Лечителя
- Издател: Лексикон
- Жанрове: Исторически романи , Романи и повести
- Преводач:
- Страници: 107
Михаил-Милко КРЪСТЕВ
автор на художествено-документалната трилогията „ВИНОТО НА НАДЕЖДИТЕ”, посветена на Априлското въстание. Роден в гр. Перущица. Завършил журналистика в Софийския университет.
Работил в БНТ и централен печат.
Десет години пише трилогията ВИНОТО НА НАДЕЖДИТЕ.
Първата книга „ОПРОЩЕНИЕТО” излиза през 1998 г от ИК „Литавра.”
Втората книга „ЛЕЧИТЕЛЯ” е от издателство „Изток- Запад” през 2001 г.
Третата книга „ОКОТО НА СВЕТЕЦА” излиза с подкрепата на Националния център за книгата към Министерството на културата от ИК „ЖАНЕТ 45„ през 2006 г.
ВИНОТО НА НАДЕЖДИТЕ е художествено-документален разказ с елементи на легенда и епос за годината преди Априлското въстание и самото въстание в Перущица.
Главни герои са Васил Братов – Лечителя , Петър Горов – Учителя и Шишман ага, българин мохамеданин и управител на Родопите през годината на Априлското въстание
Новото в трилогията е образът на Лечителя – носител и защитник на една хуманна идея в отношенията между християни и мохамедани, българи и турци. Съвсем по друг начин е представен образа на Шишман като българин мохамеданин, турски управител и участник в потушаването на въстанието.
Героят Васил Братов – Лечителя, изживява минали и бъдещи времена и съсредоточава в себе си величието на нашата земя и на народа. Той има и необикновена любов с вдовицата Лика, с която споделя трагедията на въстанието.
Второто допълнено издание е представено от ИК „ВЕК21” с предговор от издателя доц. д-р Александър Йорданов.
Рецензията и отзиви за трилогията са от доц. д-р Георги ЦАНКОВ от БАН – Литературен институт.
Литературният критик и историк ПЕТКО ТОТЕВ написа статията „ Стръмнините на любовта и братството”, поместена в кн. 6 от 2007 г. на списание ВЕЗНИ.
Отзив и от писателят Цанко Живков във вестниците „Литературен форум” и „Про и Анти”. Откъси от трилогията поместиха вестниците „За буквите” „Поглед” и списанието за българите в чужбина „ЕК”.
Писателят акад. Антон Дончев сподели с автора: „ Книгата ми хареса. Прочетох я с огромно удоволствие”.
Доц. д-р ГЕОРГИ ЦАНКОВ от Литературния институт при БАН за романа-трилогия „ВИНОТО НА НАДЕЖДИТЕ”:
Големият мислител Тончо Жечев мечтаеше за възраждане на епичния български роман. Той често повтаряше, че жадува деня, в който ще прочете нещо силно, като творбите на Талев и Станев. Сигурен съм, че ако беше доживял да потъне в атмосферата на „Виното на надеждите”, щеше да се почувства щастлив.
Това е книга за робството и свободата на българина.
Първото удивление произлиза от темата: навечерието и подготовката на Априлското въстание в Перущица. За чудене е какво по-различно и ярко може да се каже по този въпрос след написаното от Вазов, Захарий Стоянов, Генчо Стоев…Героите и фактите от Перущинската епопея са доволно познати. Но Михаил Кръстев тръгва от тях нататък, преминава от видимата в невидимата част и прави своите разкрития в посока на това: как тогавашните българи са надмогвали робството в сърцата си…..
….”Виното на надеждите” е българска сага за цената на робството и свободата, за любовта и омразата, за греха и опрощението, за търсенето на Бога. Само който е видял греха в себе си, е станал свободен човек. Свободен е който прощава, свободен става и оня, комуто е простено. Опрощението според Лечителя / един от главните герои на произведението/, е по-трудно от вината и греха. Мнозина вършат грехове, но малцина прощават воистине. Опрощението е свобода, но то трябва да бъде поискано. Единствено тогава лекува.
