Схватка
Чети в библиотеката- Издател: Издателство Желез Железов
- Жанрове: Романи и повести , Криминални , Трилър , Приключенски
- Страници: 133
Повестта „Схватка“ на Желез Железов спада към книгите с криминално-приключенски характер. Авторът е бивш разузнавач и в случая писателското умение се съчетава с реални познания. Макар книгата да няма документален характер, прозират редица явно автобиографични моменти.
Един от героите заявява следното:
„Относно истината в разказа, дори да съм я измислил, приемам отговорността пред читателите, няма да ги подведа в никакво фантазьорство. В разузнаването и контраразузнаването има толкоз невероятни неща.“
Виж повече...Най-купувани
Препоръчано
Най-обсъждани
ПЪРВА ЧАСТ
1
Току-що разшифрованият текст на радиограмата, подадена от неизвестен източник с позивни „РР-11“, изясни и появата на загадъчната радиостанция в района на курортните комплекси, провела последния си сеанс на територията на „Гларус“. Почеркът на радиоизлъчването и текстът на шифрограмата не будеха съмнение, че това е работа на професионалисти.
Два часа след сеанса на „РР-11“ генерал Господинов, отговорен представител на органите за сигурност, пристигна заедно със своя заместник полковник Дичев и сега двамата изслушваха доклада на началника на местното управление на МВР полковник Андонов и на неговите заместници.
— Радиопредавателят на „Гларус“ излъчи първото си предаване-отговор в 22.00 часа на 15 юли. — Започна доклада си полковник Андонов без предисловие, защото познаваше нрава на генерала. — Ние считаме, че този предавател е портативен. Съдим по силата на неговото излъчване. Двадесет и седем минути по-късно бе прехваната и шифрограмата на по-силен предавател. Озадачи ни фактът, че шифрограмите и на двата апарата бяха идентични…
— Значи, и двата предават от територията на вашия окръг? — заинтригуван запита генералът.
— Точно така — отсече полковник Андонов. — Единия, портативния, засякохме в района на „Гларус“, а другия — в района на централното пазарище.
— Все пак, Андонов, това напомня игра на lюбители…
— Любителите имат регламентиращи правила, другарю генерал, те си „бърборят“ по ефира цели дни и нощи, контактуват момчетата в широк диапазон.
— Най-напред засякохте портативната, така ли?
— Именно, когато се обади от „Гларус“. По-точно, прихванахме я още при първото излъчване, а при второто вече я легитимирахме.
— В какъв район тогава излъчва по-силният радиопредавател? — отново запита генерал Господинов.
Генералът хвърли бегъл поглед на листчетата, а полковникът продължи:
— Край „Двете брези“, другарю генерал. Образува се нещо като разностранен триъгълник…
— Тъй, тъй… — рече замислено Господинов. И ние ще трябва да решаваме синусите и тангенсите на триъгълник с неустановени ъгли…
Настъпи късо мълчание. Генералът гледаше в една точка пред себе си.
— Мога ли да продължа? — прекъсна мислите му полковникът.
Генералът трепна.
— Да. И… прощавайте.
— По-слабият предавател е вероятно портативен. Притежателят му работи по улиците, дори сред тълпата. Голямата радиостанция е стационарна. Очевидно този втори предавател приема по уговорен график грамите на портативката. Неизвестен е третият от играта.
Генералът се вгледа в полковника:
— Какъв трети?
— Напомням за акция „Силва“ — отвърна Андонов. — Напоследък тя се използва от отдела на Борман, но е внедрена и от американците.
— Да, да — прекъсна го генерал Господинов. С две думи, сигнализират за среща или за пристигането на куриер…
За среща с местен агент, който може би притежава табакерата с портативна станция — продължи полковникът.
— И който именно — завърши Господинов — като междинно звено осъществява връзката с резидента на място.
— В България — доуточни Дичев. — Така при залавянето на големия предавател и резидента гостът от Запад може да остане в сянка.
— И пито—платено… — процеди Господинов.—После?
