Настоящата книга е предназначена и за тези читатели, които никога досега не са чу­вали зад гърба си тежкото, неумолимо и без­апелационно хлопване на желязната, затвор­ническа врата.

Автopката

И ЕДНО ПО-МАЛКО НЕОБХОДИМО ОБЯСНЕНИЕ

Вестта ме изуми. Алиса, най-кроткото, милозливото момиче от нашия някогашен клас, убила мъжа си. При това с безпощадна жестокост.

Не по-малко ме слиса слухът, който обиколи Бълга­рия с мълниеносна бързина. Стотици левове държавна пара злоупотребени! И не от кой да е, а от Здравка. От онази Здравка, която в студентските ни години беше за нас мярка за морал. Отличничка, активистка, винаги се­риозна, винаги бдителна. В нейно присъствие изпитвах чувство за вина, дори и тогава, когато бях чиста като ан­гел. Никой в нашия курс не беше така фанатично пре­дан и желязно принципен като Здравка. По нейно пред­ложение наказвахме момичетата с маникюр, заклеймя­вахме преписвачите, изключвахме съмнителните. Пред­ставям си съдбата на онзи, който тогава би дръзнал да предположи само, че е възможно да се използва служебното положение за лично облагодетелстване! Та­ка както сега бе постъпила Здравка. Умът не ми по­бираше историите, които се разказваха за бохемската щедрост, с която тя бе пиляла народната пара.

Подобни бяха чувствата ми, когато научих, че Би­стра, дъщерята на едни от най-уважаваните хора в жи­лищния ни блок, поддържала връзки с                        чужденци — тър­гувала както със себе си, така и с валута. Момичето беше израсло пред очите ни: живо, пъргаво, любозна­телно. За обща изненада Бистра не пожела да следва. Обличаше се по последна мода, държеше се на положе­ние и това беше достатъчно на някои завистливи съсе­ди, за да обявят, че се е наредила на добра работа. „Ра­ботата" излезе наяве, когато ни повикаха свидетели по делото й.

Истина е, че всяка вест за престъпление действа като удар изневиделица. Вклинява се в нормалните съ­бития на всекидневието ни, сепва ни, за да ни напомни за неумиращото зло. За разлика от всяка друга човешка дейност престъплението не буди нито завист, нито въз­хищение, нито съжаление. Колкото и майсторски да е изпипано, колкото и голям да е „ударът", престъпле­нието си е престъпление — противочовешко, антисоциал­но, неестествено. Несъвместимо с живота — такъв, какъвто го имаме и какъвто очакваме да е и занапред. Всичко добро и чисто, което носим в себе си, въстава срещу хората, които са го извършили. Всяка нормално движеща се мисъл в съзнанието ни започва да се мята на всички посоки, за да дири обяснение на необяснимото.

Познавах добре Алиса, Здравка и Бистра. Напълно естествено изумлението ми от техните престъпления бе­ше далеч по-голямо, отколкото ако имената бяха чуж­ди. Но познанството ми с тях изкара на преден план и второ, не по-малко изумление.

Защо бяха, сторили престъпление?

Пълно недоумение.

Някак неусетно бе задвижен професионалният ми интерес към жените, които в наши дни вършат пре­стъпления.

Защо?

Този въпрос не ми излизаше от главата. Всички те са израсли или са родени във време, което им осигуря­ва равноправие и независимост. Не познават нито глад, нито мизерия. Имат претенции за културни и възпита­ни съвременни жени. Погледнато откъм тази страна, престъплението им отива колкото газени лампи в ин­ститут по ядрена физика.

Но имаше и друга страна. Далеч по-важна. Тя до­косва корените на нашия живот.

До каквито и върхове на научно-техническата рево­люция да се изкачим, винаги ще имаме нужда от мъже­ственост и женственост. Независимо от модерните вре­мена, в които живеем, някак си трудно ни е да свържем престъплението с жената. Всичко в нас се бунтува, когато си представим майката, любимата, съпругата, се­страта в раирана дреха. Макар че престъплението винаги ни стресва, ако то е сторено от жена, ни изглежда още по-страшно. Защото е осквернено чувството ни за святост, което таим дълбоко в себе си към жената-майка. Нарушена е нравствената мярка, която към жената от­край време е по-висока. Жената е не само извор на жи­вот, но и възпитател на своите деца, опора на мъж и семейство. От майката започва пътят на всеки човек. Нейният пример се отразява върху характера и мора­ла на децата й до тяхната дълбока старост. От жената до мъжа зависи до голяма степен неговото развитие, стабилност и щастие.

Величието на жената във всички времена се е из­мервало с твърдостта, с която тя устоява на всички из­кушения в името на своето призвание.

Какво кара някои жени да се отклонят от това пра­вило, какво ги принуждава да изменят на своята същност?

Много бяха въпросите, които ме водеха към една целина, каквато за мене беше женската престъпност. Проучих много дела, отбрах по-типични случаи за най- характерните престъпления, вършени от жени, срещах се със следователи, съдии, свидетели. Ходих при близ­ките на осъдените жени. Накрая не ми оставаше нищо друго, освен да посетя женския затвор в Сливен. Имах си „алиби" — бях „социоложка", която се интересува от атмосферата в затвора. А само аз си знаех какво ста­ваше в душата ми…

В един мрачен зимен ден потеглих към Сливен. Когато колата отби от магистралата, в превъзбуденото ми съзнание блесна недоумение: защо никога досега не бях узнала къде е затворът, макар че често съм посещава­ла града? По природа съм любопитен човек, а тукаш­ният затвор е единственият в страната ни за жени. На­истина не много приятна, но все пак забележителност. Ала споменем ли името на града, някак естествено го свързваме с Хаджи Димитър и стоте войводи, със Сини­те камъни и Агликина поляна, с прочутия текстил, а кристала…

С хубавото, полезното, доброто.