С тази свръхидея на романа си Михаил Кръстев се озовава в нашата съвременност.
Цанко ЖИВКОВ
В-к „Про и Анти
Виж повече...
Лечителя
Михаил Кръстев
СТРЪМНИНИТЕ МЕЖДУ ЛЮБОВТА И БРАТСТВОТО
Петко ТОТЕВ
В дни на върховни изпитания през Април 1876 г. перущинецът Недко Янков копае в двора си землянка. Съпруг, баща, дядо се надява да скрие и запази своята челяд под земята. Главният апостол е наредил въстаниците сами да палят къщите си, за да няма път назад. Опожаряват, колят башибозуци, черкези, съседи-друговерци. Недко Янков прилича на войник, който копае окоп, укритие. Минава Лечителя и копачът му подарява една от семейните медни съдинки с образа на Орфей. Този жест разкрива неподозирана дълбочина. Безогледни кланета, невинни жертви, епически саможертви, масови братоубийства се пренасят във вечни кръговрати, във вечнопораждащата и вечнопоглъщатата утроба на Богинята Прамайка Траке.
Много са следите на Орфей в Родопа планина. Кой знае защо представите за тях остават несвързани в по-новите времена. В дебрите на свещената планина чедата на Траке се отдалечават, противопоставят, самоунищожават. Империята взема единия брат, прави го правоверен, внушава му да не трепва, когато вдига ятаган и над единокръвни друговерци. Братоубийството сред чедата на една майка, непримиримостта им, налагането на една непреклонна воля достигат своя трагичен предел по същите места, където за първи път прозвучава божествената мелодия за освобождението от смъртния грях, за единението с природата, Космоса, за най-широкото и най-дълбокото разбиране на вселенската единосъщност. По местата, където и до днес има живи следи от обожествяването на Прамайката, където се натрупват едно върху друго времена разделни, отново погледът – с възкръстваща от пепелища и братоубийства вяра – се отправя към Траке. Земята с нейното име проговаря с нейния глас.
Лечителя е централен образ в трилогията “Виното на надеждите” / ч.1, “Опрощението”, 1998 г. ,ч. 2 “Лечителя” 2001 г., ч. “Окото на светеца”/. Образува се съсредоточие на размисли, които ще продължават и у читателите. Като тръгва от конфронтациите в националноосвободителните борби, от историята и бита на Перущица във всичките й трагично-героични, празнични и делнични непрекъснатости, Михаил Кръстев, син на Родопа, си задава най-сложните въпроси. Чува се гласът на самата Перущица след горчивите плодове на глобализацията – безгранични верски консолидации и противостояния. Сблъсъкът на разноверните братя поставя на изпитание целия хуманистичен потенциал на съвременните конфесии.
Действителен участник в събитията през Април1876 година, жив човек със силни страсти и нагони, Лечителя е същевременно съсъд на митове и утопии, чрез които блещука надежда, че не всичко е загубено и в най-трагичните пепелища. Той е преди всичко лекар, непрекъснато цери, изцелява, макар да вижда как лавинообразно се увеличават страдащите, умиращите. Със съзнанието на европейски образован доктор и с праисторически нюх на жрец-лечител Васил Братов винаги започва от душата и духа, от разкъсаните вътрешни възли на човешката цялост и единородност.
С развитието на сюжета в трилогията, сред разрастването на проблематиката около Лечителя се очертава ретроспектива-перспектива, която сама по себе си е просвет и увенчава десетгодишния труд на автора. Родопското браторазделяне чрез насилствено потурчване е в основата на десетки сюжетостроения. В трилогията на Михаил Кръстев археологически, исторически, фолклорни, митологически следи от предизвикани и използвани братоубийства се пропущат през цялото минало и през възможно все още реанимиране на братството. Естесвено е неговото възраждане да започне тъкмо там, където са се натрупали най-много браторазделяния и братоубийства..
Съсредоточен върху винаги конкретно лечение, Васил Братов, който съединява името на Апостола на свободата с безкрайна ретроспектива-перспектива, никога не са отчайва – даже и когато вижда бездната между своите цели и възможности. Същевременно Лечителя усеща връзката на времената с особена проницателност, която сякаш се излъчва от самото място, от неговата при-рода в изначалния и бъдещия смисъл на тази слаборазбираема дума.
