Харпията

Харпията – гигантският ястреб – се възземаше с мощни махове на крилете нагоре в нажежения въздух и оглеждаше ширналата се селва, подобна на океан от шума, застинал в неравни отдолу зелени вълни.

Под гъстите корони човешкото око не би могло да открие нищо – само листа, големи и малки, кръгли, матови и блестящи като метал, които отразяваха слънчевия жар в хиляди ослепителни искри. Ала хищницата знаеше: долу, в тези привидно безжизнени листнати планини, гъмжеше животът. Безброй твари, с козина, с пера или с люспи, годни за ядене, се спотайваха в тоя зелен хаос, след като я бяха видели.

Съзнавайки напълно своята сила, тя се рееше над къдравата горска повърхност, по която се хлъзгаше голямата ѝ начупена сянка.

Изведнъж гората свърши – вече не океан, а неравно плато, разделено от стръмен каньон, в чието дъно, на дълбочина петдесетина метра, лъщеше огледално гладката повърхност на реката. Със своята мощ и вековна упоритост водната стихия бе разсякла в циклопски пукнатини бухналата в зеленина суша с безбройните си притоци; бе накъсала, обсадила с разклонените си ръкави стотици, хиляди острови и островчета.

Тогава харпията се стрелна косо надолу, шмугна се в листака, сякаш се гмурна сред надигналата се насреща ѝ изумрудена вълна. Беше зърнала притихналите в короната на старата сейба маймуни ревачи, които при нейното връхлитане се пръснаха с писък по съседните клони. За тяхна беда нападателката се оказа по-бърза. Протегнала напред тежките си лапи, тя впи мълниеносно страшните си нокти в едно космато тяло.

Само водачът, един по-едър и по-дързък самец, се хвърли в помощ на другарката си. Без да го изчака, харпията изпляска с криле и отскубна от клона все още стискащите се крайници на жертвата си.

После плавно, уверена в себе си, кацна в огромното си гнездо, изплетено от сухи клечки навръх изсъхналия бразилски орех, където я очакваше със зинала човка вечно гладното ѝ, за чуждите очи безобразно голишарче, а за нея най-скъпото същество на света. И там, доволна и щастлива, че и днес бе успяла да го нахрани, с горди и властни очи огледа владенията си.

От едната ѝ страна се влачеше лениво реката, отразила в безброй отблясъци огъня на екваториалното слънце. Трептящата над нея мътна омара разкривяваше отсрещния бряг с полупрозрачното си було. А от другата се надигаше селвата – чудовищна плетеница от лиани, храсти и треви, израсли направо от земята или накацали по разчаталените клонаци на горските гиганти. Сякаш не една-единствена, а две, три, четири отделни гори: едната на земята, а другите по дърветата. И те още по-разкошни от земната. Подобни на столетници бромелии, дантелени папрати, металоподобни имели, всякакви увивни растения, лишеи като накъдрени бради на великани – цели водопади от лишеи. И мъхове. И неизчислими множества орхидеи, с най-различни видове и разцветки. Огромните лиани, ще речеш вцепенени анаконди, оплитаха в железните си възли дървесните исполини.

Убедени, че хищницата вече е заситила глада си, обитателите на селвата взеха да се измъкват от укритията, за да продължат прекъснатите си занимания. Животът изискваше своето. Водните птици отново се разхвърчаха в многохилядните си орляци. Папагалите запрелитаха от дърво на дърво като огромни скъпоценности. Наизлязоха от скривалищата си по-дребните бозайници. Ревачите отново заеха обичайните си места: майките и децата по долните етажи, мъжкарите по средните, а най-отгоре – водачът, заобиколен от тримата си телохранители. И не след дълго оглушителният им концерт, прекратен от кървавия налет на харпията, пак разтърси гората. Пръв зарева вождът – никой не би дръзнал да оспори правото му. Към него се присъединиха тримата му другари, а след това, изчакали колкото беше прието – и останалите.