АНГЕЛ ИЛИ ДЕМОН е бил през целия си съзнателен живот, който е посветил на НАЦИЯ и ОТЕЧЕСТВО.

Този летопис ще се опита да даде отговора на една безпримерна по своята сложност драма, в която е вземал водещо участие, не само Стамболов, но и целокупния български народ, без който тая драма би била невъзможна.

ГЛАВА ПЪРВА

1.

Прочутият хан на бащата на малкия Стефан, дядо Никола, в Търново, на баждарлъка (мястото, дето се влиза и излиза от града).

Есента на 1861 година.

В хана влиза пътник.

- Една стая за сам човек – казва на ханджията.

Малкият Стефан, стои до баща си и гледа непознатия.

- Иди му покажи на новодошлия малката стаичка горе, с едното прозорче – казва бащата на Стефан. – Откъде идете, ваша милост?

- Търговец съм на коне от Силистра, джамбазин – показва пътникът редовното си тескере. – Славов, Николчо Славов – представя се и смига на зяпналия го Стефан, който не може да откъсне поглед от странния пътник.

- Иди поднеси кафе на гостенина след като се настани – заповяда бащата на сина си и се залисва по другата работа в хана.

След малко дребничкия Стефан носи подноса с кафе към стаята на новодошлия. Влиза вътре и наново зяпва. Гостенинът е поседнал на тясното миндерче, извадил е от торбата си тамбура и потяга струните й.

- Виждал ли си такова нещо някога? – пита той малкия Стефан.

- Никогаш – завърта глава детето.

- Това е мойта тамбура. Аз й викам „булгарина”. Слушай сега, мойто момче – настройва окончателно гостенина „булгарината”, засвирва и запява.

Стефан го слуша и гледа смаян.

Гостенинът пее песента за Чавдар войвода. Гласът му е топъл и хубав, а песента за Чавдар войвода, направо се забива в душата на малкия Стефан. Никой друг не го е очаровал така, както този гостенин с неговата „булгарина”.

- Ще станем с тебе приятели – казва му новодошлия – когато свършва песента – а сега, мойто момче, остави подноса с кафето и ме остави сам, щото чакам едни гости...

Стефан с нежелание оставя подноса с кафето и напуща стаята, а в нея веднага нахлуват гостите на новодошлия и почват с него задушевен разговор. Стефан проявява за момент любопитство, ослушва се отвън край вратата, ала нищо повече не долавя и си тръгва.

В следващите няколко дни той скрито наблюдава странния гост в хана на баща му – как още на разсъмване оседлава коня на двора, как тръгва за някъде и как надвечер се връща. А сетне се настанява в хана, хваща тамбурата и пее пред очарованите посетители своите песни, все за някогашни вехти войводи – от Чавдар и Мануш, до войводите Стефан и Драган. До късна нощ, с някои от тия посетители после си хортуват горе в стаичката, но малкият Стефан не може да го чуе и разбере. Докато една вечер наново носи подноса с кафето за гостенина и отведнъж дочува на висок глас разправията в нея.

- И сетне? – пита от слушателите странния гостенин.

- Сетне ли? – повишава тон той. – Сетне на пролет, ставаме, идваме в Търново, изколваме турските заптиета, превземаме града и прогласяваме нашето българско царство.

- Е-хей – викат останалите слушатели в стаята, а малкия Стамболов неочаквано започва да трепери.

После решително се покашля, за да предупреди и влиза с кафето върху подноса. Гостенинът в стаята го гледа подозрително.

- Сега ли дойде за кафето, Стефано – пита го след това.

Стефан мълчи, гледа го право в очите и продължава целия да трепери.

- Сега ли дойде, бе, момче? – пита го за втори път онзи.

- Преди малко – отвръща му Стефан решително. – Чух и разбрах всичко – добавя, не откъсвайки погледа си от онзи.

- Какво си чул и какво си разбрал! – надигна е смаян онзи. – Казвай бе, копиле!

- Чух и разбрах всичко, но не се бойте, няма да кажа на никого, даже и на баща си – казва им с такъв тон малкия Стефан, че всичките в стаята се шашват от твърдостта на това осемгодишно дете, което говори като зрял мъж.

- Наистина ли, мойто момче – попита го пак онзи.

- Наистина – отсича Стефан и млъква.

После странния гост изведнъж изчезва от хана на баща му, а една вечер Стефан чува какво си говорят – посетителите в кръчмата.

- Чухте ли – обяснява един от тях на останалите. – В Етърското усое, се появили разбойници, чийто предводител бил нашия свирач на тамбура, Никола, който прогласил българското царство...

- И после! – питаха го в един глас слушателите.

- После турците ги изловили всичките, а на нашия тамбураш на „булгарина” му отсекли главата и я побили на кол.

- Не думай! – свиват се слушателите до един от новината, а сълзите на малкия Стефан сами потичат по лицето му. Скрива се в един ъгъл на хана и горчиво се разридава.

Това е първият му допир със смъртта и с жаждата му за свобода. Той пронизва завинаги душата му.

Никога няма да се примири с робството. Готов е да умре, но да не се примири...

Вече е четиринайсет годишен, когато славната чета на Хаджи Димитър и Стефан Караджа е разбита в Стара Планина, а една малка част из нея изловена и преведена през Търново. Юнаците са завързани като добитък, с въжета. Целият град е излязъл на Марно поле да види страшните „комити”. Улиците са препълнени и задръстени. Конвоят едва си пробива път.

- Водят четниците на Хаджи Димитър и Караджата – шушнат помежду си българите. – Милите, виж само как са ги претрепали и нарязали, поганци недни, проклети да са ...

Ала никой не смее нависоко да издигне глас. Само шушнат и се гледат помежду си.

В това време момчето Стефан бясно си проправя път през тълпата.

- Де са четниците? – пита. – Отпреде ли са?

- Ей ги, бе, момче – сочи му ги най-сетне един из тълпата.

- Да, зърнах ги най-сетне – кима Стефан.

Доближава се безстрашно до конвоираните, спира се пред първия от тях и ненадейно извиква.

- Живейте юнаци, ще ви последваме.

Всичко става така ненадейно, че турския конвой въобще не е в състояние да реагира.

- Как ти е името? – пита след това Стефан четника.

- Ангел Обретенов – отвръща му той.

- Ще ви последваме – повтаря Стефан и изчезва в тълпата преди да успеят да го арестуват.

- Бъди благословен, юношо – прошепва четника след Стефан и брадясалото му лице се отразява от тиха усмивка.