— После — поде полковникът — силният стационарен радиопредавател предаде незабавно грамите на някакъв център, отстоящ, ако се съди по мощността на излъчването, на около седемстотин километра южно от нас. Без съмнение този център се намира в чужбина. Ето текстовете на грамите.
И Андонов подаде на Господинов копие от текстовете.
— Първият гласи: „Усилията на Рибаря по находищата край село Батова и пунктовете за акостиране на ракетоносни катери напразни. Няма ураний край Батово. Обстановката спокойна. Разрешете срещата на 19-ти в 22.00 часа при „Котва“.“ Отговорът гласи: „Срещата разрешете на 19-ти, 22.00 часа при „Котва“. Щателно проверете обстановката около явката. Доложете незабавно.“
Полковникът остави двете копия от текстовете пред себе си и продължи:
— Преди да излъчат текста, пуснаха мелодията „Дейвъл уомън“. Това ме кара да мисля, че адресът е на юг. Мога да допълня, че предаването се извършва на твърде висока скорост, в рамките на една до три минути. Финалният код е внезапен. Пеленгаторът засече относителните точки на местонахождението.
— Оттук потвърдиха ли нареждането на Центъра? — заинтересува се генералът.
— Не. До този момент никой не се обади — отговори вместо полковник Андонов седналият до него мъж с болнаво лице и голям белег на лявата вежда. Беше служител от шифровата служба.
— През време на сеансите и дългите промеждутъци — продължи Андонов — се натъкнахме на не по-малко странни явления. Преди два часа получих сведение от София, че известният йордански контрабандист Мохамед Шалам имал разговори със своите хора и внезапно се озовал на „Щастливеца“. Там провел среща с някакъв чернокос немец. Разговорът им бил остър, но накрая и двамата се разделили с усмирени страсти. Немецът е заснет по време на разговора му с Мохамед, а после и на обеда му в ресторанта. Ето снимките…
Господинов мълчаливо ги погледна, после подхвърли:
— Красив немец…
— Красив… — добави Дичев. Но тъкмо от тези фотоси дойде неочакваното. Вчера по сигнал се наложи да проверим поведението на полската гражданка Вера Микулска, заподозряна в съмнителни сделки с чужденци. Натъкнахме се на черноок млад мъж, немец от федералната република. С него Микулска размени поздрав от терасата на ресторант „Бряст“. Ето снимките на Микулска и немеца.
Отначало Господинов погледна небрежно снимките, после взе и тая на немеца от „Щастливеца“, сложи ги една до друга и изведнъж се оживи:
— Интересно! Историята на шпионажа познава и тройка еднояйчни близнаци. Случаят в Испания през Първата световна например…
Полковникът изчака малко и потвърди:
— Така е. Веднага се наби в очите ни безусловната прилика между немеца, с когото е разговарял Мохамед на „Щастливеца“, и този, от когото Микулска приела поздрава.
— В какво време са направени двете снимки? — запита Господинов.
— Почти в едно и също. С около двайсет минути разлика.
— И петстотин километра разстояние —добави Господинов.
— Точно така, другарю генерал!
— Очевидно този красавец не е разполагал с ракета, за да се появи в курорта веднага след снимането му на „Щастливеца“. Ясно е, двама са… А установихте ли с кого контактува Микулска?
— Все още не. — Полковникът се притесни, че не може да даде по-точен отговор, и добави: — Микулска има връзки с двама местни граждани и с неколцина чужденци.
— А къде се среща полякинята със своите познати?
— На различни места. Предимно по обяд на терасата на „Бряст“. Това много ни затруднява.
— Защо? — Генералът за първи път повиши тон. — Старите моряци знаят на коя вълна кацат чайките и какво си казват една на друга.
— Доверихме се и на полските колеги — като за извинение отвърна Андонов.
— Нищо лошо, че сте се доверили, но теренът е наш, редно е ние да водим хорото, а излиза, че сме се поотпуснали.
Последните думи засегнаха присъстващите и те се спогледаха. Генералът продължи вече по-тихо:
— В шифрограмата се споменава думата „рибар“, което значи агент рибар. Изглежда, местен човек, свързан с риболов, с пристанището… Нека да е рибар. Няма да го създаваме, ако не съществува. Но той видимо съществува!
