- Издател: Лексикон
- Жанрове: Романи и повести , Приключенски
- Страници: 127
Повестта заема свое особено място в българската приключенска литература. Позабравена в наши дни, „Симба” остава в сърцата на няколко поколения читатели като едно от най-вълнуващите произведения за Африка, нейната природа и обитатели. Само при споменаване на заглавието всеки, който го е прочел, мигом се пренася в саваната при лъвицата Симба, инспекторът на резерват Валтер Руднер и всички техни приятели и врагове. За първи път в творба на Петър Бобев струи и тънък хумор както от самите образи на някои от героите, така и от техните думи и постъпки. Как може да се забрави шимпанзето Хер Густав, чиито любими занимания са шофирането на джип, пушенето и слушането на радио? Ами опърничавото магарето Александър Велики, което успява да се превърне в неоспорим водач на табун зебри? Дори и суровият масай Кирагангано внася няколко комични нотки в иначе пълната с несполуки, трудности и борба за живот история. Повестта не попада в списъка на „задължителните” произведения в училище заради откровения и неспестяващ нищо език на Бобев, характерен в неговите творби за дивата природа, но от друга страна заема достойно място в списъка с наши любими произведения. „Симба” и по стил, и по атмосфера се нарежда сред върховете в творчеството на Петър Бобев.
Виж повече...Най-купувани
Препоръчано
Най-обсъждани
1.
Дългокраката импала1, изящна и пъргава, продължаваше да дразни лъвицата, уверена в безопасността си. Тя се втурваше насреща ѝ, сякаш сама щеше да се метне в прострените лапи, и едва на няколко метра от нея започваше да подскача на едно място и да топурка с тънките си копитца, докато разгневената хищница връхлетеше насреща ѝ с глух, задавен рев като жълта мълния. Тогава изведнъж импалата се стрелваше през саваната. И когато посрамената лъвица се връщаше с подвита опашка и недоволно ръмжене към леговището си под оголения храст лофира, където я очакваха двете разтревожени лъвчета, антилопата отново дотичваше от далечината сред облаче червен прах. Сигурна беше, че вечната ѝ неприятелка няма да изостави децата си, за да гони някаква бързонога нахалница.
Лъвицата сподави яростта си. Сви се до децата си, които мигновено се завряха в нея да бозаят, и само от време на време изръмжаваше глухо, като удряше с изпънатата си като прът опашка по земята. Мъчеше се да не гледа танцуващия пред носа ѝ неуловим къс месо.
Улисани в тая вечно повтаряща се игра с живота, и двете не усетиха идващото бедствие. Не погледнаха настрана към прегорялото поле, проснало се до опушения кръгозор като замръзнал океан от кал. Над пожълтелите, измачкани от бурите треви, подобни на огромен пласт пресушено сено, тук-там се тъмнееха настръхнали непроходими храсталаци от бодливи мимози и тамарикси, а над тях извишаваха плоските си корони чадърести акации, като че ли подрязани отгоре от ножицата на грижлив градинар. Изправяха се като гигантски свещници подобните на кактуси млечки. Маранята трептеше, нажеженият въздух се люлееше в неравни размътени вълни, които увличаха цялата савана. Светът се люлееше в чудовищен привиден земетръс.
Лъвицата беше гладна, тъй както могат да огладняват само хищниците. Тревопасните не знаят що е истински глад. Достатъчно им е само да протегнат шии, за да се напасат. Тревата не бяга. А храната на хищника има здрави нозе. Лъвицата не бе яла два дни. Не смееше да се отдели от дома си нито за минутка, защото тъкмо в тая минутка можеше да се примъкне хиената, ненаситна за лъвско месо; защото тъкмо в тая минутка от висините можеше да връхлети в смъртоносен устрем орелът.
Не! Нямаше да се отмести сега. Щеше да чака. А защо ли не се завръща другарката ѝ, която я отменяше понякога? Още снощи бе излязла на лов. Какво бе станало и с другаря им, черногривия лъв, който също така понякога оставаше да пази малките? Къде се губеха?
Набозали се бързо, двете лъвчета се отдръпнаха настрана и се заиграха безгрижно. Сякаш не бяха две лъвчета, а две пухкави златисти кълбета, нашарени с тъмни ръждиви петна като леопардчета. Майката отмести поглед от досадната антилопа. В същия миг в златистите ѝ ириси
изгасна кръвожадният огън на незаситения глад, грейна тутакси някаква кротка радост, необикновена и сякаш неприсъща любов за това могъщо тяло и за тия хищни зъби. С неочаквана нежност тя лизна едното лъвче. Но дори и милувката ѝ беше лъвска. Подхванато от якия език, то неволно се търкулна по гръб, вирна безпомощно лапички и заскимтя като котенце.
