Другата врата
Чети в библиотеката- Издател: Лексикон
- Жанрове: Съвременна проза , Разкази и новели , Научна фантастика
- Страници: 236
Весела Люцканова, започнала творческия си път със сборника разкази „Животът — това безкрайно вълнение“ и романа „Клонинги“, продължава и до днес да се раздвоява или обединява между съвременната и фантастичната проза. Времето, изразено условно като минало, настояще и бъдеще, е една верига, по която пробягва импулсивен ток, вчера е вече днес, днес е вече утре и така до след десет, двайсет и повече години.
Авторката запазва своя траен интерес към научните проблеми и търсенето на човека и човешкото в измеренията на бъдното. Те са намерили своето продължение и в новата й книга „Другата врата“ с всички ония внушения за философските и естетически категории, обосновани от научния факт. Обединяващ център и на тази книга е подчертаната любов към човечеството, проявата на висока гражданска съвест, вяра в доброто начало на хората и разбиране на душевните им тревоги. Всеки един от разказите й, както и романът, притежават дълбок социално-психологически контекст, който е резултат на усета на авторката за най-парливите проблеми на обществото и умението й да открива техните съответствия в житейския свят на отделния индивид.
Весела Люцканова е носител на Европейската награда за фантастика 1989 г. за цялостното си научнофантастично творчество — „ЕВРОКОН-89“
Виж повече...Най-купувани
Препоръчано
Най-обсъждани
В ТОЗИ ЕДИНСТВЕН МИГ
ЕДНА-ЕДИНСТВЕНА ХАЛКА...
Аз му простих. Неочаквано и за самата себе си, мислех, че ще мъкна горчивината и обидата през целия си живот. Прошката ми към него бе като просветление, тя изтика мрака в ъглите на сърцето, а после ги остави и тях, не остана нищо. Само светлина, ярка като слънце, проникна дълбоко в мен, проникна и в сянката ми до собствения и контур, насити я с блясък. И светът се промени, стана хубав с хилядите нюанси на жълто, оранжево, кафяво, синьо, зелено и всички тези нюанси грееха, хвърляйки върху мен разноцветните си отблясъци. А хората, ах, хората! Нима намръщените им лица със свити вежди, с пробляскваши от гняв очи и залепнали от злост устни изведнъж се отпуснаха в усмивка? Яростта бе изчезнала, не в тях, в тях може би не е била, в мен...
Вървя и се усмихвам. Вървя и политам нагоре към слънцето. А казват, че човек не можел да лети. Може... Нищо не ми тежи, леко ми е за първи път, откакто го обикнах. Годините ми са само двайсет и две. Къде изчезна и болката от измените, от неказаните думи, от неосъществените срещи, от бягството и страха му? Къде? На хиляди километри от него аз вече зная, разстоянията не съществуват, ние сами сме си ги измислили, те са вътре в нас. Не мога да го кажа на никого, приятелите ми са далеч, но и отдалеч чувствам подкрепата им, нови връзки тук още не съм създала. И как ли бих създала? Настръхнала като таралеж, отблъсквах всяка подадена ръка. За да не ме нарани, показвах единствено бодлите си. Сега е друго...
Вървя и се усмихвам. Усмивката ми разтапя всичко, до което се докосне, и предизвиква усмивка.
- Момиче, ти да не си от звездите?
- От звездите съм — казвам.
- Момиче, ти да не си от ония? — И поглеждат към небето.
- От ония съм! — кимам и поглеждам и аз нагоре.
Чаках я да пристигне от моя предишен свят на хиляди километри оттук, от който бях донесла болката и яростта си към него. Тя знаеше, без да й бях казала дума, без и той да й бе казал дума. Тя просто знаеше. Кога и как бе научила? От негов поглед или от мой поглед? От негов жест или от мой жест? Онова лято бяхме заедно. Нямаше нищо на повърхността, всичко бе скрито дълбоко в нас. Моето чувство, неговото чувство. Както и по-късно... нямаше нищо на повърхността, моята обида, моят гняв, неговият страх, неговото бягство. Тогава? Или и тя беше от ония, които... Истината е, че плуваше под повърхността и аз веднага я различих, мълчалива и почти невидима сред общата суета на другите. И все пак много прадпазливо се приближавах към нея, крачка по крачка, опипом като слепец. Почти не бяхме разменили още и дума, а вече знаех, тя ме приема открито, разтворила не само ръце. Пристъпих. Дадох й най-скъпото си, онова, което бях написала за него.
Чакам я да пристигне. Чакам я, за да й кажа за прошката, която ме е осенила. Като прозрение. Чакам я, за да застана най-сетне пред някого без бодли. На определения ден не дойде. На следващия... също. На по-следващия... не! Но аз продължавам да чакам. Нима е възможно да пристигне и да не ми се обади! Бе ми казала, дойда ли, веднага ще ти позвъня. Всеки ден питам различните портиери на общежитието. Някой търси ли ме? Никой. Някой търси ли ме? Никой. И едва днес...
- Здравей. Току-що кацнах на летището.
