Късен сецесион
Чети в библиотеката- Издател: Лексикон
- Жанрове: Художествена литература , Романи и повести
- Художник: Любомир Славков
- Страници: 182
„Уважаеми читателю, мисля си, че животът вече е прекалено преситен с виртуалност. Според мен разказването - независимо от формата и жанра - е като добрата проповед в черквата. Ако е затрогващ този разказ,(а аз съм неспасяем романтик) ако хората имат нужда от него и някак си се пречистват, след като го прочетат, то тогава от него има смисъл. Колкото до книгата – това е опит за снимка на нравите в България през 80-те години, в края на чезнещия вече социализъм, но, за жалост не и на неговия манталитет. Той е в нас и до днес, затова си мисля, че никога не е късно да се прочете „Късен сецесион“. Приятна разходка из онова гротескното време, когато хората страдаха, обичаха и се радваха не по-малко от днес!“ Емил Андреев
Виж повече...Най-купувани
Препоръчано
Най-обсъждани
Бележка
И сега го виждам: с ръце отзад, леко сплел пръсти, с тъмни очила, неизменно закрепени на плешивото му чело, за да не ги сложи никога и прогледа през мрачните стъкла какво става около него. Той бе мъж на средна възраст, който в последните години от живота си по цял ден се разхождаше от единия до другия край на Лом.1
Казваше се Бойчо. Кръстен с бащина обич и надежда на Вазовия Бойчо Огнянов, той бе най-демократичната личност в нашия град, на която ѝ бе позволено да говори всичко пред всички, и при това на висок глас. Макар и луд, той не бе пророк, но бе остроумен и често в несвързаните му думи
се криеше много смисъл, а понякога и самата истина. Например: „Сто по сто – кораб в морето, хиляда по хиляда – кораб в океана“ или „Преди тридесет години бяхме прости, сега пак сме си прости“, или „Зад Белия дом са Берлинските гробища, зад Берлин са Борунските гробища (едно от гробищата в Лом), а зад кремълската стена е целият световен пролетариат“, или „От утре сме с нови паспорти, вместо снимки – кръстчета, а мърдай де!“, или „Пет години в ЦРУ, три години в КГБ, цял живот в Моминброд (квартал на града ни)“. Какви ли не ги дрънкаше без всякакъв повод, безпристрастно и с пълното убеждение в смисъла на това, което казваше. От него човек можеше да чуе както злостни нападки срещу политиката на американския империализъм, така и ревностни пледоарии за човешките права при социализма. За да завърши накрая с реторичния въпрос: „А класиците, какво пишат класиците?“, на който веднага си отговаряше: „Но кой ти чете днес класиците!“.
Толкова си спомням за Бойчо – един случаен живот, преминал с лудостта си край мен, както хилядите отражения, които всеки ден витаят в очите ни. Но какво беше учудването ми, когато през април 198- г. отидохме с колегата Петър Стоянов от градския исторически музей, в който работя и до днес, в къщата на о’бозе почившия. Тя бе запустяла, разграбена и зееща, празна и ненужна за общинските власти, които скоро щяха да заличат с булдозера и последния материален спомен за човека, на когото му бе позволено да говори всичко пред всички, и при това на висок глас. Колегата Петър ми каза, че Бойчо бил последната издънка на своя род, но не оставил поколение, тъй като до полудяването си не успял да се ожени – после било трудно.
И докато се питахме кой ли е взел пианото, там, сред примрялата пепел и тъжни паяжини, в един от ъглите на някакъв килер намерихме, по-скоро изтръгнахме от прахта на забравата една малка тетрадка с твърди черни корици, на чиято първа страница със ситен почерк най-отгоре беше написано:
Показанията на Бойчо Томов – тридесетгодишен, учител по пиано, гражданин на НР България, неженен и неосъждан, свидетел на своето време, невинен и девствен по рождение, останал си такъв, уви!
Двамата с Петър се изсмяхме идиотски на това дълго и наивно заглавие, после се спогледахме, за да се уверим все пак дали някой не го бе приел на сериозно. По-надолу прахта закриваше написаното, но аз пъхнах тетрадката в джоба на якето, тъй като още тогава изгарях от любопитство да прочета всичко. А пред Петър казах: „Е, ще го видим този невинен и девствен по рождение!“. Нямаше как, трябваше да скрия поривите си, защото познавах добре колегата Петър Стоянов, за когото всяко ненаучно писание разсейва сериозния изследвач и му губи времето с ненужни съмнения.