Изведнъж лъвицата скочи настръхнала. Антилопата се бе спуснала като вятър към реката на изток. Виж, това вече не беше игра. Така се бяга само от ужас. В същия миг от запад се дочу странен шум, който бързо се превърна в луд тропот. Връхлетялото стадо от антилопи кана сякаш не я забеляза, а профуча край нея след изчезналата импала. На двеста метра встрани преминаха като побеснели канари десетина слона, които тръбяха тревожно с вирнати хоботи. Но скоро ги застигна и надмина табун зебри ведно с огромно ято щрауси, които размахваха в луд бяг чаталестите си крака. Накрая препускаха и два млади лъва. Ясно, приближаваше бедствие, пред което животните бяха забравили вековната си вражда – бедствие, по-страшно за тревоядните от ненаситните хищници. Ето, зададе се с огромни скокове прекрасна пантера, понесла в зъби малкото си черно коте.
Полъхна вятър. Ала вместо прохлада той блъвна жар като напалена пещ и трясък, подобен на пушечна стрелба, който приближаваше с грозно заплашително фучене. Довеяният дим раздразни очите, задави дробовете им. Над гъстите кълба, застлали саваната, слънцето помръкна, превърна се в червена топка сред сивото небе. Пожарът се носеше бързо насам. Той не пълзеше, той летеше над пресушената трева, която мигновено пламваше като барут и изригваше в ослепителни взривове от разноцветни искри. По-дребните обитатели на саваната: мишки, гущери, змии и костенурки, опитваха да се спасят от настъпващия огнен валяк. Напразно. Разжарената лавина беше по-бърза от тях. Настигаше ги и ги обгръщаше в плющящите си ненаситни пипала, които за няколко мига ги превръщаха в сгърчени въглени. Безброй бръмбари и пеперуди се мъчеха да излетят по-нависоко и по-надалеч, да преварят смъртта, но и те изоставаха с опърлени криле, стопяваха се в догонващите ги пламнали вихрушки. Единствени птиците секретари тържествуваха в тая дива оргия на унищожението. Те се спущаха на земята пред самата огнена стена и извличаха оттам прогонените от пламъците животинки.
Лъвицата обезумя от безпомощен страх. Изправи се срещу приближаващата като лава стихия и изрева гръмогласно. После се хвърли напред, връхлетя тъй, както е връхлитала срещу всеки враг. А дълбоко в себе си беше уверена, че няма да я уплаши. Огънят е най-страшният звяр. Той не се бои от лъвски рев и от лъвски нокти. Изведнъж тя реши. Обърна се. Сграбчи едното си дете със зъби и побягна след отминалите стада. Насред път спря. Поколеба се. Върна се с два скока в бърлогата си при изоставеното лъвче, което скимтеше слисано пред непознатата заплаха. Посегна да налапа и него. Ала не успя. Дори нейните челюсти не можеха да поберат двете телца. А стихията наближаваше безпощадно бързо. Нещастната майка полетя със скорост, с която лъв напада бягаща газела. Достигна обраслия с камък и папируси бряг на пресъхналата река, която сега представляваше една кална вада, изпогазена и разкашкана от хиляди копита. Няколко крокодила, които още не бяха решили да се зарият в тинята, за да прекарат в летен сън сухия сезон, опитваха да удавят в плитките локви уловената антилопа. С няколко скока лъвицата прецапа реката, достигна отсрещния бряг и отпусна сред туфата розови безсмъртничета спасеното лъвче. После, без дори да го погледне, се върна назад, прегази водата и се хвърли в огнената стена, профуча към леговището си, където бе останала втората ѝ рожба. Не се замисли дали саможертвата и има някакво оправдание. Поддаде се на първия порив, обзел всеотдайното майчино сърце.
Злочестото лъвче не я видя повече. От тоя миг тя изчезна от живота му. Изчезна като хубав сън, който нямаше да го споходи никога вече, един сладостен сън, изпълнен с топлота и сигурност.