- Идвам! — успявам само да кажа.
И вече летя, не към летището, печеля време, а към дома, в който ще бъде цял месец. Това е космическо време, повече от вечност. Мечтая как ще бъдем непрекъснато заедно. Въпреки нейните лекции за повишаване на квалификацията. Въпреки разстоянията и времето, което вече е легнало между нас. Мечтая за онова най-пълно, най-цялостно човешко общуване, в което целият си пронизан от светлина и не се срамуваш от белезите, от незарасналите рани, от собствената си уязвима същност. От несъвършенството си и от несъвършенството на другия.
Разговорът ни започва банално, но под него бавно плъзва течението, отнася ни и двете. Как пътува, добре. Как са приятелите там, добре, поздравяват те. И той ли? Ръката й ляга върху моята, не тъгувай, тук си да учиш... Кимам. Работиш ли? Пишеш ли? Ще ми покажеш... Ще й покажа. Имаме толкова много време! Много ли? И космическото време се оказва миг. Лекциите й са лавина, която ще я покрие. Тя е закъсняла, ще трябва да наваксва пропуснатото. На коленете лежи програмата й, ужасява ме. И разстоянията до дома повече от час. Ще взимам такси, ще се срещаме винаги, когато... Усмихваме се, вече сме по средата на течението и аз й казвам за моята прошка към него. Говоря, говоря, ливва поток от думи, дълго задържани зад шлюза, тя потъва в тях, изплува бавно, дави се в тях и се усмихва, поела за миг въздух. Успява да се задържи и неочаквано лицето й потъмнява. Защо?
- Прошката ти прилича като пред легло на смъртен...
- Ти го видя, преди да тръгнеш? Здрав е, нали? — плаша се.
Тя се усмихва и кима.
- Просто не зная защо си помислих... Трябва да му я кажеш, тогава би добила смисъл. Разбираш ли?
Как да не разбирам. Разбирам. И сама съм мислила, щом се върна след сесията, ще махна от плещите му чувството за вина, което го смазва. И заради което побягна, изплашен от обичта, родила се и в двама ни. Той е женен, има деца. Какво друго му оставаше, за да бъде честен пред тях? А за да бъде честен и пред мен? Пред моята свобода на момиче, обикнало за първи път?
- Отново ще обичаш!
Кимам.
Момиче, ти да не си от звездите?
- От звездите съм...
- Момиче, ти да не си от ония?
- От ония съм...
Коя съм всъщност? Откъде съм? Мислила съм си, защо усещам хората повече, отколкото те сами усещат себе си? Защо, погледна ли ги, разбирам слабостите им, качествата им, раните, които ще нанесат, раните, които ще изцелят? Тяхното кратко пребиваване тук, както и моето, както и на всеки, родил се под слънцето? Какви са тия мои сетива в повече, че виждам... мъртвите, живите, неродените? Една верига, непрекъсната и цяла, която е във времето и в пространството. И е огрята от един-единствен слънчев лъч. Той бележи една-единствена халка от веригата, другите остават в мрак, напред и назад, имало е, ще има... А слънчевият лъч осветява в този единствен неповторим миг една-единствена халка. Днес съм аз, тя, той, утре ще бъдат неродените ни деца, вчера е осветявал майките ни, техните майки и така непрекъснатост във времето и пространството, миг между безкрайностите... Защо да не бъдем тогава добри един към друг? Защо да не бъдем истински, ние самите? Кога ще бъдем, ако не днес, сега, в този наш единствен миг?
Сънувах майката божия. С лицето на мама. Младенецът в ръцете й бе моят нероден син. Той ме погледна с други, непознати очи. Не моите, не неговите... Събудих се, минаваше дванайсет. Мократа ми длан улови слушалката, набрах номера й.
- Сънувах майката божия...
- Е, да... Днес, не, вчера... — навярно и тя бе погледнала часовника си — бяхме в Загорск. Храмовете, манастирът, иконите...
- Младенецът в ръцете й...
- ... е твоят нероден син, който ти ще имаш от друг! — Гласът й прозвуча в мембраната категорично и замря.
Мълчах и аз. После тя ми заговори неочаквано, гласът й бе омекнал до шепот. Като спомен от детството. А сега спи, спи, спи... Люшна ме в нощта, напред и назад във времето. Унесох се.
Мисля си, ако бе живяла преди сто години, биха я изгорили на клада като вещица. А и мен с нея. Ако бе живяла преди хиляда години, би била пророчица, гадателка или... И аз... А кой знае дали не е живяла? Както и аз? И не е била изгаряна, разпъвана, храна за лъвове на арената? Както и аз? Откъде съм? Коя съм? Откога съм? Защо сетивата ни са прораснали по веригата напред и назад с някаква памет, необяснима и дремеща, но зряща? Във времето, в пространството? Разстоянията са без значение, годините също. Без значение ли? А защо искам да му кажа прошката си сега, веднага, без нито миг отлагане. Коя дата сме? Ограждам я с кръгче на календара, то ме поглежда от стената като око на птица.
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.