— Прави впечатление, че радиограмите са написани на прав текст — чукна с пръст листата пред себе си Дичев. Господинов го погледна въпросително.
— Това е нещо необичайно — обади се шифровчикът.
— А защо да не предположим опит за игра по нервите ни? — прекъсна го внезапно генералът. — Те знаят, че така или иначе радиообменът ще бъде засечен. Подобен трик използва всяко разузнаване, когато залага на бързи действия, защото и откритият текст може да бъде шифър. Точно това ни говори, че имаме работа с противник, който иска да изпревари времето заради нещо по-важно! Господата, както видяхте, се интересуват от подземни военни строежи, от ураний, от катери и ракети. Прицелът им е ясен…
— И ясен, и неясен — вметна Дичев. — Нещо ми подсказва, че операцията е свързана преди всичко с нещо друго, а после с ракети, ураний и така нататък.
Господинов се засмя добродушно.
— Не можеш ли да се изясниш, Андонов?
— Не, не мога.
— На мене пък нещо ми подсказва — с лека ирония се обърна към полковника Господинов, — че програма „Балкан“ започва. А с тази радиостанция провеждат лъжлива игра или бог знае какво… Организирайте пълен радиозаслон над района на курортния комплекс. Следобед трябва да се занимаем по-подробно с този черноок момък и двойника му от „Щастливеца“. Поискайте внимателно наблюдение на Мохамед. Срещнете се с полските другари. Направете обща легенда за Микулска. Разполагаме с координати и числа, с нгреци и хиксове, трябва да съставим уравнение. И умната! Още нямаме зелена улица. А ти не пренебрегвай интуитивните си предположения, Дичев! Всички сме склонни да допускаме и друга насока на вражеската операция и по всяка вероятност не предимно към нашата страна.
На вратата се почука отново, този път по уговорения сигнал — два слаби удара и един къс и силен. Влезе млад мъж с бял костюм и смолиста къдрава коса. Той се поклони леко и подаде на генерала някакво листче.
— Да влезе! — каза възбудено Господинов, като несъзнателно опипа възела на вратовръзката си. Днес му провървя на гости. И не можеше да бъде другояче, не беше идвал служебно по крайморието близо десет години, а тук той имаше не малко приятели и другари от антифашистката борба.
Мъжът с белия костюм отиде до вратата, отвори я, пропусна непознатия гост и с поклон излезе. Гостът беше среден на ръст, не толкова млад, с окръглено лице и ясни светлокафяви очи. Рижи мустаци подсилваха мекотата на очите му. Носеше скромно облекло, явно конфекция — панталон от шевиот двойка и карирана синя риза.
— Може ли? — запита с мек, баритонов глас.
— Не може, байно! — скочи Господинов. — Как така ще може! — Генералът хвана дошлия за лактите, потупа го по раменете, отдалечи го от себе си и продължително го загледа със светнали от вълнение очи.
— Криеш се като мишка — рече непознатият. — Сега те хванах натясно и ще плащаш!
— Плащам! Две големи бози! — сияеше генералът. Вече забогатях, спестих пари за две бози.
Генералът се обърна към полковник Андонов и останалите и каза някак тържествено:
— Да ви представя другаря Родев, мой боен другар. Когато отсъствам, той ще получава лично от полковник Дичев пълна информация за хода на работата. Ще живее някъде в района.
Полковник Андонов и хората му огледаха с нескрито любопитство Родев. Беше среден на ръст, здравеняк, видимо опрял петдесетте, със закръглено лице и възруси мустаци. Впечатляваха от пръв поглед очите му — големи, немигащи, с изучаващ поглед. Те и сега не мигнаха, приковани нейде над главите на присъстващите.
Сред настаналата мигновена тишина, като че раздвижен едва сега, забръмча кабинетният вентилатор, поставен до разкошен филодендрон под прозореца.
Генерал Господинов потърка длани и стана.
— Това е за сега — каза замислен. — Да останат за малко другарите Дичев и Андонов, останалите са свободни.
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.