От роман в роман в трилогията се задълбочава любовта на Лечителя към Лика. Обичта е земна, жаждата за сливане с жената расте заедно с нейната щедрост. И в най-интимното, полуосъзнато, чезнещото в щастливите мигове, се открояват все нови и нови простори. Потъвайки блажено във всеотдайната Лика, Лечителя пак и пак се присъвокупява и с духа на мястото, с дионисиадите, орфическите мистерии, “росените” – фриволни свободи, достигнали чак до късновъзрожденското перо да д-р Иван Богоров. В обятията на Лика, в неизчерпаемата й жажда, която пряко живот и смърт плете брънките на безкрайността, лекуващият разделените братя предчувства възможности за бъдещето.
Издирвайки щателно всички резерви на веротърпимост сред мюсюлманите /проникновено се сочат бекташите/, сред каноничното и неканоничното /”съвършените” богомили/ християнство, давайки си трезва сметка за преплитанията на мюсюлмански и християнски “мотивации” за нуждите на имперски, геополичитески ламтежи, Лечителя предчувства: движението към братството не ще може да се осъществи извън блбагословията на Прамайката, извън синовността на всички братя.
Има едно особено удивление в “Окото на светеца”. Как се е стигнало дотам религии велики със своя изначален хуманизъм да бъдат употребявани за насилие, разделяне, противопоставяне, братоубийство? Защо икуменическите, съединителните тенденции на съвременните основни конфесии са по-слаби от конфронтационните тежнения?
През купола на бомбардираната Перущинска черква “Св. Архангел Михаил”, през кървавите руини на катедрали и джамии не поглежда ли отново прарелигията на човека? Откога е започнало изтласкването на Жената, майката на втори план с “братските” усилия на иначе враждуващи религии”? Не е ли Жената все по-обичайна плячка, стока, разменна монета? Майката не стана ли интернационална основа за сквернословия и попръжни? Двустранната пълнокръвност на обичта между Лика и Лечителя, която в съвременната романистика е избягване като “прекалено романтична” или е оформяна като сексуален пир по време на чума, мор, всеизтребление, в “Окото на светеца” е отново порив за спечелване на загубения рай. Омъжествяването на жената, което предизвиква феминизирането на мъжа, нарушва природното равновесие. Мъжкото и женското начало са от природата; любовта, привидно увеличена от пребивавания в двата пола едновременно или поредно, оскудава, механизира се.
Изобилието на любовта между Лика и Лечителя не е “конспираторно” сред вилнеещото около тях братоубийствено унищожение – толкова хазартно, че и след избледняване на негови политически, етнически, верски мотивации продължава, не спира…
Ненаситните ласки на Лика и Лечителя са припомнения език на природата, наричана и прамайка-природа. Той не може съвсем да бъде заглушен.
Михаил Кръстев в своята работа със словото прилага способи за разказване, които увеличават емкостта и позволяват да се свива обемът. Тук има особено значение творческата и житейска близост на автора с писателя Генчо Стоев, при която “Перущинската връзка” със създателя на “Цената на златото” придобива многостранно значение. Но тук има и нещо друго.
Запознат – навярно като никой друг – с фактите, лицата, събитията на Априлското въстание в Перущица, а също и с археологически, етнографски и фолклорни сплитания на времена в това уникално и с маврудовото си вино място, авторът е открил възможност да разказва за старото и новото в единен словоред, с все повече разработки на основните мотиви. Привидните /както във фолклора/ повторения всъщност непрекъснато увеличават акцентите, нюансировките, отсенките и с многобройни сита отделят по-всеобхватния обем. Това фолклорно-симфонично освобождаване от привичния разказ, от дължините на наративността, е навярно най-драгоценния продукт в десетгодишния труд върху трилогията.