То скимтеше самотно, безпомощно, изоставено сред грозно шумолящите сухи треви. Трепереше и се взираше с ужасените си зеленикави очи в съскащото огнено чудовище, което ръмжеше от отсрещния бряг в безсилна ярост, което се заканваше настървено, огризвайки с разжарените си зъби последните сламки и бълвайки насам задушливи кълба нажежен дим. Уплашеното сираче запълзя по-далеч от реката, по-точно защапука тромаво върху неуверените си лапички, като се обръщаше боязливо да види дали няма да го настигне отново изчезналото топло и ласкаво същество.
Внезапно то се закова на място, озъби се настръхнало. Защото я позна, защото бе запомнило с каква зла настойчивост тази противна сгърбена хищница дебнеше край леговището им. Куцата хиена не го нападна веднага. Не се осмели. Очакваше всеки миг да връхлети като запокитена канара от сила и ярост любящата лъвица, пред чиято самоотвержена дързост никой в саваната не устоява. Денем хиената е по-страхлива. И ако пожарът не я бе прогонил от бърлогата ѝ ведно с другите животни, тя надали щеше да забележи лесната плячка. Сега страхът от пожара вече бе преминал и вечният глад отново бе завладял цялото ѝ същество. Огънят догаряше, спрян от пресъхналата река, а там, където доскоро фучеше дивата стихия като ураган от пламъци, сега изригваха последните гейзери искри и се стелеше тежък пушек като разкъсана мъгла. Самотни птици секретари бяха накацали сред топлата пепел, за да се гощават до насита с печени гущери и змии. Ниско над земята се виеха в нетърпеливи кръгове лешояди и щъркели марабу. Техните стесняващи се спирали сочеха местата, където лежаха по-едри жертви. Преди да открие лъвчето, хиената се бе запътила нататък, но сега вече беше друго, сега нямаше да се откаже от плячката, която сама се бе навряла в устата ѝ.
С гузно озъртане тя пристъпи напред. Решението беше взето, клетото същество беше обречено. Но макар и тъй малко, едва стъпило на крака, то щеше да загине достойно, настръхнало, готово за борба.
В следния миг Куцата отскочи назад, изскимтя и се озъби. Дочула бе бумтеж на мотор. Поколеба се – да се метне ли, да грабне плячката си и да бяга, или...
Лендроверът2 се оказа по-бърз от нея. Профуча, като се тресеше по пукнатините на почвата, и спря до разтрепераното лъвче, което при новата опасност се бе обърнало да я посрещне смело. Подвила опашка, хиената побягна с гърбавия си галоп към реката, към пируващите лешояди и марабу. Още в движение от колата скочи тъмнокож ловец, облечен с фланелка без ръкави и с къси дочени панталони, обут със сандали от автомобилна гума, която според туземците отпъждала змиите. Той притича към наеженото зверче и замахна с копието си.
– Кирагангано! – извика европеецът зад волана. – Не го убивай!
Кирагангано се обърна.
– Това е симба, Валтер! Лъв! Масаят убива лъвовете. А Кирагангано е масай.
Не беше нужно да го казва. Горделивата му осанка, напомняща за някогашното свободно племе, благородните черти на лицето му под черната кожа, по-правилни от чертите на слизащия от колата германец, и удължените му уши с тежки медни обеци ясно издаваха безспорната му принадлежност към славните ловци на лъвове. Валтер Руднер се усмихна.
– Ти пак забрави за какво сме тук.
Масаят сви рамене.
– Великите духове са направили човека и симба врагове. Но щом Валтер иска така, приятелят му Кирагангано няма да убие малката симба. И все пак, и да не я убие, тя ще умре, защото няма кой да я кърми.
Инспекторът по охраната на резервата пристъпи към ръмжащото лъвче. Той беше плещест рус великан с пооредяла червеникава коса, с дълги непохватни ръце и тромава походка. Цялата му фигура издаваше сила, само че някак скована, неумееща да се изяви, смутена сила, попаднала не на място в едно яко, но лениво тяло. Валтер се почеса неуверено по тила.
– Прав си! Как да спасим това приятелче?
Масаят отвърна с невъзмутимо лице:
– Кирагангано знае само да убива лъвове.
Внезапно с неподозирана сръчност Валтер хвана отстъпващото заднишком зверче за кожата над плешките. Издигна го, както се взема котенце, и го понесе към автомобила си. Щом го пусна в сандъка, то се свря ужасено върху запасната гума.
