В края на лятото – двадесети август – на 2003 година учителят по психология Иван Разпопов – петдесетгодишен, женен, с една дъщеря, неосъждан, родом от София и живущ понастоящем в София в един от нейните панелни квартали – разбра, че е ударил дъното. Разбра го тихо и спокойно, без какъвто и да е драматизъм. Бръкна в джоба на ризата си, установи, че има само пет лева, с които трябва той и семейството му да изкарат цели десет дни, слезе до магазинчето долу, купи с парите два хляба от по петдесет стотинки, сирене „Дунавия“ от два и деветдесет и девет плюс кутия от най-евтините цигари и се свърши... Върна се в апартамента, жена му и дъщерята пак се бяха запилели някъде, написа с четлив почерк на един лист от тефтер „Не ме чакайте тая вечер“, положи до листа хлябовете и сиренето и затвори тихо вратата зад себе си. Дъното Иван Разпопов бе стигнал отдавна. Бе тръгнал към това дъно още от началото на така наречения „демократичен преход“ в страната, още от заветната дата 10 ноември на 89-та, която посрещна тогава с невероятен възторг. Край, бе си казал, свърши се с Тодор Живков и социализма, дойде свободата, демокрацията и европейският стандарт. Няма да има повече опашки за жилища и коли, няма да се бием за банани по сергиите, за телевизори с връзки и за всичко дефицитно, а да не говорим за софийското жителство и за вицовете, за които гонеха. Десетина дни по-късно Иван Разпопов бе на големия митинг пред „Александър Невски“, крещя заедно с другите, пали се, напиха се с колеги до смърт в едно кръчме. Свободата неистово го опияняваше. В онзи момент се хвърли в политиката, стана активист на „Подкрепа“, турна си синя лентичка на ревера, не цепеше басма никому. Успя да свали в училището стария директор, назначиха нов, сетне смени училището, легна на плочите пред Президентството в Града на истината. Изкара там цялото лято, до запалването на Партийния дом, атакува го, влезе в него и задигна цял компютър заедно с принтера. Сетне се би на първите свободни избори, които сините загубиха, би се в кварталната секция с едни комуняги влачиха го по РПУ-та, съдиха го, но го оправдаха. Сетне пак смени училището, сетне... Забрави вече... Животът в демокрацията тръгна криво-ляво, съпругата му Цецка все още работеше в министерството, в един от културните центрове там, дъщеря му учеше, вадеше добри бележки в една от софийските гимназии, парите им стигаха, даже бяха спестили хиляда долара, стискаха ги за всеки случай – „бели пари за черни дни“. С рухването, обаче, на Жан Виденовото правителство доларите отгърмяха. Разпопов се опита да играе с тях, а в едно чейндж бюро, а в друго, обръщаше ги в левове, докато един ден някакви типове на „Раковска“ го обраха. Ей така, блъснаха го, дръпнаха му чантичката с доларите и Разпопов остана без тях. Тогава за първи път съпругата му Цецка го нарече „идиот“ а щерка му Биляна – „кретен“. Разпопов, разбира се, не се отчая, отново се надяваше. Участва в обсадата на Парламента в свалянето на комунистите, бе откъм северната му част в най-гъстата тълпа, вееше синьо знаме, обгазиха го до самия вход на сградата, удряха го с палки, все едно, сините отново дойдоха на власт, ала Иван Разпопов не бе сред властващите. Остана си редови учител, нищо повече, а жена му и дъщеря му в онзи момент наново му се скараха и то яко. – Защо ти беше всичкото това – попита го Цецка. – Защо, бе, бунак меден! – Да, бе, баща ми, – поде го и Билянчето – що не поиска нещо от сините, що не отидеше, да се представиш там, да се направиш и ти на тарикат? – Как да отида – чудеше се Иван Разпопов. – Да отида и да кажа: аз съм учителят по психология Иван Разпопов, борих се за вас, бих се на живот и смърт за синята кауза, дайте ми сега полагаемото... Да не съм смешник... – Не така, не увъртай – кипеше жена му. – Не става дума за това, ами за съвсем друго. Да отидеш примерно при Култев, помниш ли го даскал Култев, сега е клечка на „Раковска“ 134, да отидеш при него и да си поговорите. – А, Култев – помайваше се Разпопов. – Той Култев, само му е сега до мене. – Е за това си смешник – наливаше масло в огъня и дъщеря му. – Смешник си, щото няма да отидеш. Остави го, остави го тоя мой баща, глупак си беше и глупак ще си остане. И тогава Иван Разпопов кипваше. – Кой е глупак, кой, бе, добре, ще видим кой е глупакът... И един ден взе, че наистина се записа за прием при Култев. – За кого да запиша – изгледа го секретарката долу, на масичката в сградата на „Раковска“. – За Разпопов, учител по психология... – Наминете другата седмица – каза оная. – Ама няма ли утре поне – смая се тогава Разпопов. – Господин Култев е в чужбина – рече му пак оная, – така че бъдете така добър, ако обичате... Следващата седмица Култев бе в парламента, сетне на симпозиум във Варна, сетне в Сандански, сетне в чужбина и така и не можа да приеме своя съратник Иван Разпопов. – Остави го тоя мърляч – викна тогава жена му Цецка. – Опитай в министерството, там поне... – И там ще го излъжат, бе, мамо – обади се тогава дъщеря му. – Не знаеш ли, че такива като баща ми все ги лъжат. Употребяват ги и ги лъжат... По-късно Иван Разпопов дълго мисли по мнението на дъщеря му за него. Имаше нещо в тая негова щерка, нещо, което надушваше ситуациите отдалеч, ама много