ПЪРВА ЧАСТ

1

Току-що разшифрованият текст на радиограмата, по­дадена от неизвестен източник с позивни „РР-11“, изясни и появата на загадъчната радиостанция в района на курорт­ните комплекси, провела последния си сеанс на територия­та на „Гларус“. Почеркът на радиоизлъчването и текстът на шифрограмата не будеха съмнение, че това е работа на про­фесионалисти.

Два часа след сеанса на „РР-11“ генерал Господинов, отговорен представител на органите за сигурност, пристиг­на заедно със своя заместник полковник Дичев и сега два­мата изслушваха доклада на началника на местното управ­ление на МВР полковник Андонов и на неговите заместници.

—    Радиопредавателят на „Гларус“ излъчи първото си предаване-отговор в 22.00 часа на 15 юли. — Започна до­клада си полковник Андонов без предисловие, защото по­знаваше нрава на генерала. — Ние считаме, че този пре­давател е портативен. Съдим по силата на неговото излъч­ване. Двадесет и седем минути по-късно бе прехваната и шифрограмата на по-силен предавател. Озадачи ни фактът, че шифрограмите и на двата апарата бяха идентични…

—    Значи, и двата предават от територията на вашия окръг? — заинтригуван запита генералът.

—    Точно така — отсече полковник Андонов. — Еди­ния, портативния, засякохме в района на „Гларус“, а дру­гия — в района на централното пазарище.

—    Все пак, Андонов, това напомня игра на lюбители…

—    Любителите имат регламентиращи правила, друга­рю генерал, те си „бърборят“ по ефира цели дни и нощи, контактуват момчетата в широк диапазон.

—    Най-напред засякохте портативната, така ли?

—    Именно, когато се обади от „Гларус“. По-точно, прихванахме я още при първото излъчване, а при второто вече я легитимирахме.

—    В какъв район тогава излъчва по-силният радиопре­давател? — отново запита генерал Господинов.

Генералът хвърли бегъл поглед на листчетата, а полковни­кът продължи:

—    Край „Двете брези“, другарю генерал. Образува се нещо като разностранен триъгълник…

—  Тъй, тъй… — рече замислено Господинов. И ние ще трябва да решаваме синусите и тангенсите на триъгълник с неустановени ъгли…

Настъпи късо мълчание. Генералът гледаше в една точ­ка пред себе си.

—  Мога ли да продължа? — прекъсна мислите му пол­ковникът.

Генералът трепна.

—  Да. И… прощавайте.

—  По-слабият предавател е вероятно портативен. При­тежателят му работи по улиците, дори сред тълпата. Голя­мата радиостанция е стационарна. Очевидно този втори пре­давател приема по уговорен график грамите на портатив­ката. Неизвестен е третият от играта.

Генералът се вгледа в полковника:

—    Какъв трети?

—    Напомням за акция „Силва“ — отвърна Андонов. — Напоследък тя се използва от отдела на Борман, но е вне­дрена и от американците.

—    Да, да — прекъсна го генерал Господинов. С две думи, сигнализират за среща или за пристигането на ку­риер…

За среща с местен агент, който може би притежава табакерата с портативна станция — продължи полковни­кът.

—    И който именно — завърши Господинов — като меж­динно звено осъществява връзката с резидента на място.

—    В България — доуточни Дичев. — Така при зала­вянето на големия предавател и резидента гостът от Запад може да остане в сянка.

—    И пито—платено… — процеди Господинов.—После?

—    После — поде полковникът — силният стационарен радиопредавател предаде незабавно грамите на някакъв център, отстоящ, ако се съди по мощността на излъчване­то, на около седемстотин километра южно от нас. Без съм­нение този център се намира в чужбина. Ето текстовете на грамите.

И Андонов подаде на Господинов копие от текстовете.