Масаят седна до шофьора, който натисна педала. Колата отново се понесе през саваната, като подскачаше и се тресеше лудо. Тя прегази брода и се втурна през угасналото пожарище, вдигнала подире си дълга опашка от черен дим. Валтер нямаше право да кара предпазливо, ако искаше да обхожда редовно огромния си район. Заплатата му беше предостатъчна, но срещу нея се изискваха много умения. Отличен стрелец и познавач на дивеча, той беше длъжен да шофира като професионалист, да бъде и монтьор като професионалист. В саваната няма кой друг да отстрани повредата на колата ти. Освен това беше длъжен да разбира от медицина, за да може своевременно да дава първа помощ, да направи инжекция с противозмийски серум, да пристегне разкъсана артерия. И още нещо – длъжен беше да говори и на преобладаващото местно наречие освен суахили – това есперанто на африканските народи. Длъжен беше да борави не само със законите на лова, но и с всички закони на страната. Защото тук, далеч от администрация и власт, той беше всичко – и управител, и адвокат, и лекар.
За щастие пожарът не беше взел много жертви. Нямаше нужда да обикаля цялата област. Прелитащите лешояди посочваха точно труповете им. Валтер свърна към дома си, доволен, че малката речица тоя път бе успяла да прегради пътя на стихията. Всъщност пожарите са обикновено явление в пресъхналата савана. Ако не изгори старата трева, новата не би могла да поникне. И все пак има пожари и пожари. Хубаво би било, ако тъй, постепенно, ту тук, ту там изгаряше тревата, а не както понякога, в силен вятър, когато огненият валяк се понася като пламтящо наводнение, прелита през реките и догонва всички животни. В такива случаи се налага хората да опожаряват сами огромни пространства като преграда пред неукротимата стихия.
В далечината се появи тъмнозелена ивица, която бързо приближи, изду се, извиси се. Автомобилът се мушна през просеката в тропическата гора, която бе обградила в буйната си зеленина непресъхващата река. Скоро насреща, сред малкото сечище, се изправи домът му – едноетажна постройка, обрасла с пълзящи рози, с висок покрив против дъждовете, който му напомняше родината. Зад къщата се виждаше позеленял от мъхове навес и обор, затворен с яки резета. В градината, засадена с мангови дървета, папая и авокадо, зад триметрова плетеница от бодлива тел пасяха десетина крави, няколко антилопи и едно носорогче на име Маршала. По външност то издаваше такава поразителна прилика с непоколебим военачалник пред решително сражение, че Валтер не бе устоял на изкушението да го кръсти с това име.
Когато Кирагангано влезе в двора, Маршала се спусна да се гали в краката му грубо и непохватно. Масаят го избута настрана с невъзмутимото си изражение и затвори вратата.
Валтер положи намереното лъвче на земята. Носорогчето пристъпи любопитно да го разгледа с късогледите си очи. После отскочи безразлично настрана. Кравите запръхтяха неспокойно и се отдръпнаха по-далеч от тази неестествена близост – не толкова от страх, колкото от благоразумие. Единствено магарето, наречено в миг на вдъхновение Александър Велики – израз на Валтеровото отношение към всички завоеватели, – прецени набързо обстановката и осъзна превъзходството си. Напреде му стоеше озъбено, но безопасно потомчето на най-безмилостните му наследствени врагове. Сега му се бе паднало да си отмъсти безнаказано. То приближи неусетно, сякаш пасеше с безразличие недоопосканите тръни, и изведнъж с добре премерено копито ритна малкото зверче, което отхвърча на два метра встрани, преметна се няколко пъти, ала не заскимтя от болка. Само изръмжа гневно и се втурна да ухапе нападателя си, който го посрещна с втори ритник. Валтер познаваше отлично характера на своето магаре. Ненапразно го бе удостоил с името на най-твърдоглавия пълководец през вековете. Той се бе опитвал твърде често да се отърве от него, бе го продавал няколко пъти и все без успех. То винаги успяваше да се отскубне от оглавника на купувача, за да се завърне при стария си господар с тържествуващ вид. А да го остави някоя вечер на лъвовете отвън оградата не се решаваше. Жал му беше. Не му се щеше и да го бие. От целия си опит, който не беше малък, от всичките си наблюдения изкусният ловец се бе убедил, че всяко същество откликва на доброто с добро. Всичките му опити с животни до днес потвърждаваха убеждението му. Единствен Александър Велики го опровергаваше.
Тоя път магарето се излъга. Господарят му не се стърпя. Защото ненавиждаше подлостта повече от всичко. А това нападение беше направо подло. Той грабна един прът и наложи здраво побойника, който пък от своя страна съвсем не възнамеряваше да се остави безропотно на съдбата си, а риташе сърдито при всеки удар с пръта.
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.