Ала още на следващия ден в музея строгият ми колега, вместо да каже добро утро, попита: „Прочете ли тетрадката?“. Разбира се, че бях, но отново излъгах – нещо, което озадачи Петър. Тогава той ме помоли да му я донеса, за да я прегледал, и аз вече знаех, че и Петър се бе изсмял престорено на дългото заглавие.
След седмица той донесе показанията на Бойчо и като ги хвърли на бюрото ми, с цялата си сериозност заяви: „Знаеш ли – посочи с пръст тетрадката, – тук има доста интересни неща. Не е лошо и ти да я прочетеш“. Признах му, че вече съм сторил това, но тъй като написаното ми се е видяло ненаучно и крайно субективно, съм предпочел да не го занимавам с него.
Петър ме изгледа изпитателно, усмихна се иронично, че се опитвам да го заблудя, а после, след като отново стана сериозен, продължи: „Искаш ли да обработим някои от показанията на Бойчо и да ги...“ „Предложим за печат?“ – добавих, от което той се смути. „Не бе, да ги оставим за фонда на музея, а може и... чакай, какво лошо има, ако ги предложим за печат?“
Помълчах, като се опитвах да помисля наистина какво ли лошо щеше да има, ако занесяхме част от показанията на Бойчо Томов в някое издателство, но изведнъж се досетих: „В последните години от живота си Бойчо беше луд. Не забравяй общественото мнение!“. „Да, но ги е писал, когато не е бил.“ – „А с какво ще докажеш това?“ – „Със самия текст. Пък и само в Лом знаят, че Бойчо е бил луд... Ами ако променим името?“ – „Не може! От чие име ще излезе тогава? От твое?“ – „Глупости! За кого ме мислиш?“
Настана дълга препирня, която трая повече от час. Накрая Петър твърдо заключи: „Да дадем показанията и на други хора. Нека видим тяхното мнение и тогава да решаваме. Каква по-сигурна проверка от това?“.
Така и сторихме. Ръкописът бе прочетен първо от нашия колега Н. Ил. – пазител на средновековна крепост в крайдунавския град В., който дори ни изпрати и писмо. В него между другото наред с подробния и съвестен анализ се казваше:
Проблемите, които се разглеждат в показанията, спадат към „човешките“ – тези, за чието практическо разрешаване обществото (цялото и в частност нашето) не прави нищо. Те съществуват като някакъв морален (или „рицарски“, ако щете) кодекс, който е като привидение. („Истинската любов – казва Ларошфуко – прилича на призрак; всички говорят за нея, но никой не я е виждал.“) Пък и обществото едва ли би могло да стори (дори и да иска) нещо в такава насока, тъй като именно то е довело тези човешки нещо (между другото – сигурно по-добре оценявани и приемани от „по-простите“ ни предци) в подобно състояние. От тази гледна точка тематиката на показанията е „благодарна“: в нашата, общо взето, „поляризирана“ литература на социалистическия реализъм трудно се намира място за полутонове, а още по-малко за „витаещи“ такива.
И по-нататък:
В показанията има живот, действие, размисъл. И ирония. Не съм сигурен дали бъдещият редактор ще съумее да я оцени и дали покрай всички „по-цветисти“ места няма да посегне. Иронията обаче също е интелектуална и може би част от нея няма да стигне „по предназначение“.
Според мене мнението на колегата музеен работник бе достатъчно, за да не рискуваме, но Петър Стоянов не спираше. Така дадохме показанията на още куп хора, много от които вече съм забравил. Спомням си инженера поет Хр. Вл., който възкликна, че досега не бил чел такова хубаво нещо; поета аспирант Ан. Ас., който с
цялата си ерудиция заключи, че това било една еклектична пародия с болка, страхотна винетка от времето, в което живеем, мастития геолог, писател и ловец Д. Ц., който изтъкна, че това (показанията) била много интелигентна проза, младия и светлокос писател лекар, редактор в алм. Светруй, който дори поиска да публикува едно от показанията, но в последния момент главният му редактор го спрял, мъдрата аптекарка от село Гр., Михайловградска област, която каза, че ѝ било интересно, докато чела, не всичко разбрала, но едва ли тия писания щели да видят бял свят.
„Е – казах на Петър, – май излизам прав!“ Но той не се даваше: „Мненията са противоречиви, но какво ни пречи да опитаме?“. После ми заобяснява, че нито еклектизмът, нито иронията и пародията, нито интелигентността, нито трудното разбиране са в ущърб на показанията, а напротив. „Днес една книга не се пише от един човек!“, заключи той. Така Петър надделя.
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.