Както при човека. Макар да има сакати, глупави и безнравствени хора, вечната представа за най-висшето творение на природата се оформя от здравото, краси­вото, умното, доброто. И в обществото е така. Тъмните разрушителни сили, подобно на облак в летен ден, хвърлят за кратко зловредната си сянка. Трудно им е да пуснат за дълго корени в него. На преден план е съзиданието, което направлява човешкото развитие към прогреса.

Мислех за всички тези неща, докато колата се кате­реше по покрусения от зимата хълм. Скорошното затопляне на времето беше изпило снега, а последвалото го замръзване държеше земята скована в жълто-черната броня на калта. Дърветата переха голите си клони към надвисналото сиво небе. По-нагоре, зад занемарената ограда на гробищата, угнетяващо белееха паметници. Още един завой и…

Затворът.

Внушителна по обем сива сграда. По-скоро широка, отколкото висока. Тесни прозорци с железни решетки. Обширен двор, ограден с каменен зид. В единия му край волейболно игрище, а в другия — промишлените цехове и стопанските постройки на производствената зона на затвора. Някъде оттам се зададе група в сиви халати. Отдалеч биеха на очи ярките оранжеви кърпи на гла­вите — единственият отличителен белег за женственост. Късите шаячни халати криеха пол, възраст, хубост, об­разование, имотност, вкус…

Кои са, какви са, защо са тук?

Желязната врата на Сивия дом се отвори широко. Прекрачих прага и само след миг чух тежкото и хлопване. Желязната пръчка щракна и залости вратата.

Край.

Това внезапно усещане за прекъсване на връзките с нормалния живот отвън и за навлизане в един съвърше­но непознат свят беше поразяващо. В главата ми не ос­тана нищо от първоначалните оптимистични впечатле­ния от външния вид на затвора.

По-сетнешните ми разговори със затворничките ме „успокоиха" — повечето от тях, прекрачвайки за първи път прага на затвора, бяха изпитвали подобни на мои­те чувства.

„Рекох си — край. Дотук беше истинският живот. От­тук излизане няма. Като че ме вкараха в кланица…“ — разказваше ми в един лениво течащ съботен следобед Виолета Р., в чийто актив беше хладнокръвното обсеб­ване на 30 000 лева държавна пара.

А Мита Генева, която бе отнела човешки живот, без да й мигне окото, при звука на тежко затварящата се врата едва не припаднала.

Други пък много искрено ме уверяваха, че след пре­живяванията си в следствието и съда възприемали идването е затвора като освобождение от кошмара между страха и надеждата. Имали вече присъда, знаели, че като работят, времето ще изтече по-бързо и ще дойде моментът за излизане на свобода.

Само една незначителна част жени бяха пристъпи­ли прага равнодушно и поради това не пазеха никакъв вълнуващ спомен от първите си крачки в тъжния сив дом.

Млада жена с униформа на старшина превъртя клю­ча в бравата и когато го извади, той увисна на колана й с необичайна големина и форма.

Затворнически ключ.

Човек трябва да дойде тук, за да проумее, че след смъртта затворническият ключ е най-жестокото наказа­ние за хората — само с едно превъртане ги лишава от най-голямата ценност на живота — свободата. Дори и аз, макар да притежавах възможност за свободен из­лаз през желязната врата, се сепнах от властното превъртане на големия ключ.

Няколко секунди стърчах като забодена върху ци­мента на централната етажна площадка. В дрезгавата, зимна светлина, която надничаше през решетките на прозорците, нещата изглеждала още по-потискащи. Вдиг­нех ли очи нагоре, виждах отворите на каретата на горните два етажа. В средата на четириъгълната дупка бе­ше опъната здрава мрежа. За всеки случай, макар че самоубийствата тук са изключения, въпреки явните закани и тайни намерения на много от затворничките. Струва ми се, че малко места в света будят такава го­ляма жажда за живот както затвора. В името на тази жажда мнозина правят онова, което им е било невъз­можно в свободния им живот — приспособяват се към изискванията на режима и по този начин улесняват от­рядните началници в изключително трудната им работа да превъзпитават възрастни вече хора.

От лявата и дясната страна на всяко каре са разпо­ложени железни врати със зарешетена горна половина. Зад тях са настанени затворничките. Вижда се един дъ­лъг коридор с много врати от двете му страни. Първата е на стаята за политико-възпитателна дейност, а след нея се редят спалните помещения…

Под прикритието на чуждата професия, но със свои­те мисли, чувства и вълнение, аз вече бях в затвора.

Без магнетофон и бележник, само с очи и уши на­блюдавах и слушах, напрегната до краен предел, да не изпусна нещо. В същото време гърдите ми се разди­раха от жал и негодувание. Мъчно ми беше за жените в този сив дом и същевременно ги обвинявах, че сами бяха проправили пътя си към него.

Защо?