„И тъй, нагърбвам се със задачата да продължа по-нататък, като започна отново да сковавам бедния плавателен съд и лека-полека да пълня трюма му. Нямам никакви шансове за успех, но при всеки случай си казвам окуражително: „Хайде, удавнико, на добър час!"
Все пак е по-добре да се удавим в океана, отколкото да се удавим на сушата!"

С тези встъпителни думи Йордан Радичков кани читателя на едно изключително литературно пътешествие в дебрите на вселената и човешката душа в книгата му от 1987 година „Ноев ковчег".
В своя „беден плавателен съд" Радичков ще приюти всичко, което вдъхновява и тревожи неговата душа, за да може то да оцелее след потопа на битието. Там читателят ще намери истории за един спешен щъркел, дявола, който обича да се преправя на папуняк, едно черно куче, което се появява като мираж, Мао Дзедун, който плаче пред собствения си портрет, единствената история в творчеството на Йордан Радичков, разказваща за една твърде неизвестна легенда около залавянето на Васил Левски и много други малки и големи герои, които съставляват цялото сътворение.
С това огромно разнобразие на образи Радичков строи своя Ноев ковчег, който успява да разшири дефиницията на онова, което формално досега се е приемало като роман. Макар смутена от липсата на главен герой, литературната критика, която не е сигурна дали наистина това е роман, не пести похвалите си за книгата на автора.
След излизането й тя е определена като голямата книга на Йордан Радичков. И това не е чудно.
„Ноев ковчег" поразява читателя с изключително красивия език, многопластовите истории и тяхната дълбочина и една вечна и всепрощаваща любов към човека и неговия живот.
Като че ли целият творчески път на Йордан Радичков е бил предопределен, за да стигне до своята кулминация в тази несравнима с нищо писано в българската и световна литература книга.

Хайде, удавнико, на добър час!