точно ги надушваше, както и имаше нещо в него, което даваше възможност на останалите да го лъжат и да го прецакват. Причината бе в него, в неговата деликатност и изчаквателност, да се сетят за него, да го поканят, да го оценят един вид. Глупости на търкалета, не само че никой не го оцени, ами съвсем го забравиха сините, дори в кварталното клубче го забравиха. Тогава за първи път взе да проумява като как точно революцията изяжда децата си. Ето така ги изяждаше, бавно и неумолимо. Голямата истинска революция отведнъж, а синята нежна революция нежно, на малки хапки. Защото, освен всичко друго, освен подкопаната вяра в демокрацията, започна да се случва най-важното – парите започнаха да не стигат. Заплатата на Иван Раз попов като учител по психология бе цифром и словом с прослужените години 300 лева. Заплатата на съпругата му в оня център в министерството – двеста и двайсет, та всичко петстотин и двайсет. Парното им стана, на месец за двустайното им жилище, между осемдесет и сто лева, токът – петдесетачка, сложи кабела, за който се абонираха – 15 лева, за асансьор и стълбище – 12, за телефон – трийсетина, ей ти я заплатата на съпругата Цецка. Тури билетите за път, кафето, закуските в училище, храната – и заплатата на Иван Разпопов също хвръкнала. Ами джобните за дъщерята Биляна, ами парите за дрехи, за развлечения? Ами компютъра й, дето непрекъснато се разваляше, ами принтера, ами това и онова... Някъде тогаз започнаха първите им разправии. Най-напред по колко Иван Разпопов да дава джобни на дъщеря си. Искаше му по десет лева на ден. – Толкова – казваше – и това е минимумът. – Ако знаеш на другите деца по колко им дават. – Колко! – настръхваше Разпопов. – Да не ти казвам, за да не се комплексираш – отклоняваше отговора дъщеря му. – Бе, по колко, бе! – кипваше Разпопов. – Нали и аз деца уча, деца като тебе... – А, учиш ги ти – махаше с ръка дъщеря му. – Учиш ги ти, друг път, нищо не знаеш... Винаги разговаряха така, безсмислено някак. Почваха за едно, а се отплесваха за съвсем друго. Веднъж дъщеря му му каза: – Знам, че не можеш да ми даваш по десет на ден, ама под седем не мога да падна, разбираш ли, по-добре да съм умряла, да не си ме създавал по-добре. – Чу ли я – викна тогава Разпопов на жена си Цецка. – Чу ли я, само що за изводи прави! – Чувам я аз – промърмори Цецка. – К’во, права е. – Слушайте, бе – взе да обяснява тогаз Разпопов. – Вярно е, че и при мойте ученици има деца, дето по петдесетачка не им стига, но има и таквиз, дето с две левчета, с две, разбирате ли... – Не, не разбирам – рече дъщеря му – седем или край... – Това са двеста и десет лева на месец – викна пак Разпопов. – Това е заплатата на майка ти. – Да, знам, ама т’ва е – отсече дъщеря му Биляна, фръцна се и излезе. – К’во да я пра’я – вдигна рамене Разпопов пред съпругата си Цецка – кажи ми – к’во? – Да търсиш пари, това – рече му тя. – Откъде, бе, жена – проплака Разпопов. – Ти защо не търсиш? Хайде, намери де, тръгни и намери. – Глупак! – избухна жена му. – Ти знаеш ли другите жени какви мъже имат, знаеш ли, на ръце ги носят, а ти – намери... Това пък беше нейната велика тема – за другите мъже, щото тя мъж нямала. При един такъв скандал Разпопов й го каза: – А ти – каза й – ти пък знаеш ли някои мъже какви жени имат, а? Ле-ле... По-добре никога да не бе го казвал. Съпругата му Цецка само дето не го наби. Каза, че е простак, обвини целия му род за това, майка му, баща му, вече и двамата покойници, сестра му, която била шизофреничка и невменяема... Ужас... Ала това бе само началото, тия седем лева на ден за дъщеря му. Извън тях всеки ден тя искаше нещо по-така за ядене. – Какво по-така? – питаше в началото Разпопов. – Ето – онзи ден бях на борсата. Купих картофи, олио, масло, сирене, най-необходимото, плюс кренвирши „Сачи“, купих ги, нали? Това трябва да ни е за една седмица, минимум за една... – Ами сапуните – питаше жена му, – ами тоалетна хартия, ами „Верото“ за пералнята? Ами кафето, видял ли си, че няма грам кафе? Ами храната на котката, поне една консерва ,,Копърка“. Имаха котка, вече възрастна. И тогава Разпопов крясваше: – Стига с тая котка, аз казвах ли навремето да не я вземаме, казвах ли ви? Ама вие не, ние ще си я гледаме. Гледайте я, де. Гледайте си я. Разговорът придобиваше абсурден характер, израждаше се. Ала и това бе само началото, началото на забележителния полет на Разпопов към тъмното дъно. Скоро разправиите им се изродиха невероятно. Примерно скандал за едно кюфте, или за две филии с масло, или за двеста грама кашкавал. Да не говорим за телефона. – Спрете с тия разговори – надигаше глас Разпопов. – Спрете с тия шибани разговори, само ако ви потърсят, край. – Ние да не сме аборигени – клъцваше го съпругата му. – Ние да не сме в пустинята Гоби Шамо? Защо точно Гоби Шамо, откъде накъде? Иван Разпопов бе парче психолог, обичаше да чете философия, тълкуващо Фройд и Юнг, Ясперс и Хайдегер, Сартр, ала не можеше да разбере защо жена му му навираше в скандалите им най-често Гоби Шамо. За кой дявол! Понякога си мислеше, че Цецка е имала навремето някой тъпкач, не се бяха взели девствени, някой географ или някакво друго мекере, дето й е говорило за Гоби Шамо и оттам, един вид. Карма, съдба, иди го разбери.