- Издател: Лексикон
- Жанрове: Съвременна проза
- Страници: 205
Под триумфалните арки са преминавали победителите и имената им до днес се тачат не само от историците. В квартал "Арката" на Радомир побеждават посрещачите им. Здравка Евтимова описва натуралистично-експресионистичната картина на блатото на прехода. Колоритните й герои още с появата си са завършени характери, които няма защо занапред да се изграждат. Ограничени в изкривените рамки на времето, в което низостта, подлостта, угодничеството, криминализацията на всички слоеве побеждават, те нямат друг изход, освен да се приспособят. А за да стане това, те оцеляват в дяволските нива - секса, алкохола, проституцията, непозволената дребна кражба и позволения политически грабеж на пари и на човешки съдби и свободи. С романа "Арката" в литературата ни пълнокръвно и пищно се разиграва не регионална, а общочовешка драма, характерна за страни като България днес. Загребани от реалния живот, съдбите на героите на Здравка Евтимова вероятно подкрепят надеждата, че във време на криза важното е възпроизводството, а когато тя премине следващите поколения ще избършат със замах наслоилите се мръсотия и падение. Майсторството на писателката й позволява да обобщи литературно период от историята ни, на който самите сме очевидци, жертви или герои. С тънък усет към нюанса, към незаменимия вкус на битовия детайл, с непресекващ до края тонус на внушението авторката разказва впечатляваща история. И като режисьор остава обстоятелствата да проверят правилността или погрешността на битката за оцеляване на своите герои. С романа "Арката" в съвременната ни литература се повдига критерият, а регионалността придобива по-висше измерение. Несъмнено той е сред върховите постижения на българската литература през тази година. Петър Величков
Виж повече...Най-купувани
Препоръчано
Най-обсъждани
Пак се беше родила дъщеря. Третата поред. Тано изгледа вбесен ревящата купчина пелени, под която врещеше бебето. Щеше му се това хлапе да умре под одеялата, да пукне на място, върху мръсния дюшек. Той се наведе и изгледа недоволно свитото като спаружена ябълка лице, не по-голямо от юмрука му. Вчера се беше опитал да го продаде на един грък за една крава, но гъркът го излъга. Не дойде, не доведе кравата. После се опита да продаде пискуна на бездетна женица в Перник; жената му обеща стария си телевизор, но му поиска разни документи, а Тано ги нямаше и тя се отказа. Той си мислеше – дали да не вземе да строши ръката на малкото, то така или иначе се дереше и с рева си не му даваше да затвори очи. На Тано му се пиеше – още след раждането опита да остави бебето на бармана в кръчмата „Двата налъма“, поиска само шише ракия и беше готов да остави малката, но за беда се появиха полицаите с гадната си кола и барманът се сви. – Разкарай тоя боклук – каза той на Тано. – Я стига – ревна Тано. – Ти можеш да продадеш тоя боклук на гърците за два бона, а на мене ще ми дадеш само две шишета ракия. Гаден свят, гаден. Магаре можеш да продадеш – не за две бутилки, за две дамаджани ще го продадеш, а едно бебе, за което гърците хвърлят два бона, на никого не можеш да продадеш. Тано не беше сигурен кой знае колко дали малката е здрава – гърците купуваха само здрави деца, а това пищеше, като че ли някой го беше натъпкал с пиявици. Да, сега беше моментът да му строши ръката. Ако дребното не умреше веднага, можеше да порасне с обезобразена ръка и като го пусне на просия, тази ревлива торба щеше да му донесе куп пари. Казаха му, че жена му беряла душа в родилното – я отравяне на кръвта, я отравяне на нещо друго, но всеки момент се очаквало да си замине. Ами да заминава, помисли си Тано. Да пукне! Но тя работеше в шивалнята на онзи грък Никос и тя, а не той носеше пари у дома. Тя прибираше пари от социалните служби и за другите две дъщери – дребни зверчета, толкова мърляви, че Тано нито можеше да им види лицата, нито да ги запомни. Щом тя вземеше парите, той понякога успяваше да я докопа, пребиваше я и й ги прибираше, но с течение на времето тя нахитря – криеше парите. Закопаваше ги някъде – я под плочките на пътеката към къщи, я под дъските. Тано така и не успяваше да ги намери, пък и не можеше да я улови. Тя беше по-бърза от него, прескачаше през прозореца на сбутаната им къща и без да крещи, тихо, като куче, побягваше по гората – грамадни кафяви дървета в началото на пролетта, които го шибаха в очите, докато я гонеше. Децата се скитаха по околните къщи – едната щерка бе на две години, другата на три. Когато го видеха бесен, и те изчезваха някъде. Под балатума ли се завираха, под паркета ли, Тано не знаеше. Жена му се връщаше по някое време – той не знаеше дали е ходила на работа, или се е напила с някого край шосето за Калотина. Имаше дни, когато тя се връщаше с цяла торба двайсетолевки. Тогава в къщата замирисваше на печено месо, тогава им пускаха отново тока, тогава