струва ми се... като диспечер.

Приседна отново в краката й. Притисна силно с ръце коленете й. Като в менгеме. За да му каже най-важното, почти се бяха докоснали до него.

— Но щом са били най-добрите, то и двамата би трябвало...

— Пусни ме! — направи опит да се измъкне майка му. Напразно, той я притисна по-силно. — Причиняваш ми болка! Крум нямаше избор, женен, с деца, без жителство...

— А баща ми? Без жителство, без жена, без деца е можел да...

— Не зная нищо! — изкрещя тя и се измъкна от хватката му. Изправи се, обърна му внезапно гръб, прислонила се до прозореца, притиснала лице в стъклото, то се изпоти.

— Знаеш, мамо! — изправи се и синът, приближи до нея, сложи ръка на рамото й. — Иначе нямаше да крещиш. И ще ми кажеш…

— Какво искаш? — обърна се към него като за разстрел. — Да ровиш в стари неща?

Гласът му се прицели в нея. Прониза я. тя се олюля.

— Искам само да знам защо баща ми не са го обичали. И тогава, по-късно. И ще разбера. Все едно дали ти ще ми кажеш, или другите.

Вратата се захлопна с трясък.

Ще отида на срещата вместо него, реши в себе си Чавдар, който носеше името му, завършваше специалността му и искаше да върви по пътя му, но и да бъде обичан.