изгасна кръвожадният огън на незаситения глад, грейна тутакси някаква кротка радост, необикновена и сякаш неприсъща любов за това могъщо тяло и за тия хищни зъби. С неочаквана нежност тя лизна едното лъвче. Но дори и милувката ѝ беше лъвска. Подхванато от якия език, то неволно се търкулна по гръб, вирна безпомощно лапички и заскимтя като котенце.

Изведнъж лъвицата скочи настръхнала. Антилопата се бе спуснала като вятър към реката на изток. Виж, това вече не беше игра. Така се бяга само от ужас. В същия миг от запад се дочу странен шум, който бързо се превърна в луд тропот. Връхлетялото стадо от антилопи кана сякаш не я забеляза, а профуча край нея след изчезналата импала. На двеста метра встрани преминаха като побеснели канари десетина слона, които тръбяха тревожно с вирнати хоботи. Но скоро ги застигна и надмина табун зебри ведно с огромно ято щрауси, които размахваха в луд бяг чаталестите си крака. Накрая препускаха и два млади лъва. Ясно, приближаваше бедствие, пред което животните бяха забравили вековната си вражда – бедствие, по-страшно за тревоядните от ненаситните хищници. Ето, зададе се с огромни скокове прекрасна пантера, понесла в зъби малкото си черно коте.

Полъхна вятър. Ала вместо прохлада той блъвна жар като напалена пещ и трясък, подобен на пушечна стрелба, който приближаваше с грозно заплашително фучене. Довеяният дим раздразни очите, задави дробовете им. Над гъстите кълба, застлали саваната, слънцето помръкна, превърна се в червена топка сред сивото небе. Пожарът се носеше бързо насам. Той не пълзеше, той летеше над пресушената трева, която мигновено пламваше като барут и изригваше в ослепителни взривове от разноцветни искри. По-дребните обитатели на саваната: мишки, гущери, змии и костенурки, опитваха да се спасят от настъпващия огнен валяк. Напразно. Разжарената лавина беше по-бърза от тях. Настигаше ги и ги обгръщаше в плющящите си ненаситни пипала, които за няколко мига ги превръщаха в сгърчени въглени. Безброй бръмбари и пеперуди се мъчеха да излетят по-нависоко и по-надалеч, да преварят смъртта, но и те изоставаха с опърлени криле, стопяваха се в догонващите ги пламнали вихрушки. Единствени птиците секретари тържествуваха в тая дива оргия на унищожението. Те се спущаха на земята пред самата огнена стена и извличаха оттам прогонените от пламъците животинки.

Лъвицата обезумя от безпомощен страх. Изправи се срещу приближаващата като лава стихия и изрева гръмогласно. После се хвърли напред, връхлетя тъй, както е връхлитала срещу всеки враг. А дълбоко в себе си беше уверена, че няма да я уплаши. Огънят е най-страшният звяр. Той не се бои от лъвски рев и от лъвски нокти. Изведнъж тя реши. Обърна се. Сграбчи едното си дете със зъби и побягна след отминалите стада. Насред път спря. Поколеба се. Върна се с два скока в бърлогата си при изоставеното лъвче, което скимтеше слисано пред непознатата заплаха. Посегна да налапа и него. Ала не успя. Дори нейните челюсти не можеха да поберат двете телца. А стихията наближаваше безпощадно бързо. Нещастната майка полетя със скорост, с която лъв напада бягаща газела. Достигна обраслия с камък и папируси бряг на пресъхналата река, която сега представляваше една кална вада, изпогазена и разкашкана от хиляди копита. Няколко крокодила, които още не бяха решили да се зарият в тинята, за да прекарат в летен сън сухия сезон, опитваха да удавят в плитките локви уловената антилопа. С няколко скока лъвицата прецапа реката, достигна отсрещния бряг и отпусна сред туфата розови безсмъртничета спасеното лъвче. После, без дори да го погледне, се върна назад, прегази водата и се хвърли в огнената стена, профуча към леговището си, където бе останала втората ѝ рожба. Не се замисли дали саможертвата и има някакво оправдание. Поддаде се на първия порив, обзел всеотдайното майчино сърце.

Злочестото лъвче не я видя повече. От тоя миг тя изчезна от живота му. Изчезна като хубав сън, който нямаше да го споходи никога вече, един сладостен сън, изпълнен с топлота и сигурност.

То скимтеше самотно, безпомощно, изоставено сред грозно шумолящите сухи треви. Трепереше и се взираше с ужасените си зеленикави очи в съскащото огнено чудовище, което ръмжеше от отсрещния бряг в безсилна ярост, което се заканваше настървено, огризвайки с разжарените си зъби последните сламки и бълвайки насам задушливи кълба нажежен дим. Уплашеното сираче запълзя по-далеч от реката, по-точно защапука тромаво върху неуверените си лапички, като се обръщаше боязливо да види дали няма да го настигне отново изчезналото топло и ласкаво същество.

Внезапно то се закова на място, озъби се настръхнало. Защото я позна, защото бе запомнило с каква зла настойчивост тази противна сгърбена хищница дебнеше край леговището им. Куцата хиена не го нападна веднага. Не се осмели. Очакваше всеки миг да връхлети като запокитена канара от сила и ярост любящата лъвица, пред чиято самоотвержена дързост никой в саваната не устоява. Денем хиената е по-страхлива. И ако пожарът не я бе прогонил от бърлогата ѝ ведно с другите животни, тя надали щеше да забележи лесната плячка. Сега страхът от пожара вече бе преминал и вечният глад отново бе завладял цялото ѝ същество. Огънят догаряше, спрян от пресъхналата река, а там, където доскоро фучеше дивата стихия като ураган от пламъци, сега изригваха последните гейзери искри и се стелеше тежък пушек като разкъсана мъгла. Самотни птици секретари бяха накацали сред топлата пепел, за да се гощават до насита с печени гущери и змии. Ниско над земята се виеха в нетърпеливи кръгове лешояди и щъркели марабу. Техните стесняващи се спирали сочеха местата, където лежаха по-едри жертви. Преди да открие лъвчето, хиената се бе запътила нататък, но сега вече беше друго, сега нямаше да се откаже от плячката, която сама се бе навряла в устата ѝ.

С гузно озъртане тя пристъпи напред. Решението беше взето, клетото същество беше обречено. Но макар и тъй малко, едва стъпило на крака, то щеше да загине достойно, настръхнало, готово за борба.

В следния миг Куцата отскочи назад, изскимтя и се озъби. Дочула бе бумтеж на мотор. Поколеба се – да се метне ли, да грабне плячката си и да бяга, или...

Лендроверът2 се оказа по-бърз от нея. Профуча, като се тресеше по пукнатините на почвата, и спря до разтрепераното лъвче, което при новата опасност се бе обърнало да я посрещне смело. Подвила опашка, хиената побягна с гърбавия си галоп към реката, към пируващите лешояди и марабу. Още в движение от колата скочи тъмнокож ловец, облечен с фланелка без ръкави и с къси дочени панталони, обут със сандали от автомобилна гума, която според туземците отпъждала змиите. Той притича към наеженото зверче и замахна с копието си.