и телевизорът работеше, и Тано гледаше домочадието щастлив, с пълен стомах. Двете хлапета не го дразнеха. Изглеждаха му приятни, защото майка им ги бе измила и белите им лица му приличаха на мастика в чиста чаша. Той харесваше голямата – тя може би беше малоумна, затова рядко ревеше, не му досаждаше. Напикаваше се непрекъснато и затова майка й връзваше парче платно на кръста. Детето джапаше босо в калта, без да го преобуват. Той дори не знаеше имената на децата. Защо са им имена? Мечтаеше как ще ги продаде на бармана и това го държеше в лошите дни, докато онази се върнеше при него с много двайсетачки. Тогава почваше любовта, една дива любов между разхвърляните дрешки на хлапетата, между празните бирени бутилки, между недоядените парчета салам, направо върху балатума, а двете хлапета гледаха Тано и жена му, лицата им, целите омазани в мляко и течен шоколад, щастливи, с пълни стомаси. – Стой и гледай децата – казваше жена му. – Аз ще отида да изкарам още пари. Тано стоеше час, два, докато не му се допиеше. Хвърляше хляб на пода, сипваше в две шишета от лимонада мляко и отиваше да се види с приятели. Често се случваше нещо да му хареса – палтото на някой пияница от съседната маса или обувките на друг човек. Тано изпиваше каквото може, после напускаше кръчмата и причакваше човека – обикновено не го пребиваше, удряше го по тила с тухла или дърво и спокойно си вземаше каквото си бе заплюл. Беше силен. Понякога се хващаше на работа, но не се разбираше с началниците. Тях ги намираха пребити точно на мястото, където се бяха карали с Тано. Полицаи идваха да го арестуват, но после го пускаха. ... Сега комшийката му каза, че жена му издъхнала в болницата и трите деца – двете по-големи – ревяха от пода заедно с малкото, омотано в мръсни пелени. Жалко, можеше да го продаде на оня грък за един телевизор или на бармана за шише ракия. Очите на дребното бяха сини и ако въобще пораснеше, щеше да се въргаля край пътищата и да му носи пълна торба с двайсетачки. Тано го ритна леко. Жалко щеше да бъде да счупи ръката на синеоко бебе, от което, ако не пукне твърде рано, щеше да излезе нещо като майка му. След нея мъжете щяха да се трупат като подивели плъхове и сами да й дават пари. Но знае ли човек дали бебето е здраво, или е откачено като първото дете? Първата му дъщеря никога не ревеше, дори да беше напикана, дори да беше цялата омазана в кал или гладна. Най-голямото му дете се свиваше в някой ъгъл и виеше, но много тихо, като че по шосето минава скъпа кола. Тано не искаше да продава първата си дъщеря, защото тя беше най-кротката, пък и помнеше как се бе напил от радост, когато тя се роди. Но сега какво да прави, когато майка им беше пукнала? Нямаше пари за ракия, беше и гладен, нямаше пари за жена, а му се искаше. Беше готов да хариже и трите на гърка за единия хляб и едната любов. Дните му се губеха. Не знаеше точно кога жена му бе издъхнала. Не отиде да я прибере от болницата, защото издъхналата жена за нищо не става, не носи любов и удоволствие. По едно време започна да му се пие и обра кръчмата, но кръчмарят докара някаква орда и го пребиха. По-късно Тано ходи да продава одеялата, печката и дори стария телевизор, който обичаше повече дори от любовта. Не знаеше какво гледа, само зяпаше и му беше приятно, и беше щастлив, като че е изпил най-скъпата ракия на света. Разпродаде всичко, дори чиниите. Откърти балатума и го продаде за шепа стотинки на един вехтошар. Продаде дюшеците и дрехите на хлапетата, след това опита да продаде момичетата на едни цигани. Циганите обичали да имат белолики деца, но с Тано не можаха да се спазарят. Хората се бяха навили да вземат децата за трийсет лева или за един стар мотоциклет. Да бяха дали и бензин, Тано щеше да се съгласи, но те не дадоха бензин. При това някой им беше подшушнал, че голямата му дъщеря е малоумна. А кой прибира малоумни деца? Те не могат да просят и дори да се пробват с мъже, не се сещат после да си приберат парите. Накрая Тано съблече хлапетата съвсем голи – така хем по-хубаво се виж¬даше колко са бели – като мастика в добре измита чаша – хем продаде на онзи вехтошар дрешките им. Останало съвсем голо, третото дете, бебето, заврещя много непоносимо. – Какво, нали не ти чупя ръката! – изкрещя насреща му Тано, плю и остави купчината хлапета да лазят по пода голи. Най-голямата, неговата любимка, малоумната – само тя не плачеше сега – се изправи и го грабна за крака. Тогава за миг му стана криво. Това голо дете му беше най-доброто, не му досаждаше. Вечер, когато майка му се губеше край магистралата с някого, то сгушваше малоумната си глава на рамото му. Двамата бяха нещастни заедно пред стария глух телевизор, който не работеше, защото пак им бяха спрели тока. За миг Тано се замисли дали да си запази малоумното дете. В крайна сметка винаги можеше да го продаде на някого. Беше чувал, че търсели такива хлапета заради