Организацията на текс по музикално-литературна “партитура” позволява третата част, “Окото на светеца”, да звучи и самостоятелно, и като завършек на триделна композиция. Много е интересно да се проследят съзвучията, разработките, синтезите в трите части, за да се види в пълнота как митнологично-историческата конкретика прозвучава със съвременни химни на любовта и братството. Но дори в отделна част – в откъс или цитат – е наситена с информация от целия многослоен пласт. В него се навлиза от неподозирани посоки, с изненадващи връзки и преходи, с рефрени без еднозначност. Впрочем един от рефрените трябва да се спомене на всяка цена – маврудът, виното на надеждата, божественото питие на еднокръвното майчинство, бащинство, побратимство.. Маврудът, който вирее само в така наречената “родопска яка”, продължава кръвообращението на живота и при най-трагични натрупвания на братоубийства. Токатският тас с жизненотворящата течност неведнаж “еретично” преминава и в ръцете на помохамеданчени българи. Вечно се препотвърждава истината, че кръвта вода не става, докато водата може да се превърне във вино – както в Кана Галилейска, така и при вечния тек на времето. Щом изтече достатъчно вода, стават кристално ясни всички суети на суетите, а любовта и братството заискряват единокръвно, единосъщно. Слънцето в кръвта, маврудът, не може с нищо да се помрачи! Кръговратите са неспирни. Събирането на гроздето есенес и къпанките на младоженците в Ивановските студове нямат нито начало, нито край.
Поради степента и собеностите на постигнатия синтез; поради дистанция от едностранчивата и фаталистична песимистична теория на българския народ и за съвременната цивилизация; поради съзнателен отказ от престижни ефекти с цел да се постигне по-сложна концентрация в езика и идеите; поради попътно освобождение от някои начални сенки на късни политизации; поради коренни отлики от охотно разпространявани прогнози и близък апокалипсис – “Виното на надеждите” едва ли ще стане хит. И толкова по-добре! Като мавруда тази книга ще прониква бавно в кръвта, ще пуща слънцето и там, където то е гонено като прекалено оптимистично начало и като сигурност, че ще има и следващи кръгове на светилото при толкова предсказания за близък край на света. Колкото и да е оскудял гроздоберът в Перущица, в незнайни изби продължава да зрее истинското маврудово чудо.
Но нека се върнем към Васил Братов. Лекувайки братя, единокръвни и пространствено съседни, Лечителя слага ръка върху пулсации, приближения и отдалечения, разбира, че преодоляването на разделението е възможно повече в личностен план, а общите страсти са винаги по-близо до верижното братоубииство. Лечителя никога не губи волята да лекува, но общият статус на братството непрекъснато го тласка към любовта, към нейното изобилие, към извора й – първообожествяван, а по-късно… Защо наистина големите монотеистични религии, издигайки понятието “ближен”, не употребяват женския род на същото понятие – “ближна”?
Възможностите да се изцеляват травмите и деформациите на братството чрез сакрализирането / Богинята Прамайка, Света Богородица/ или универсализирано майчинство / дионисиадите, обичаят “Росен”/ се превръщат в лична, най-интимна съдба на лекар от възрожденски и модерен тип, който достига границите на своите възможности, не иска да се примири и прекрачва в подсъзнателното, за да извлича все повече и повече любов. Именно с чрезмерна / често изненадваща и с появата си на “неподходящи места” / любов Васил Братов постоянно е не само лекар, но и Лечител. И не се ли открива тъкмо в Перущица бъдеща терапия – прочистване на скачените съдове между побратимството и прамайчинството?
Духът на мястото е помогнал много на Михаил Кръстев да вниква във взаимовръзките – епически и интимни, ритуални и битови – на основните европейски цивилизации и религии. Перущица е природно ендемична и със синтезна единственост. Към даденото от Бога месторождение е прибавена ерудиция, натрупвана бавно, улегнала и непоказна. И най-важното : над върха Модър изгрява необикновена любов, отваряща просвет между апокалиптични прогнози. Не е ли Модър следващият излаз на Орфей от ада? Дано вече опитният тракиец издържи, дано този път да изпълни поръчката да не се обръща назад, за да излезе и Евридика под слънцето и звездите.
