БЯЛА РОЗА КРАЙ БОСФОРА

Представяш ли си – в три и половина телефонът ми звъни. Ама звъни, ей, като на пожар звъни! Гледам – непознат номер. Вдигам сънен.

• От „Пирогов” се обаждаме – вика един кисел глас. – Господин Маринов баща ли ви е?

• Баща ми е – признах с внезапно пресъхнало гърло.

• При нас е.

И моля ти се, затвори!... Полежах. Станах. Мама също се беше събудила.

• Хич не ме занимавай – почти проплака. – Пак се е натряскал… Боже, в седем съм на работа! Отиде ми сънят…

Ясно – задачата остава за мен. Сигурно защото аз съм от девет на бачкане. После се прибирам. А мама след шивашкия цех отива още три часа да чисти офиси в центъра. Има един бизнесмен, който й вади душата – винаги вдига скандал, че не слагала след чистенето снимката на жена му на мястото й. Трябвало, като седне на стола си, да среща очите й. Мама опитала да я бърше, без да я мести. Тогава вдигнал пък скандал що имало прах.

Паля колата и – опа! – в „Пирогов”. Тук питам, там…И ето, казват ми, че господин Маринов е настанен в еди-коя си стая. Туп-туп – там съм. Чукам и отвътре два бодри гласа:

• Да!

Влизам. Мале! Старият лежи с две гипсирани ръце, а в краката му седи един бабанко на към трийсетина години, с остригана глава и рамене на камаз. И моля ти се, държи в ръката си с големина на багерова кофа чашка кафе и пои баща ми като бебе! Като ме видя, родителят ми се оживи:

• Саше, пострадах!

• Това, твоето пиене… - започнах аз.

• Да, ама не ми сложиха упойка – контрира той. – И не съм виновен!

• Къде падна? В някой изкоп ли?

• Какъв изкоп! Тоя ме нареди! Дончо се казва.

Завъртях леко глава. Сега ми се видя още по-голям. Забелязах, че очите му са леко помътнели. Колко ли шишета е изпил за този ефект?... Върнах пак поглед към баща ми – в ъгълчето на устата му имаше бяла пеничка. Това значи, че е изпил повече от триста грама каменарка. Зная го от втори клас.

• Пийнах чашка… е, добре де – две… И си вървя към дома. Обаче улицата с дупки. И к’во – влезе ми камъче в обувката. Викам си: къде ще се навеждам, че да се събувам… Ще издаяня до нас… Обаче то убива… Боли.

• Много боли – с тон на експерт потвърди Дончо.

• Нали? Е, викам си, ще го извадя. Ама с чалъм. И се хващам за един стълб и започвам да си тръскам крака, белким камъчето падне.

Представям си го. Уф…

• И тогава идва този младеж.

Дончо му подава да пийне пак от кафето и му избърсва устата със салфетка. После поглежда към мене и въздъхва:

• Прибирам се аз… с бригадата завършихме един обект на Околовръстното… Помня, че накрая пяхме „Край Босфора шум се вдига”… Вървя значи към общежитието и гледам – човек залепнал за стълба и кракът му рита като на умиране. Викам си – този го бие ток!

• Значи, Дончо, голяма грешка сте направили – щом сте на маса, пее се „Бяла роза”. От мен да го знаеш!... Та тръскам аз, пък тоя застанал на три-четири метра от мен и вика: „Чакай, чиче, трябва да измисля нещо!” Викам си аз – тоя пък к’во ще мисли за едно камъче…

• Де ще ми мине наум за камъче! Електрически стълб, тресе се… „Бяла роза” ли? То все едно да се напиеш с ликьор бе, чичо Митко!... Мисля си – хвана ли го, отивам и аз. Огледах се – наблизо кофи за боклук, а до тях някой си оставил старите столове. Хванах един, разпарчосах го. И като докопах единия крак…

• Пък камъчето не пада. А този идва и вика: „Ей сега ще те отърва, чиче!”  И прааас! В ръката. Изпищях.
• Едната ръка се освободи, обаче другата още на стълба. Премерих се и пак…

Изправих се. Успях само да кажа:

• Майко мила!

• И нà, момчето ме докара тук. Спаси ме значи… Саше?

Мразя, когато каже името ми с тази интонация. Знам какво ще иска.

• Саше? Виж сега… Момчето заслужава да го почерпя. Иди вземи една бутилка гроздова.

Гласът му ме догони на вратата:

• Седемстотин грама, че Дончо е якичък!

Когато се върнах, вече се бяха обединили върху тезата, че като пиеш сливова, трябва да се пее „Бяла роза”, но щом си на гроздова – „Край Босфора” е задължителна.

• Тръгнах си… Когато слязох от колата пред блока, видях мама да върви към спирката. Погледнах машинално към часовника си – щеше да закъснее… Върнах пак очи на нея. Слаба. Крехка. Косата й беше толкова бяла, че приличаше на бяла роза, полюшвана от вятъра. Накуцваше. Сигурно имаше камъче в обувката …