черните им дробове, заради бъбреците им и заради някакви части в очите им. Но той се питаше: щом това дете е ненормално, дали има въобще черен дроб и бъбреци и дали има такива ценни неща в очите си? Пък и как щеше да го води голо със себе си? Полицаите щяха да видят бялата му като мастика кожа и щяха да вкарат Тано в затвора. Може би щяха да хвърлят детенцето му в оная дупка за деца идиоти, каквато веднъж му беше показал телевизорът. Не. Тано не можеше да понесе неговото красиво малоумно момиченце да потъне в дупка за идиоти. По-добре да си умре честно и почтено това кротко дете, което свиваше малоумната си глава на рамото му и лицето му беше красиво като мастика. Като пукне човек, отива при другите пукнали вече хора. А нали майка му издъхна само преди – Тано нямаше никаква представа преди колко време беше умряла жена му. Той се замисли и реши, че тя бе добра жена, макар че не му даваше парите от шивалнята на гръка. Когато пък се пробваше с мъже, донасяше салам и ракия у дома. Плащаше сметките, пускаха им тока и гледаха телевизия... Бебето заврещя, като че ли някой го колеше. Беше синеоко и от него щеше да стане хубава курва, жалко, че крякаше толкова силно. Тано реши: ще ги зареже тук до довечера. Ако през това време успее да спипа някого, да му смъкне палтото и да го продаде, ще се върне при дечурлигата. Първо, разбира се, щеше да пийне малко ракия, за да се смести умът в главата му. Можеше да уговори да продаде на гърка синеокото бебе и средното дете. Всъщност средното дете не беше кой знае колко непоносимо. И то беше хубаво, имаше кафеникава като ракия кожа и прозрачни като коняк очи. Тези двете можеше да ги хариже на някого за някоя и друга десетачка. Така щеше да събере пари. Беше се заклел да купи дрешки за малоумната си щерка. В края на краищата какъв мъж е тоя Тано, щом за едно малоумно дете не може да намери пари? Той откопча ръцете на малоумното, което се беше впило в крака му, помисли, па смъкна палтото си, събра на купчина трите голи хлапета и ги зави. „Така няма да умрат, докато се върна“, рече си той. Погали по главата малоумното и тръгна към вратата. Мина му през ума, че двете по-големи хлапета могат да изпълзят навън. Някой ще ги улови съвсем без пари. Затова, когато излезе, върза вратата с тел за един пирон, закован на пантите. Беше късно, но не можеше да определи дали е призори, или привечер. Наскоро беше обрал някаква жена и се беше напил щастливо, затова часовете му се губеха. Най-добре щеше да бъде да обере друга пак. Обаче в това гадно време коя ще излезе да я обереш? Тано изруга ядно и тръгна по пътя към гарата. Първо прекоси моста над реката. Надяваше се, че е вечер, тогава жените, които ходеха на работа в София, се изсипваха от вечерния влак. Не можеше да каже колко време бе дебнал, но със сигурност беше вечер, защото небето се сгъсти и почерня. Показа се луна, което му помагаше – така се виждаше коя жена има повече пари в портмонето, – тази, която носи по-скъпо палто на гърба. Тано обра три. Двете мълчаха също като малоумната му дъщеря и той ги хареса. Въобще харесваше жени, които не приказват, не пищят и не реват. Взе им палтата и чантите и ги пусна да си ходят, но третата като отвори един глас – дори глухите полицаи в участъка щяха да я чуят, та я срита. Както и да е, уловът беше добър. Първо продаде палтата на кварталния вехтошар, после празните портмонета на ограбените жени, накрая си пийна. Даже сипа на цимента в кръчмата малко ракия за издъхналата си жена. Надяваше се, че когато той самият пукне, ще я намери и пак ще си живеят заедно някъде горе. Толкова хубаво си гледаха телевизия, когато тя изкараше ония двайсетачки! Дори би се съгласил да търси между облаците и синеокото си бебе, защото то обезателно вече бе пукнало на онзи гол под, където го бе оставил. Не му се умираше само заради това, че малоумната му дъщеря щеше са остане сама на света и щяха да я забутат в дупката за идиоти... Ракията му се услади, изпи толкова много, че земята започна да се огъва под краката му. Прибра се вкъщи и когато отвори вратата, си помисли, че нещо не е наред. Не бе възможно и трите деца да са умрели. Бебето да, то бе слабовато и синеоко, но другите две къде са? – Ей! Ей! – започна да вика Тано. Не помнеше имената на децата, понякога се съмняваше, че са негови – откъде накъде негови, той не беше синеок. – Таня! Таня! – завика той. Таня беше малоумната. Само тя имаше име. Никой не квичеше, никой не ревеше на пода. Тано знаеше, че няма ток и трябва да запали нещо, за да се огледа. Но в стаята нямаше нищо за палене, затова той свали ризата си – стар парцал, който покойната му жена беше купила някога, като подарък след раждането на първата му малоумна дъщеря. Тано драсна клечка кибрит и запали първо ръкава, после яката, после другия ръкав. Стана достатъчно светло. Децата му ги нямаше.
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.