Петко ТОТЕВ
ПРОГЛЕЖДАНЕ В ДУШАТА НА БЪЛГАРСКАТА СВОБОДА
Александър Йорданов
Позната слабост на българския исторически роман е, че вижда събитието, но забравя за неговата душа. А събитията това са хората, техните съдби и идването на Бога в „сърцето на свободния“ човек. Почти през целия ХХ век българския роман е разделен между романтичната визия за героичното и драмата на индивидуалното в историята. Върхови образци са „Под игото“ на ненадминатия Иван Вазов, „Железният светилник“ на Димитър Талев и „Тютюн“ на Димитър Димов. Драмата на историята откриваме в романите Фани Попова-Мутафова, Яна Язова, Стоян Загорчинов, а в по ново време и в творчеството на Емилиян Станев, Вера Мутафчиева, Антон Дончев, Генчо Стоев. Проблемът е, че много често историческият разказ е или самозадоволяващ се или обслужващ определена идеологическа гледна точка, а много често и политическа пропаганда, независимо дали ни отвежда в легендарното време на Аспарух, в цар Симеоновите палати или в тъмните векове на чуждото робство. Затова и на нас, българите, ни липсва философията на собствената ни история, екзистенциалният смисъл на случилото се по нашата земя в историята. Липсва ни поуката. Ние не разбираме себе си и затова и другите, чуждите, не ни разбират. Романите на Ивайло Петров „Хайка за вълци“ и на Атанас Стоев „Тихият бял Дунав“, които интерпретират близката ни история, времето на което все още има живи свидетели, се опитаха да компенсират този недостиг на себевглеждане, на себепознание.И не случайно откриха жестоки истини за националния ни характер в последния съдбовен исторически прелом от средата на миналия век. Днес ние, българите, имаме огромна необходимост да се осъзнаем в и чрез своята история. И точно тази творческа задача си е поставил и е решил великолепно, със завладяващо художествено майсторство, Михаил Кръстев в своята романова трилогия „Виното на надеждите“. Постигнал е това чрез едно неомитологично, вълшебно, завръщане в душата на най-загадъчното и съкровено българско събитие – Априлското въстание.
„Виното на надеждите“ е епичен роман за смисъла на българското съществуване, за вярата и неверието живеещи в нас, народопсихологически портрет нарисуван на прага на свободата. С езика на съвременната културология бих допълнил, че това е, ако не първият, то най-яркият роман на философията на мултикулурността, която сме готови да приемем като „европейски инструктаж“, но все още не сме в състояние да разберем и осмислим чрез собствената си национална съдба. Не сме го направили вчера, не личи да го правим и днес. В романа на Михаил Кръстев тази философия е основата върху която се разполага още по-сложната и полифонична тема за смисъла на нашия порив към свободата.
Всичко, което се случва в този увлекателен роман става във вечното време на България. Перущица е само мястото, в което това време най-пълно се разкрива, завладява въображението с легендарни разкази, притчи, реално-нереални истории от различни времеви пластове. Сякаш цялото хилядолетно битие на тази земя и небе си дават среща в съдбовните дни на великото перущенско страдание и възвисяване. Но си мисля, че само писател, който е част от този перущенско свят, е могъл да напише тази книга – хроника на събития и духовно осмисляне на българското битие. Михаил Кръстев разказва за съдбата на Перущица, за перущинци, за реални исторически личности и за герои носители на национални и общочовешки митологеми, но вижда, мисли и страда за съдбата на България. Тази съдба, видяна и осмислена чрез герои като Учителят Петър Горов, Лечителят Васил Братов, Шишман ага, е събрала истинската тревога на писателя. Тревога не толкова за миналото, колкото за бъдещето. Философията на романа можем да разчетем в думите на един от героите, отец Леонтий, за когото „Бог идва само в сърцето на свободния“. „Виното на надеждите“ е художествена защита на философията на свободата, на „свободата и Бога“, които „са едно и също“. Но героят ще допълни, изразявайки и философията на автора: „Ала за човека, синко, по-важна е свободата. Ако душата му е поробена, той не ще да намери пътя към Бога. И Бог не може да го намери..“.
