ПЪРВА ЧАСТ

ВЪВЕДЕНИЕ

Няма какво да го увъртам, аз съм синът на лудата. Можех да започна и така: Той, синът на Лудата... и да продължа да се снижавам зад измислено лице.  Или да си лепна някакво име от рода на Едип Набеденов, но и тогава няма да бъда достатъчно аз, защото освобождавайки се от чувството за притеснение, ще започна да раздувам личността си, неподлежаща на класификацията “заслужила безсмъртие”.  Не искам да  прецеждам събитията, които са ме погъделичкали, или са ме поиздраскали през уюта на наблюдателя, под прикритие да опипвам  преживяванията си, да ги оглаждам с добронамерени възторзи.

Да си син на луда майка, дарява предимството да си прям, защото над теб виси широкото убеждение, че няма как и ти да не си изперкал, а откачалките по природа си говорят, както си го и мислят. Така стигам до македонското ми вироглавство, което е улеснение, но и беда. То е придобило изказ както в общонародното “Право куме в очи”, така и в нашенското перчене “Шо ми на сърце – това ми на уста”. Но Лудата, моята майка, която следваше това ведро правило, каращо сърцето да играе по-живо, ме съветваше и да озаптявам словесните си увлечения, със закачливото “Трайко комитата”, сиреч да млъквам, когато се налага. Казваше го, смеейки се, щом я обладаваха гнетящите привидения, меланхолията и страховете. То означаваше, че има мигове, когато трябва да настъпя езика си и се порадвам на тишината, освободена от самия мен. Няма съмнение, тази махаленска мъдрост, онагледява важна черта на нашето земляческо съдружие, уречена като “итрост”. Тя се опъва на сочната “будала”, която, както повечето турски думи има няколко значения – глупак, наивник, негоден да успяваш и още.

Майка бе приела “Трайко комитата” от прахоляка на  улиците в бежанския Петрич или от потайните гласове на бабите ни, освежавали нозете си  в пречистите води на Охридското езеро. Тази натикана в две думи повеля е тежестта, която трябваше да поставям върху везната на волнодумството си, за да я уравновесявам що-годе. Така можех да дарявам несврътливата си душа с мимолетен покой.

Споменах за Македония, тя ще живее в това писание и не за да се заяждам с днешните агитационни пехливани, които се мъчат да дращят тази най-красива моя болка. Просто, защото за син на луда Македония е призрак, следващ ме в дните и в сънищата ми. Незнам как точно изглежда този призрак.  Нима някой може да опише призраците? Но всеки таи своя изплъзващ се образ за тях. На мен призракът Македония ми се явява като горящ къс от небето, гонен от ветровете на  времето към вечното си разпятие. Македония не е толкова географско, политическо, народностно, да не говорим за държавно понятие, както се опитват да го смалят казионните хрантутници. Македония е копнеж по неосъществимото, което не ти дава мира. Тя е проклятие, учещо да надмогваш примирението и да познаеш смирението. Нашите деди, или поне най-лудите от тях, са вярвали, че достойнството е по-ценно от живота и са влизали в обречени битки.

Но моля ви, не очаквайте да се впускам в етнически тълкувания! Или може би ще опитам по-нататък. Ако имам настроение да го направя. Веднъж казах на познат, че да си македонец е кауза. А той ме освести с негово прозрение, за което горещо му завиждам: „Да си македонец е усилие.” За мен, синът на лудата, Македония е Колхида на духа, чието златно руно се вее някъде в земята, която винаги ще вика своите аргонавти.