—    Първият гласи: „Усилията на Рибаря по находищата край село Батова и пунктовете за акостиране на ракетоносни катери напразни. Няма ураний край Батово. Обстановката спокойна. Разрешете срещата на 19-ти в 22.00 часа при „Кот­ва“.“ Отговорът гласи: „Срещата разрешете на 19-ти, 22.00 часа при „Котва“. Щателно проверете обстановката около явката. Доложете незабавно.“

Полковникът остави двете копия от текстовете пред себе си и продължи:

—        Преди да излъчат текста, пуснаха мелодията „Дейвъл уомън“. Това ме кара да мисля, че адресът е на юг. Мога да допълня, че предаването се извършва на твърде висока скорост, в рамките на една до три минути. Финалният код е внезапен. Пеленгаторът засече относителните точки на местонахождението.

—        Оттук потвърдиха ли нареждането на Центъра? — заинтересува се генералът.

—        Не. До този момент никой не се обади — отговори вместо полковник Андонов седналият до него мъж с бол­наво лице и голям белег на лявата вежда. Беше служител от шифровата служба.

—        През време на сеансите и дългите промеждутъци — продължи Андонов — се натъкнахме на не по-малко стран­ни явления. Преди два часа получих сведение от София, че известният йордански контрабандист Мохамед Шалам имал разговори със своите хора и внезапно се озовал на „Щастливеца“. Там провел среща с някакъв чернокос не­мец. Разговорът им бил остър, но накрая и двамата се раз­делили с усмирени страсти. Немецът е заснет по време на раз­говора му с Мохамед, а после и на обеда му в ресторанта. Ето снимките…

Господинов мълчаливо ги погледна, после подхвърли:

—         Красив немец…

—         Красив… — добави Дичев. Но тъкмо от тези фо­тоси дойде неочакваното. Вчера по сигнал се наложи да проверим поведението на полската гражданка Вера Микулска, заподозряна в съмнителни сделки с чужденци. На­тъкнахме се на черноок млад мъж, немец от федералната република. С него Микулска размени поздрав от терасата на ресторант „Бряст“. Ето снимките на Микулска и немеца.

Отначало Господинов погледна небрежно снимките, пос­ле взе и тая на немеца от „Щастливеца“, сложи ги една до друга и изведнъж се оживи:

—        Интересно! Историята на шпионажа познава и трой­ка еднояйчни близнаци. Случаят в Испания през Първата световна например…

Полковникът изчака малко и потвърди:

—        Така е. Веднага се наби в очите ни безусловната при­лика между немеца, с когото е разговарял Мохамед на „Щаст­ливеца“, и този, от когото Микулска приела поздрава.

—        В какво време са направени двете снимки? — запита Господинов.

—        Почти в едно и също. С около двайсет минути разлика.

—        И петстотин километра разстояние —добави Госпо­динов.

—        Точно така, другарю генерал!

—         Очевидно този красавец не е разполагал с ракета, за да се появи в курорта веднага след снимането му на „Ща­стливеца“. Ясно е, двама са… А установихте ли с кого кон­тактува Микулска?

—         Все още не. — Полковникът се притесни, че не може да даде по-точен отговор, и добави: — Микулска има връзки с двама местни граждани и с неколцина чужденци.

—         А къде се среща полякинята със своите познати?

—         На различни места. Предимно по обяд на терасата на „Бряст“. Това много ни затруднява.

—         Защо? — Генералът за първи път повиши тон. — Старите моряци знаят на коя вълна кацат чайките и какво си казват една на друга.

—         Доверихме се и на полските колеги — като за из­винение отвърна Андонов.

—        Нищо лошо, че сте се доверили, но теренът е наш, редно е ние да водим хорото, а излиза, че сме се поотпус­нали.

Последните думи засегнаха присъстващите и те се спогледаха. Генералът продължи вече по-тихо:

—        В шифрограмата се споменава думата „рибар“, което значи агент рибар. Изглежда, местен човек, свързан с рибо­лов, с пристанището… Нека да е рибар. Няма да го съз­даваме, ако не съществува. Но той видимо съществува!

—         Прави впечатление, че радиограмите са написани на прав текст — чукна с пръст листата пред себе си Дичев. Господинов го погледна въпросително.