Михаил Кръстев навлиза в една изключително трънлива, дълбока и опасна за националното ни самочувствие, проблематика. Защото ние българите не успяхме да осмислим и разберем себе си чрез свободата. Защото тя е преди саможертвата, преди китките и венците на признателност. Драматично и раняващо звучи откровението на Петър Гогов:
„Да би мирно седяло... Но оставят ли те да си седиш мирно? Ей го, народът си мирува. Нийде по света няма народ като нашия: мирен, работлив, кротък. Хубава, добра рая излезе от него. Хайде, ще се дигнем, ще прогоним турчина, но как ли ще изгоним раята от душите си? Как ще станем свободни, когато всеки втори е мекере на управниците, а всеки трети се готви да ти забие ножа в гърба? Иска свобода, ама да му я донесат в къщи. Да му кажат: байно ле, от тая минута си свободен, прави каквото щеш. И тогава ще настане най-страшното. Но аз няма да доживея.“
И днес можем да повторим тези думи и да ги завършим с „няма да доживея“. В това е нашата орисия. Затова и в записките на Лечителя разсъжденията за свободата и слободията, за победата над гибелните страсти, които владеят и до днес народната душа, се възприемат като съвременни откровения и романа сякаш прескача историческите времена, влиза в днешната ни драма, в днешния ни несвободен делник.
В романовата трилогия Михаил Кръстев е поел един огромен творчески риск, но е успял да го преодолее успешно. Той вплита в повествователното цяло героите на своето писателско въображение – с техните преживявания, спомени, илюзии и разполага до тях в историческия разказ реалните герои на българската история – Дякона, Раковски, Спас Гинев, Кочо Честименски. И колкото и да е парадоксално, реалните исторически личности придават плът на романовата измислица, на философията върху която диалогизират истинските герои на творбата. Казано с думите на повествователя, героите си „хортуват“, рушат „дуварите“, които ги разделят преодоляват жестокостта и невежеството в себе си. „Вятър работа, Лечителю, му казва Учителя, тук приказки не вървят: не видиш ли прекупвачите на данък, не видиш ли кражбите и убийствата на черкезите, дерибейството на турчина; целият този свят на империята трябва да се срути, да се пръсне на парчета, че тогаз всеки да си гради къщата; тогаз ще си говорим, ще се срещаме и с Шабан ефенди, и с Шишман ага, ала вече ще сме равни...“ Художествената измислица облича дрехите на реалните документални факти и фамилни истории, заживява техния живот, опитва се да разбере душите им.
„Виното на надеждите“ е реплика на „пиянството на един народ“. Опиянението и възвисяването чрез себежертвата в името на свободата е само едната страна на „надеждата“. За писателя не по-малко същностна е и тази, която отваря душите ни за „виното на живота“. Животът тук и сега, който кипи като младо вино, който е и трябва да продължи. Но осмислен, просветлен чрез осъзнаването на времето и съдбите преди нас.
„Виното на надеждите“ е романова трилогия, която разчита на мислещите читатели, на читателите, които си задават въпроса „защо“, а не препускат по пътеката на „какво ще стане“. Това, което е „станало“ е познато от историята. Перущица въстава. Известни са и реалните исторически личности – учителят Петър Бонев, лечителят д-р Соколски, Кочо Честименски, Спас Гинев, братя Тилеви. Известна е тяхната гибел. Но за Михаил Кръстев случилото се с тях е загадката, неизвестното, защото главният въпрос за него е въпросът: „защо“ е станало. Без отговор на този въпрос събитията губят своя смисъл, и обръщането към Бога и грехът пред Бога, остават непонятни и безследни. Съдбата на Перущица и перущинци за Кръстев е възможност да осмисли случилото се и случващото се с всички нас в историята и в днешния ни ден. Как открихме свободата, как я разбрахме, какво отключи тя в душите ни. Това са мъчителни въпроси, нелеки за отговор, но срещата с тях е нашият Великден. Към този български Великден ни води романовия разказ на един съвременен писател и с него той заема своето достойно място в новата българска литература.
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.