—        Това е нещо необичайно — обади се шифровчикът.

—        А защо да не предположим опит за игра по нервите ни? — прекъсна го внезапно генералът. — Те знаят, че така или иначе радиообменът ще бъде засечен. Подобен трик използва всяко разузнаване, когато залага на бързи дей­ствия, защото и откритият текст може да бъде шифър. Точ­но това ни говори, че имаме работа с противник, който иска да изпревари времето заради нещо по-важно! Господата, както видяхте, се интересуват от подземни военни строежи, от ураний, от катери и ракети. Прицелът им е ясен…

—        И ясен, и неясен — вметна Дичев. — Нещо ми под­сказва, че операцията е свързана преди всичко с нещо друго, а после с ракети, ураний и така нататък.

Господинов се засмя добродушно.

—        Не можеш ли да се изясниш, Андонов?

—        Не, не мога.

—        На мене пък нещо ми подсказва — с лека ирония се обърна към полковника Господинов, — че програма „Бал­кан“ започва. А с тази радиостанция провеждат лъжлива игра или бог знае какво… Организирайте пълен радиозаслон над района на курортния комплекс. Следобед трябва да се занимаем по-подробно с този черноок момък и двой­ника му от „Щастливеца“. Поискайте внимателно наблюде­ние на Мохамед. Срещнете се с полските другари. Напра­вете обща легенда за Микулска. Разполагаме с координати и числа, с нгреци и хиксове, трябва да съставим уравнение. И умната! Още нямаме зелена улица. А ти не пренебрегвай интуитивните си предположения, Дичев! Всички сме склон­ни да допускаме и друга насока на вражеската операция и по всяка вероятност не предимно към нашата страна.

На вратата се почука отново, този път по уговорения сигнал — два слаби удара и един къс и силен. Влезе млад мъж с бял костюм и смолиста къдрава коса. Той се поклони леко и подаде на генерала някакво листче.

—        Да влезе! — каза възбудено Господинов, като не­съзнателно опипа възела на вратовръзката си. Днес му провървя на гости. И не можеше да бъде другояче, не беше идвал служебно по крайморието близо десет години, а тук той имаше не малко приятели и другари от антифашистката борба.

Мъжът с белия костюм отиде до вратата, отвори я, про­пусна непознатия гост и с поклон излезе. Гостът беше сре­ден на ръст, не толкова млад, с окръглено лице и ясни свет­локафяви очи. Рижи мустаци подсилваха мекотата на очи­те му. Носеше скромно облекло, явно конфекция — пан­талон от шевиот двойка и карирана синя риза.

—        Може ли? — запита с мек, баритонов глас.

—        Не може, байно! — скочи Господинов. — Как така ще може! — Генералът хвана дошлия за лактите, потупа го по раменете, отдалечи го от себе си и продължително го загледа със светнали от вълнение очи.

—        Криеш се като мишка — рече непознатият. — Сега те хванах натясно и ще плащаш!

—        Плащам! Две големи бози! — сияеше генералът. Ве­че забогатях, спестих пари за две бози.

Генералът се обърна към полковник Андонов и остана­лите и каза някак тържествено:

—        Да ви представя другаря Родев, мой боен другар. Когато отсъствам, той ще получава лично от полковник Дичев пълна информация за хода на работата. Ще живее някъде в района.

Полковник Андонов и хората му огледаха с нескрито любопитство Родев. Беше среден на ръст, здравеняк, видимо опрял петдесетте, със закръглено лице и възруси мустаци. Впечатляваха от пръв поглед очите му — големи, немига­щи, с изучаващ поглед. Те и сега не мигнаха, приковани ней­де над главите на присъстващите.

Сред настаналата мигновена тишина, като че раздвижен едва сега, забръмча кабинетният вентилатор, поставен до разкошен филодендрон под прозореца.

Генерал Господинов потърка длани и стана.

—        Това е за сега — каза замислен. — Да останат за малко другарите Дичев и Андонов, останалите са свободни.